Албена Павлова в „Час ЛИК“ на БТА: Основната ми грижа е да живея от светлата страна

Нейният стил може да бъде определен като интелигентна комедийна енергия с драматичен нерв. Тя притежава онзи рядък усет, при който смешното никога не е самоцелно, а произтича от характера. Комедията не е гримаса, а наблюдение. В работата ѝ, особено на сцената на Сатиричния театър, освен чудовищен талант, се усеща дисциплина и ясна партньорска етика, яркост и никога хаотичност. Тя не изяжда сцената, а сякаш я организира около себе си. Темпераментна, точна, интелигентно иронична, Албена Павлова е вторият гост в „Час ЛИК“ на БТА.
Основната ми грижа е да живея от светлата страна, да преминавам през нещата с лекота и с благодарност, казва обичаната актриса в разговора с Даниел Димитров.
Театърът не работи със смазани актьори, казва тя. Имам една молитва и публиката винаги е включена в тази молитва, допълва актрисата от Сатиричния театър. 
Има ли възраст, в която артистът става по-свободен? Как се запазва живият нерв на спектакъл, който се играе с години? Коя от трите думи в сериала „Вяра, надежда, любов“ е най-близка до нея в този момент от живота ѝ? Кое я обижда повече – несправедливата критика или липсата на критика? Има ли случай, в който не вярва на аплодисментите? Какво би избрала между голяма роля и голяма любов? Времето притъпява ли сатиричния зъб? Ако утре трябва да се раздели със сцената на Сатирата, какво би оставила там?
В „Час пик“ отговаря на няколко „неудобни“ въпроса, а в „Час пикс“ разказва истории по снимки от архива на БТА от последните близо 30 години. 
СЛЕДВА ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ С АЛБЕНА ПАВЛОВА
Имате разпознаваем сценичен темперамент. Това, което виждаме сега, вродено ли е, или е градено с годините? Как беше преди 20 години, когато бяхте на 18 ... 
- Много обичам твоите въпроси. Защото ме карат да мисля, а не да разказвам събития от живота си. Твърде е самонадеяно да кажа, че това е вродено. Единственото вродено е страхът, който изпитвам преди всяко начало, преди подхождането към всяка роля. Това беше и докато бях на 18 години, студентка във ВИТИЗ, най-малката в класа. Това е и сега, 32 години по-късно.
Смятам, че както във всяка професия, а и не само в професията, чисто в житейски план, човек не живее напразно. Годините не минават просто така. Ние се учим, ние се променяме, ние се развиваме, ние се отказваме от някои неща в себе си за сметка на откриването на други, които са ни по-полезни и по-съответни на природата ни.
Младостта върви с огромната амбиция и с изключително идеализираната представа за теб, за професията, за света, за другите. Там всичко е най. И това ражда огромно изискване, огромно очакване към теб самия, което не винаги е добър двигател и полезно гориво. Понякога те тласка по едни пътища, в които за теб няма нищо. Ти нямаш какво да получиш там, за теб там няма уроци, няма дарове. Но човек се научава да избира правилното за себе си. Пак ще кажа, човек се научава и да се отказва – това е много ценно умение. Освен да искаме и да постигаме, ние трябва да можем и да се отказваме. Ето, това е другото различно – аз вече умея да се отказвам. Може би, защото се познавам по-добре, може би защото съм се освободила от изгарящата амбиция на 18-годишната Албена. Може би, защото съм се освободила в здравословна степен от идеализма си. Казвам здравословна, защото в нашата професия без идеализъм не става.
Ние градим хора, създаваме хора от думите. Попадаме в ситуации, които животът рядко предлага. И по този начин наистина работим с идеали, работим с чисти категории, работим с мечта. Така че има една доза идеализъм, която ние трябва да запазим на всяка цена.
Различна съм, много съм различна. И в подхода към себе си, в отношението към хората. И слава Богу, защото иначе това би означавало, че с Албена нищо не се е случило за тези години.
Има ли възраст, в която артистът става по-свободен? Има ли такъв невидим предел във Вашия живот? 
- Абсолютно! Абсолютно има една благословена възраст, в която човек става свободен. В която, не знам при мен кога настъпи и дали има някакво събитие, което отключва това отношение към професията и към себе си, или просто е въпрос на порастване. И пак ще кажа – на освобождаване от амбиции и мечтая за това, мечтая за онова. Когато ти се скъси хоризонтът от една възраст нататък, някак си се фокусираш върху възможното. Не че спираш да мечтаеш, но спираш да си празен мечтател. Спираш да бленуваш. Наистина стъпваш здраво на краката си, познавайки се добре и започваш да мечтаеш за постижими неща. И слава Богу, че това идва в живота наистина, защото те освобождава от отговорност, от очаквания, от много голяма степен, от страховете ти те освобождава. 
Аз все повече и повече работя, без оглед на резултата. Все по-малко ме интересува резултатът и все повече ме интересува процесът. Това води до едно, освен освобождение, това води и до едно умение да бъдеш тук и сега, да се наслаждаваш и да благодариш за това, което имаш, а не за това, което би могъл да постигнеш.
Много благодарна съм наистина за тази безотговорност, с която аз вече мога да подхождам към себе си в професията. Ако щеш дори към себе си в живота също. Не се вземам насериозно, не се изживявам на фактор, важна, значима. Благодаря за всички награди, които щедро получих, но както казах на един мой млад колега, когато той получи първата си награда в много ранна възраст – тържествувай, радвай се, преспи и я забрави. Защото наистина всичко започва от начало.
В други държави пазарът на нашия труд е голям, възнагражденията са големи, отпечатъкът, който оставаш върху изкуството, е голям. Може би там наистина човек извоюва някакъв траен, стабилен статут. Мисля, че при нас това не е възможно. 
Как се запазва живият нерв на спектакъл, който се играе с години?
- Love is the answer. Любовта е отговорът за мен. Любовта към театъра, любовта към колегите, любовта и дълбоката благодарност към публиката... Аз играх в едно представление –  „Още веднъж отзад“, под гениалната режисура на Иржи Менцел, светла му памет. Имах и тоя късмет в живота. Представлението се игра 18 години. Дълбоката ми признателност към публиката, която 18 години идва да гледа това представление и го поддържа живо, защото то е живо заради публиката, не заради нас.
Няма да забравя една случка, когато точно беше излязъл сериалът „Столичани в повече“, и ние вече сме разпознаваеми лица – за себе си говоря. Излизам да разхождам кучето и срещу мен върви една жена, която, виждайки ме, широко се усмихва. Аз си казвам: О, гледала е серията! Тя ме доближава и казва: „Госпожо Павлова, искам да Ви поздравя“... Аз вече очаквам да чуя, че е за ролята ми на Гълъбина Чеканова в „Столичани в повече“, но тя казва – „да Ви поздравя за представлението „Още веднъж отзад“, което гледам осем пъти. Довела съм всичките си приятели по няколко пъти са го гледали“.
Е, как да не обичаш това, което правиш? Как да не си жив в това, което правиш? Когато тя идва седем или осем пъти, за да види има ли разлика от предния път. И тя трябва да види разлика, защото, както се казва в Библията, никой не може да влезе два пъти в една и съща река. Никой актьор не може да изиграе еднакво два пъти в едно представление. Защото то е живо. И е живо, и заради нашата любов към това, което правим, живо е и заради партньора, който имаме в салона, който всеки път реагира по различен начин. 
Аз съм имала случай – играя някое представление примерно 7-8 години. И изведнъж, някъде в България, на една реплика, на която никога не са реагирали, те се заливат от смях. Живо. Жи-во! Театърът е вълшебен, точно защото е живият контакт на изкуството с живата публика долу и живия актьор.
Най-актуалното около Вас са снимките на сериал за Би Ти Ви. Заглавието носи три големи думи – „Вяра, надежда, любов“. Коя от трите е най-близка в този момент от живота Ви?
- Много труден въпрос ми задаваш... Как да подредя по важност тези думи? (Замисля се – бел. а.) Любов. Защото, по някакъв начин, любовта съдържа другите две – и вярата, и надеждата. Аз съм дълбоко вярващ човек, но вяра без любов към Бога, към човека и цялото съзидание, не е постижима. Вяра по задължение... Тя може да бъде само по любов. Любовта винаги съдържа надежда, че ще има красиво продължение – било на чувства, било на път... Било на работа...
Тази любов има ли я в момента по време на снимачния процес? 
- Да, категорично. Аз съм събрана с едни млади хора, които толкова много ме радват и толкова много ме обнадеждават, и ми дават толкова поле за учене – каква е рефлексията на младия човек, какъв е подходът към професията... Те са много свободни. Те са много свободни да избират какво им харесва, какво не. И свободни да го изразят. 
Моето поколение, дали заради възпитание, дали заради ограниченията, в които сме израствали, чисто социални говоря... Ние трудно правим избор, трудно го отстояваме и много трудно го променяме. Младите не са така. Ако някъде той не се чувства добре изразен, проявен, оценен, той си взема шапката и си тръгва. И не му пука. Те подхождат към работата не на всяка цена. Това са млади хора, за които това е първа работа в телевизия. Първа работа с толкова широка аудитория. Те са много критични. И това е много хубаво. В този смисъл наистина чувствам се много добре, много любопитна, много уча. Аз съм свикнала на такова бързо темпо на работа и това не ми създава някакви проблеми, някакви задачи не поставя пред мен по-сериозни. Но се впечатлявам, че младите хора го умеят.
Как се променя животът Ви, когато редувате театър и телевизия, или кино в един и същи момент в живота ми? 
- В един и същи ден дори. Намирам такива дни за абсолютни острилки на таланта и дисциплината. Наостряме молива до крайност. Защо едни актьорски качества изисква театърът, съвсем други телевизията, различно е при киното, дублажа, четене на аудиокниги... Това са дни, в които актьорът пребивава на предела на своята актьорска дисциплина и употребява таланта си в неговия пълен мащаб.
Аз съм много благодарна на такива дни. Уморена като куче, но някак си доказала си, че все още мога да го правя. 
Кое Ви обижда повече – несправедливата критика или липсата на критика?
- Несправедлива критика. Липсата на критика може да бъде оправдана с липса на интерес, липса на интелект, липса на отговорност към театъра. Това са вече качества на личността, към които не мога да съм осъдителна. Човекът, от когото се очаква да я даде, е такъв и точка. Но несправедливата критика вече е проява на лоши отношения. И това не мога да го приема. Не мога да го оправдая по никакъв начин.
Има ли е случай, в който не вярвате на аплодисментите?
- Да, имало е... Аз не искам да обиждам публиката, в никакъв случай. Безкрайно съм благодарна на всеки един човек, който влиза в салона. Даже имам една молитва зад кулисите, която си казвам винаги преди да изляза на сцената. И публиката винаги е включена в тази молитва.
Но понякога публиката идва... Няма да кажа лекомислена, но идва еуфорична. Имаме едно такова представление в Сатирата – „Светици и перверзници“, което се играе вече няколко сезона при огромен успех. Разпродават се билетите буквално за часове, след като програмата излезе. Много от хората идват вече подготвени за представлението – това, че ще гледат нещо много забавно, много смешно, много интересно, провокативно. Това е комедия за характерите. И смехът започва, без да има основания за това. Има моменти, в които такава публика ме стъписва. Искам да има малко отпор. Не много, малко (Смее се – бел.а.) Искам да ги завоювам, искам да ги спечеля. Искам да им докажа, че има защо да е смешно. Да не ми дават смеха си толкова рано и толкова скоро. Но пак ще кажа, благодаря на публиката за нейната изключителна страстност. Българската публика е много страстна.
И разбира се, има едни представления, в които хуморът е малко по-повърхностен, малко по за разтуха...  Благодаря и за това. Благодаря и за този смях... Но той е лесен. Не искам да е толкова лесен. Нямам предвид Сатирата.
Не искам да е обидно, защото всеки спектакъл, всеки жанр има мястото си, щом има публика. Но чисто като зрител не съм му фен.
Ако днес, ей сега, трябваше да избирате между голяма роля и голяма любов?
- Голяма любов. Без никакво колебание. Без никакво съмнение. Моят живот е основан на това, че имам голяма любов в живота си. Моят живот е подреден, благодарение на това, че имам голяма любов в живота си. 
Всичко, което ме радва в живота ми, произхожда от това, че имам голяма любов в живота си. Апропо, любовта към театъра също е голяма любов (Усмихва се – бел. а.). 
Постъпвате в Сатирата през 1992 г., в едни много трудни и бедни времена. Какво помните от първия ден?
- Много противоречиви чувства... Освен че бяха бедни години, това бяха години, в които бях разделена от най-скъпите си хора. Моят съпруг остана актьор в Сливен, където играехме заедно. Просто, предложението беше само за мен – да дойда в софийски театър. Детето ми остана в Русе, беше на една година. Защото нито аз, нито Емил, можехме в този момент да поемем отговорността за него, да го отглеждаме. Двамата бяхме сами. Разделени. За мен това беше много, много тежък момент.
Навремето не ходех дори на пробни снимки в киното, защото знаех, че одобрят ли ме, а те доста ме одобряваха, просто ще ме захвърлят някъде, примерно на морето или в Асеновград, както се случи за два месеца, и ще ме отделят от любовта на живота ми. И аз като видях такива бележки, късах ги. Защото Емил, ако ги намери, ми казва да отивам на проби. Аз ги късах, за да не ги намери той. За да не ме отделят от него. Аз бях отделена от извора на силите си, на вдъхновението си, на желанието си да се събудя сутрин. Много ми беше трудно. Изключително трудно. В личен план аз бях просто съкрушена. 
Получих разпределение при Борето Чакринов, светла му памет. Един вълшебен, светъл, добър човек. В „Големанов“ репетирам с целия състав на Сатиричния театър, с легендите на Сатиричния театър. Аз не смеех да вляза в гримьорната, защото като отворя вратата, насреща ми са Таня Лолова, Стоянка Мутафова, Янина Кашева, Мария Статулова, Катя Паскалева, Пепа Николова... Легенди. Големци. И аз сама на себе си не си давах право да деля едно пространство в тях. Режисьорът даваше почивка, аз оставах долу в салона на втори ред, първи стол, където до ден днешен сядам.
Сякаш пуснах корени там. Въобще не смеех да припаря до тези хора, изведнъж аз трябва да се изправя на сцената до тях. Исках да съм невидима в този момент. Такъв огромен респект имах към тия хора и продължавах си да задавам въпроса: Албена, ти наистина ли си тук? Ти имаш ли право да си тук? Ти имаш ли какво да поставиш до тези хора на сцената? 
Едновременно с това имах много вълшебен първи репетиционен ден. С един мой колега стоим, чакаме за първа репетиция. Спира едно такси, от таксито излиза непрежалимият Кирил Варийски, актьор, в който като ученичка бях влюбена, който снимаше филм в апартамента на чичо ми в Русе, в един огромен блок на 15-и етаж до реката. Не можех да повярвам, че виждам този човек и че той е жив, той е като мен. Той не е с крила, примерно. Слиза този човек от таксито с един огромен букет цветя. И моят приятел се будалка, че ще ме посрещнат с букет. Аз казвам: О, да, разбира се, за кой друг, освен ако не за мен е този букет. Изпълнена с чувство си за незначителност докрай. Влизам на първа репетиция и Кирил Варийски ми поднася този букет... (Просълзява се – бел. а.)
Като млада актриса, която има нужда да бъде посрещната като равна от тези хора. Никога няма да прежаля този човек. Това е един погубен талант. Отишъл си толкова без време... Ето така бях посрещната в Сатиричния театър. От една много щедра и светла душа с един огромен букет – за едно момиче, което дълбоко не вярва в себе си. И не спира да си задава въпроса: какво правя до тези хора....
По някакъв начин той в този момент промени света за мен. Малките жестове, които променят голямата игра и голямата картина. И апропо, този човек след това направи така, че аз да попадна в дублажа. Той ме хвана за ръка. Не сме роднини. Той не ме помни, че съм била момиченцето от 15-ия етаж. И влезе в сърцето ми завинаги. Не за друго, защото някой прояви топлота към една момиче, която имаше отчайваща нужда от това. 
Проявата на човечност и на разбиране през какво минава другият, свързва за цял живот. А това беше наистина такъв момент за мен. 
Днес, 34 години по-късно, Сатирата като дом ли е или е институция, която трябва непрекъснато да доказвате, че заслужавате?
- Ох, че хубав въпрос. Чуден си, човече. Защото на твоите въпроси не можеш да отговориш с да или не. 
Много е красиво, защото е и двете. Това е дом, който е пълен с приятели. Дом за какъвто си мечтае всеки човек – домът му да е пълен с приятели. Моят дом в Сатирата е пълен с приятели. Приятелства, градени в едно поле, където се предполага, че съперничество и конкуренция са правило номер едно. 
Е, там, в моя дом, правило номер едно е взаимна подкрепа, приемане и обич. Който иска да ми вярва, който иска да каже, че живея в розов свят – какво лошо, но е и място, в което трябва всеки миг да си доказваш принадлежността. 
Времето притъпява ли сатиричния зъб?
- Не би трябвало. Ако обществото е здраво. Ако институцията театър е здрава, тя не може да се превърне в слугиня. Тя трябва да запази наистина ролята си по някакъв начин на коректив, по някакъв начин на алтернатива на живеенето. Тя трябва да задава въпроси, дори докато забавлява.
Ако утре трябва да се разделите със сцената на Сатирата, какво бихте оставили там?
- Аз знам, че този момент ще те дойде. И това е нормално. Това е част от житейския цикъл. Знаеш ли какво оставям там? Много талантливи хора...
А от себе си какво оставяте?
- От себе си оставям най-трудния и най-благословения период от живота си. Оставям и гравитационното си поле там. Аз никога няма да се разделя емоционално и в душата си със Сатирата.
Кое е по-страшно – провалът или забравата?
- И двете не са страшни. Забравата е част от живота. Ако не си забравя текста на пиеса, в която съм играла преди 10 години, няма да мога да науча следващата. Давам нарочно този буквален пример, но той важи и за нас, хората. За да бъдат запомнени следващите, ние ще бъдем забравени. В това няма нищо страшно. Самата Стоянка ми го е казвала... По-голяма, по-велика българска актриса, не мисля, че имаме... И тя да сподели това, че няма проблем да бъде забравена. Точка. Забравата не е проблем. 
Относно провала - един мой много мъдър приятел казваше: „Провал няма. Има опит“. Защото, докато стигнем до успеха, ние сме минали през много неуспешни опити, дефинирани от някого като провал. Само, че благодарение на тях, сме стигнали до успешния опит. Така, че за мене нито едното, нито другото е страшно. Животът продължава.
Разкажете за случай, в който играете, докато вътрешно сте напълно празна? Как се оцелява в такъв момент?
- Много си коварен... Длъжна съм така да призная, че да, има такива моменти, в които просто разчиташ на изключително изтренираната си актьорска психика и физика – да те държи в курса. Да те държи в коловоза на образа и на действието. Защото сме хора, по дяволите. Ти не знаеш какво ми се е случило, преди да стъпя на сцената, какво съм преживявала зад кулисите. И не трябва да знаеш, разбира се...
Кой е компромисът, който най-много Ви тежи?
- (Замисля се – бел. а.) Аз не съм човек, който прави равносметки. Наречете ме повърхностна, наречете ме глупава. Равносметката е поглед назад. Не ме интересува, разбираш ли... Какво се е случило преди 5 минути, преди 10 години, в детството ми, въобще не ме интересува... 
Единственото, което ме интересува, какво ми се случва сега и евентуално – какво ще ми се случи утре. Компромис... Всичко, което съм направила, винаги е в конституцията на моята ценностна система. Не съм човек, който е прекрачвал някакви недопустими граници. В рамките на ежедневието кой не прави компромис? Ето, направих компромис със своето желание да бъда точна и закъснях пет минути. Е, и какво от това? Животът няма да свърши...
Няма компромис, който да е преобърнал живота ми, който да ме е накарал да се намразя, който да ме е изпълнил с чувство за вина. Не съм по тези усещания и чувства. Основната ми грижа е да живея от светлата страна, да преминавам през нещата с лекота и с благодарност. 
Какви са Вашите бъдещи планове за август 2026 г.?
- (Смее се – бел. а.) Намекваш, че им рожден ден, че ставам на 60 години, и че за такива обикновено по-значими годишни си подарявам далечни пътувания. Смятам да си сбъдна поредната мечта и смятам със семейството да пътуваме до Перу. Освен това е година на Огнения кон. Аз съм родена в годината на Огнения кон. Така че тази година само щраквам с пръсти и нещата се случват (Смее се – бел. а) 
Кой е най-светлият лик във Вашия живот?
- На майка ми...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Благодарна. 
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Замисля се – бел. а.) ... да обича.

Екип „Час ЛИК“:
Красимир Михайлов – оператор студио,Борислав Бориславов – оператор видео,Валя Ковачева – монтаж,Богдана Димитрова – фото архив,Емил Граничаров – шапка,Боряна Тончева – ръководител „Студио БТА“,Даниел Димитров – автор и водещ