Защо дори защитата на морската природа скара отново Гърция и Турция?

Гърция наскоро потвърди намерението си да обяви два морски парка – защитени зони в Йонийско и Егейско море, и публикува границите им. Това предизвика остра реакция от страна на Турция, която заяви, че едностранните действия на Гърция в Егейско море нямат юридическа стойност.
На пръв поглед реакцията на Анкара на една екологична инициатива буди недоумение. Този аргумент беше изтъкнат и от гръцкия премиер Кириакос Мицотакис в интервю за телевизия Скай, в което той каза, че „екологични инициативи като морските паркове би трябвало да бъдат подкрепени от всички страни, защото в крайна сметка морската среда е обща“. Турското министерство на външните работи обаче обвини Гърция в „експлоатация на универсални ценности като опазването на околната среда“, „за да прокара геополитически дневен ред“.
Анкара едва ли може да попречи на Гърция да обяви природните паркове в Егейско море, но реакцията ѝ е резултат от една константа в политиката ѝ от десетилетия, а именно да оспорва обхвата на териториалните води на Атина, но и дори да поставя под въпрос суверенитета ѝ върху някои от егейските острови.
Често казваме, че Гърция и Турция се намират от двете страни на Егейско море. Това е обаче само отчасти вярно и се отнася до континенталните им маси. Всеки, който е поглеждал карта, знае, че Егейско море е обсипано с десетки острови, които с много малки изключения са гръцка територия. Когато към територията се прибавят и териториалните води около нея, морето започва да изглежда донякъде като „гръцко езеро“.
В момента териториалните води на Гърция и на Турция в Егейско море се простират на 6 морски мили от бреговете им. Според повечето оценки заради многобройните острови и дългата им брегова линия в момента териториалните води на Гърция обхващат около 43 процента от акваторията на морето (въпреки че според някои публикации този дял е по-малък). На Турция се падат едва около 7,5 процента.
Атина, за разлика от Анкара, обаче е страна по Конвенцията на ООН по морско право, която позволява на страните да увеличат териториалните си води до 12 морски мили от брега. В случай че Гърция го направи в Егейско море, както вече направи в Йонийско, териториалните ѝ води ще включат около 70 процента от егейската акватория.
Подобна перспектива буди безпокойство в Турция до степен, че през 1995 г. турският парламент прие резолюция, в която заявява, че ако Гърция разшири териториалните си води в Егейско море, Анкара ще смята това за причина за война (casus belli). Турската позиция е, че случаят на Егейско море е особен, защото то е полузатворено море със специфични географски характеристики, а и е важен международен морски маршрут. 
Гърция обявява заплахите на Турция за нарушение на Устава на ООН, която забранява на страните членки да използват сила и заплаха със сила, за да разрешават спорове помежду си.
Турция се безпокои, че корабите, които преминават през морето от Проливите към Средиземно море ще трябва да преминават през гръцки води, а освен това – и преди всичко – Турция ще загуби практически всякакъв директен достъп до международни води от своите егейски пристанища.
Докато този спор продължава от десетилетия, на пръв поглед морският парк, който Гърция планира в Егейско море, не предвижда разширяване на териториалните води, защото е планиран в рамките на настоящите 6 морски мили. Турция обаче има по-широк арсенал от аргументи, с които отваря врата за спор и за настоящия обхват на териториалните води на Гърция, като поставя под съмнение и суверенитета ѝ върху някои острови.
Гърция придобива островите в Егейско море на няколко етапа – от независимостта през 1830 г., през Балканските войни, Първата световна война, Лозанския договор от 1923 г. и чак до Парижкия мирен договор от 1947 г., когато получава Додеканезите от Италия. Анкара обаче системно поставя въпроса за т.нар. „сиви зони“, а именно предимно малки острови, които не са изрично споменати в договорите и които според тази интерпретация фактически са останали под суверенитета на Османската империя и нейния правоприемник – днешна Турция. Пример за това е островната група Имия (Кардак), съставена практически от две скали, заради която обаче двете страни се изправиха на ръба на войната през 1996 г. Списъкът със „сивите зони“ в турската аргументация е доста по-дълъг и включва малки острови не само в близост до турските брегове, но и такива далеч навътре в морето, дори от групата на Цикладите.
Друг елемент е оспорването на гръцкия суверенитет върху по-големи острови. Тук става въпрос за демилитаризацията на Додеканезите (според Парижкия договор от 1947 г.) и островите в североизточната част на Егейско море (според Лозанския договор от 1923 г.). 
Турският аргумент е, че Гърция е милитаризирала островите в противоречие с договорите, по силата на които ги е получила, и нарушаването на договорите от страна на Атина поставя под въпрос дали тя продължава да има право да упражнява суверенитет върху тях.
От своя страна Гърция отговаря, че прехвърлянето на суверенитета е еднократен и окончателен акт и не зависи от изпълнението на други условия. Атина освен това отговаря, че с право е милитаризирала островите заради правото си на превантивна самозащита, а именно заради турската заплаха след инвазията в Кипър през 1974 г., както и заради заплахата с война с решението на турския парламент от 1995 г.
Затова реакцията на Анкара срещу гръцките морски паркове не е насочена толкова срещу конкретното решение, а е в контекста на трайната ѝ политика да оспорва почти всеки опит на Атина да упражнява едностранно суверенни права в морските пространства, докато Турция търси перспектива за бъдещо решение чрез двустранна договореност.
От друга страна трайната позиция на гръцкото правителство е, че единственият легитимен спор между Гърция и Турция е за разпределението на изключителните икономически зони в Източното Средиземноморие и че няма да преговаря по теми от сферата на суверенитета, включително и за териториалните води.