Бедността е факторът с най-голяма тежест за раздялата на деца от семействата им, каза за БТА Евгения Тонева от Ноу-хау центъра в Нов български университет

Бедността е факторът от живота на семействата с най-голяма тежест, който е причина за раздялата на децата от родителите, каза за БТА Евгения Тонева, изследовател в Ноу-хау центъра за алтернативна грижа за деца в Нов български университет (НБУ) във връзка с изводите от проучване, осъществено от Коалиция „Детство 2025“ и анализирано от Ноу-хау центъра.
Бедността е комплексен феномен, който не се изчерпва само с липсата на достатъчно финансови средства и неподходящи условия на живот, а също и с влошено здраве и липса на възможности за развитие, както и чисто социални ограничения, труден достъп до обществени услуги, маргинализация, а в България и с дискриминация, коментира експертът. Данните сочат, че следващият значим фактор е здравословното състояние на родителите, включително психично-здравните проблеми, заяви още тя.
Проучването обхваща работата на специалисти от социални услуги в периода 2019-2023 година. Анализирани са около 1500 отделни случая.
Изследването е провокирано от неяснотата кои са децата и родителите, с които работи системата за закрила на детето, какви са те и как става така, че деца се озовават под грижите на държавата, посочи експертът. Тонева добави, че извън биологичните си семейства живеят около 8400 деца, по отношение на които са приложени мерки за закрила. Средата, в която живеят хората, оказва огромно влияние и върху грижата за децата, коментира тя. Стабилната, подкрепяща и неконфликтна среда може да компенсира негативното въздействие на изброените фактори и да не се стигне до настаняване на децата в държавна грижа, отбеляза също експертът. Обратното - липсата на подкрепа, в съчетание с наситена със стрес и насилие семейна и общностна среда, включително дискриминация и маргинализация, води до проблеми и рискове за децата, поясни изследователят.
В Ноу-хау центъра се проследява от години и процесът по деинституционализация. В момента все още работят само три от старите домове за деца, които се намират в Плевен, Варна и Стара Загора. Това са т.нар. домове за медико-социални грижи за деца от 0 до 3 г., обясни Тонева. 
Следва пълният текст на интервюто:
Г-жо Тонева, какви са целите на Ноу-хау центъра за алтернативни грижи за деца?
- Това е изследователски център, който работи в изпълнение на мисията на НБУ да използва академичния си потенциал в полза на обществото. Изследваме социални проблеми, развиваме проекти и обучаваме специалисти. Целта ни е да допринасяме за това данните от изследвания да са в основата на политиките и практиките за деца и семейства, предавайки в същото време мнението и опита на професионалистите от здравния, социалния и образователния сектор. Фокусираме се върху най-уязвимите хора и общности, защото преодоляването на бедността ще осигури най-добро развитие на всеки човек, независимо дали е дете или възрастен.
Работата ни започна през 2010 г. със създаването на Националната стратегия „Визия за деинституционализация на децата в България“. С приемането на документа бе поставено началото на закриването на всички 137 домове за деца. През 2011 г. екипът ни започна съвместна работа с правителството за разработване на ефективен план относно нуждата от създаване на голямо разнообразие от нови социални служби за подкрепа на деца и семейства в общността. Крайната цел на това е да се повиши капацитетът на системата за закрила, за да може тя да отговори на новата визия за това как държавата трябва да осигурява грижа на уязвими деца. Към днешна дата Ноу-хау центърът продължава дейностите по обмяната на опит и добри практики, развивайки стратегически изследвания и информиране на практиката и политиката на основата на данни. Нашите образователни програми са съобразени със специфичните нужди и изисквания в областта на детската грижа и закрила, а също и на всички останали професионалисти, които имат отношение към благосъстоянието на децата и семействата.
През март в центъра беше представено изследването за причините за раздяла на децата и семейства в България. Защо темата е важна?
- Изследването е проведено през 2024 г. от Коалиция „Детство 2025“ и координирано от Ноу-хау центъра. То е провокирано от неяснотата кои са децата и родителите, с които работи системата за закрила на детето, какви са те и как става така, че деца се озовават под грижите на държавата. По данни на Агенцията за социално подпомагане през последните няколко години извън биологичните си семейства живеят около 8400 деца, по отношение на които са приложени различни мерки за закрила. Анализът обхваща работа на специалисти от социални услуги в периода 2019-2023 г., които са директно ангажирани в работата по случаи на разделени деца и родители, както и такива, за които съществува риск от раздяла. Това са около 1500 отделни случая, които бяха прегледани от специалисти, отделно те отговориха на над 30 въпроса за това на какво се натъкват най-често в работа си по тези случаи, какви са проблемите, какво помага и какво не на семействата.
Какви са основните изводи?
- Изследването показва, че в последните години по отношение на децата в риск се предприемат мерки за настаняване извън семейството само в режим на спешност. Това би трябвало да означава, че разделите на децата и семействата се случват като реакции на тежки кризисни ситуации, при които съществува сериозен риск за живота и здравето на децата. Тези кризи, с които семействата се сблъскват и не могат да се справят, макар и понякога да възникват спонтанно, винаги имат предистория, в която много рискови фактори се комбинират, натрупва се напрежение.
Данните от изследването показват, че факторът с най-голяма тежест е бедността. Бедността е комплексен феномен, който не се изчерпва само с липсата на достатъчно финансови средства и неподходящи условия на живот, а също и с влошено здраве и липса на възможности за развитие, както и чисто социални ограничения, труден достъп до обществени услуги, маргинализация, а в България и с дискриминация. Бедността сама по себе си извънредно рядко е причина за настаняване на деца извън семействата им, но когато се комбинира с въздействието на друг значим фактор, възниква криза, например бедност и тежко заболяване на родителя, който основно се грижи за децата или бедност и загуба на жилище.
Следващият значим фактор е здравословното състояние на родителите, най-вече психично-здравните проблеми и развиването на зависимости, които почти неминуемо се свързват с рискове за децата, на които никоя система не отговаря адекватно. Следват фактори, свързани с трудни отношения в семействата, като раздели, разводи, спорове, скандали, заплахи и насилие между партньорите, но често и с баби, дядовци и други роднини, които дестабилизират средата. Този вид конфликти в голяма част от анализираните случаи са тясно свързани с живота в икономическа несигурност и социална изолация. Средата, в която живеят хората, оказва огромно влияние и върху грижата за децата. Стабилната, подкрепяща и неконфликтна среда може да компенсира негативното въздействие на изброените фактори и да не се стигне до настаняване на децата в държавна грижа. Обратното - липсата на подкрепа, в съчетание с наситена със стрес и насилие семейна и общностна среда, включително дискриминация и маргинализация, води до проблеми и рискове за децата.
Какви са препоръките на специалистите, участвали в проучването?
- Препоръките са насочени към това да се осигури подкрепяща среда за уязвимите семейства. Работещи програми и интервенции има, но усилията са фрагментирани. Това е свързано и с липсата на надеждни национални данни, които да бъдат регулярно анализирани и на тяхната база да се планират решения. Друга препоръка се отнася до ранното идентифициране на риска от страна на учители, лекари, полиция и др., което рядко се случва, а оттам и реакцията е вече в ситуация на криза, което води до раздели. Ако бъдат преодолени дискриминационните нагласи и се развият повече уменията за сътрудничество на отделните сектори, това би било от огромна полза за децата и семействата. Нужен е повече професионализъм, откритост и ангажираност с проблемите вместо затваряне на очите пред тях с нагласата, че те са нечия чужда работа.
В центъра се занимавате и с въпросите за деинституционализацията. Разбира ли обществото защо тази тема е важна?
- Хората вече знаят, че големите институционални домове от миналото, с общите спални и казармените условия, не са добро място за деца. Те не смятат, че е добре децата с увреждания да живеят скрити в домове накрая на села. Мисля, че деинституционализацията е процес, който среща широко одобрение в обществото. Това показват и социологическите проучвания. Беше важно този процес да се случи, за да се скъса веднъж завинаги с този модел на грижа за децата. Не всички разбират обаче какъв е истинският проблем с домовете за деца отвъд отблъскващите битови условия и оскъдната храна. Проблемът е в недостига на индивидуално внимание към всяко дете. Когато децата живеят на големи групи по общи правила и за всички тях се грижат няколко възрастни на смени, е трудно всяко дете бъде забелязано, нуждите му да бъдат забелязвани, да усети подкрепа от близък.
Тази т.нар. връзка на доверие е от изключително значение за детското развитие. Когато детето е малко, тя му дава сигурност и спокойствие, за да расте емоционално здраво. Това е стабилната основа, върху която се изграждат всички социални умения, необходими на един млад човек, за да се реализира успешно в живота, да бъде добър съсед, служител, колега, гражданин, родител. Новите социални услуги, които замениха домовете, са по-светли, по-чисти и по-приветливи, в тях децата имат повече лично пространство и възможности да излизат, но невинаги децата в тях могат да получават това индивидуално внимание, от което се нуждаят толкова много.
Когато център от стария тип бъде затворен, какво се случва с децата?
- Най-добре е децата да се върнат при своите семейства. Често това е напълно възможно и стига родителите да получат подкрепа, те могат отново да поемат тази грижа. Този процес се нарича реинтеграция. Ако това не се случи, за всяко дете трябва да бъде намерена или създадена подходяща алтернатива. Това е принцип на деинституционализацията в България. Като алтернативи на институционалната грижа се развиват приемната грижа и резидентната грижа в центрове за настаняване и преходни жилища. Приемната грижа е по-добрата от двете възможности, защото детето живее в истинско семейство, където получава индивидуалното внимание, от което се нуждае. Центровете за настаняване също се стремят да осигуряват среда, която е близка до семейната, но това е по-трудно, когато за 12-14 деца се грижат 9-10 възрастни на смени, голяма част от които при това не са професионалисти.
Официалната политика на държавата е обхватът на резидентната грижа да намалява: в момента децата, които живеят в такива социални услуги, са около 2700, а до 2030 г. би трябвало да бъдат 2000. Такава е една от целите по Европейската гаранция за детето в България. За сравнение, през 2010 г., когато започна процесът на деинституционализация, в домовете имаше близо 7600 деца. Важното обаче е обхватът на този вид грижа да не намалява механично. Трябва да се направят значителни усилия за подкрепа на родителите и да се инвестира в приемната грижа, така че резидентната грижа да не е нужна вече като отговор на проблемите на децата и семействата.
Колко са домовете за деца, които предстои да бъдат закрити?
- В момента все още работят само три от старите домове за деца, които се намират в Плевен, Варна и Стара Загора. Това са т.нар. домове за медико-социални грижи за деца от 0 до 3 г., за които отговаря Министерство на здравеопазването.
В какъв срок се очаква да бъдат затворени?
- Заявката на държавата е съществуващите все още домове да бъдат закрити до края на годината. Обаче това се очакваше и миналата, и по-миналата година. Да се закрият окончателно тези домове е много трудно, защото децата, които все още живеят там, са с тежки увреждания. За част от тях експертните оценки показват, че се нуждаят от постоянна медицинска грижа. В такива случаи реинтеграцията в семейството изисква значителна подкрепа – финансова, социална, емоционална, с която да се ангажират дългосрочно професионалисти от социалните услуги. Приемната грижа за деца с увреждания в България е много слабо развита, почти не съществува. Причината е същата – специфичните трудности, свързани с отглеждането на дете с увреждания са много, като всяко семейство се нуждае от допълнителни ресурси, но и от кураж. Важно е родителите, приемни или биологични, да не остават сами, а често точно това се случва.
Има ли история с щастлив край, която си спомняте през годините на Вашата работа?
- Професионалният ми опит е изцяло свързан със системата за закрила на детето и процеса на деинституционализация на грижата за деца в България. Била съм част от екипа на Държавната агенция за закрила на детето, които реализира националните проекти за деинституционализация в периода 2010-2015 г. и съм координирала проект за закриване на дом на българска неправителствена организация. През годините любимите ми истории са тези, в които децата порастват като хора, съпричастни към проблемите на другите в уязвими ситуации. Има млади хора от домове, които помагат на други като тях да си намерят жилище или работа след като напуснат държавната грижа.
Някои доброволстват в домове за възрастни и центрове за зависими. Има и такива, които помагат на родители си, от които са били изоставени, да не изоставят по-малките им братя и сестри. Има истории за младежи, които вместо огорчение и гняв, черпят от собствените си тежки истории смелост и сили. Когато наскоро попитах една такава млада жена какво я мотивира да помага, тя ми каза: „Мен никой не ме е спасил, аз сама се спасих, но знам, че не всеки може. А всеки заслужава да бъде спасен и някой да вярва в него. Затова аз не спирам да вярвам в тези хора и да им давам шанс да не ме разочароват“.
В Ноу-хау центъра как подпомагате ученето на студенти, за да се надгради тяхната подготовка?
- Програмите ни са насочени към развитие на умения, което е изключително важно, тъй като предимно теоретичното обучение не може да подготви специалисти за директна работа с хора, затова осигуряваме и стажове в служби и центрове. Програмите са за студенти от различни специалности – психология, педагогика, социална работа, логопедия. Насърчаваме студентите ни да развиват собствени проекти, които веднага да приложат в практиката. Използването и събирането на данни също е фокус.
Съобразяваме обучението с международни стандарти, с провеждане на  изследвания, директна работа с деца и семейства. Практиката под супервизия е важен компонент от обучението по социална работа, който развиваме систематично. Развихме и магистърска програма „Психо-социални интервенции за деца и семейства“, през която до момента са преминали 40 студенти. Обучението е индивидуализирано и работим в малки групи с до осем човека. Могат да кандидатстват студенти с бакалавърска или магистърска степен, а завършилите програмата могат да работят в държавни и общински социални структури и услуги, в неправителствени организации и услуги в общността, в медицински и образователни заведения, служби по сигурността и закрилата на децата.
Има възможност и за следдипломни квалификации, нали така?
- Да, предлагаме следдипломни квалификации по супервизия в социалната сфера и за специалисти, които са свързани с работа в системата за закрила на детето, които оценяват рисковете за деца и семейства и които взимат решения, свързани с тяхното преодоляване. Двусеместриалната програма „Социална работа с деца в риск и техните семейства в системата за закрила на детето“ е за работещи или желаещи да работят в отделите за закрилата на детето. Тя е гъвкава и съдържанието на отделните теми може да се адаптира спрямо специфичните потребности на конкретните специалисти от отделите и нивото на тяхната предварителна подготовка – новопостъпили или с опит, с академична степен от помагащите професии, без такава степен или с образование от други професионални области.
Програмата „Супервизия на социалните дейности“ също е двусеместриална и е насочена към специалисти в социалната сфера, които желаят да придобият квалификация като супервизори, както и към организации, които искат да развиват ефективни и подкрепящи структури за работа със своите екипи. Тя предлага специализирано обучение, което осигурява необходимите теоретични знания и практически умения за прилагане на индивидуална и групова супервизия.