В сръбското общество има две традиции — на автокрация и на необходимостта от автентична демокрация, заяви сръбският писател Боян Бабич в София

Протестите от последните месеци в Сърбия показват, че в сръбското общество има две традиции — на автокрация и на необходимостта от автентична демокрация, заяви сръбският писател Боян Бабич в разговор с българския писател Петър Денчев в София снощи.
В рамките на онлайн събитието „Балкански разкази. Разговор между Боян Бабич и Петър Денчев“ на Къща за литература и превод двамата писатели обсъдиха настоящата ситуация в Сърбия и отражението ѝ върху изкуството и литературата в страната, както и настоящите проекти на сръбския писател.
Двамата обърнаха внимание на протестите, организирани през последните 8 месеца в Сърбия с искане за наказателна и политическа отговорност за смъртта на 16 души, причинена от срутване миналия ноември на бетонната козирка на жп гарата в северния сръбски град Нови Сад.
„В предишни години сме имали трагедии, на които хората са реагирали, но този път директно беше свързано с корупцията и хората в правителството. Хората видяха, че никой няма да поеме вината и няма да бъде посочен виновник. А хора изгубиха животите си. Главната цел на протестите беше да се открият отговорните за смъртта на 16 души“, обясни Бабич.
Той посочи, че на 15 март е бил организиран най-големият протест в Сърбия досега и по негови наблюдения са се събрали близо половин милион души, въпреки че официалните данни на правителството и неправителствени организации се разминават.
„Това показва, че има две традиции в обществото ни - на автокрация и на необходимостта от автентична демокрация“, отбеляза Бабич. „Имаме нужда от политически свободи. (През) 96-та (година) аз бях студент в първи курс, когато се включих в протестите срещу Милошевич. И сега се включих отново. Хората вярват, че демокрацията е най-добрият начин за управлението на една страна, но не парламентарната демокрация, каквато я познаваме. Имаме нужда от някакво движение, което да промени нещата“.
По думите му настоящото правителство е унищожило всяко пространство за политически диалог. От друга страна, основен проблем на протестиращите, според него, е, че няма политически диалог отвътре в протестното движение.
Бабич отбеляза, че едно толкова мащабно и продължително събитие като протестното движение в Сърбия в момента консумира целия живот, не само литературния.
„Литературният живот не е на първи ред в момента и почти всички артисти, които се приемат за активни, присъстват на протестите“, подчерта той. „В момента всичко е поставено на пауза, включително литературният живот в класическия смисъл. Продължаваме да пишем и да публикуваме книги, но дори на литературни събития винаги първо разговаряме за протестите“.
В разговора си с Петър Денчев сръбският писател се обърна и към носталгията към Югославия в страните ѝ наследнички или т.нар. югоносталгия. Според него тя съществува във всички страни от бивша Югославия и много хора, конкретно в Сърбия, вярват, че нищо добро не се е случило след разпадането на федерацията.
„Мисля, че това, което им липсва, са част от възможностите, които голямата държава предлага, но не и реалността на Югославия. Вярвам, че това е държавата, в която имаше социално равенство, но и репресии“, отбеляза Бабич. „Дори аз се чудя понякога как бих живял, ако все още съществуваше, къде щях да бъда, къде щеше да бъде детето ми. Но трябва да бъдем внимателни, когато се гмуркаме в този океан. Не става въпрос само за носталгия, не е просто жажда за общо културно пространство".
По думите му обаче продължава да съществува едно общо културно пространство за новите поколения, които възприемат съвременната поп култура като балканска, а не сръбска, хърватска и т.н.
„Използваме почти еднакъв език с четири различни имена, докато новите поколения имат своите общи поп идоли и не могат дори да разпознаят знамето на Югославия. В поп културата и в литературата имаме необходимост от общо културно пространство и това е нещо естествено. Аз пътувам да представям книгите си в Сараево и Подгорица например. Но правителствата имат абсолютно противоположни тенденции — създават административни граници, за да държат културите си далеч една от друга. Трудно е да се изнасят книги от Хърватия в Сърбия например“, отбеляза още той.
Сръбският писател Боян Бабич участва в творческа резиденция в Къща за литература и превод в София, където подготвя новия си роман „Всичко, което търся, винаги е на дъното“ — фантастична история, развиваща се в Белград и разказваща за социалната реалност на това да имаш дете.
„Вярвам, че винаги става въпрос за взимане на нашето решение за живота ни, но то винаги е социално дефинирано. Някои от моите литературни герои винаги се сблъскват със социалния контекст - сблъсък на слаб характер и силен социален контекст. Тогава героите ми винаги преминават в някакъв вид състояние на илюзия. Те виждат нещо, което не е там, продължават да живеят, но в един момент, обикновено твърде късно, те се сблъскват с обществото и осъзнават, че животът им е бил илюзия“, коментира Бабич.
По думите му в Сърбия е трудно да изкараш на повърхността историята си, да я направиш влиятелна, видима в медиите. Затова според него литературните награди са важни, макар и невинаги да успяват да изпълняват тази роля.
„Няма големи литератури в малките страни без помощта на държавата. Не само финансиране, но и чрез институции, организации, законодателство, възможности за творчество и писане и да представиш работата си на национално и международно равнище. Това не съществува в нашето общество към момента. И тук отново имаме сблъсък между нашите илюзии и реалността“, отбеляза още той. „В Сърбия в момета е важно кой създава наратива и разказва колективната история. Вярвам, че тук литературата може да се включи и да създаде нови колективни истории (…) Може би литературата има някаква роля в промяната на обществото“.