Българи, които добре познават евреите, много ги заобичват и стават големи приятели, каза Тинка Асса

Българи, които добре познават евреите, много ги заобичват и стават големи приятели. Това каза в интервю за БТА Тинка Асса по повод 80 години от спасяването на българските евреи.
Тинка Асса е на 91 години и както самата казва е „коренячка плевналийка, от майка, от баща, от дядовци, всички сме от Плевен“. Тя си спомни за Втората световна война и времето, когато влиза в действие Закона за защита на нацията. Тогава Тинка Асса е малко момиче, на 10 години. „Бях малка, но и достатъчно голяма, за да нося жълта звезда на ревера на дрехата си. Спомням си как моят баща донесе една торбичка с такива звезди. Майка ми ги шиеше върху връхните дрехи като копчета и аз й казах да ми сложи една на елечето, което обличам върху всичко“, разказа тя. Спомня си, че не е излизала от квартала. На евреи не е било позволено да се движат по главната улица и в центъра.
Един от спомените й, свързан с т.нар. бранници. „Срещу нас живееше един добър литератор, който не можеше да ходи и затова при него идваха ученици, включително много бранници. Те виждаха, че тук има еврейско жилище и през ден хвърляха камъни и ни чупеха прозорците“, спомня си тя. 
„Имаше години, в които абсолютно никаква работа нямаха родителите ми. Това бяха най-тежките ни години“, разказа Тинка Асса. Майката на Тинка – Рашел Лопу е била домакиня, а баща й Гершон Лопу е имал магазин. След като магазинът му е отнет, той работи в друг, собственост на българин, след това става надзирател във фабрика, но по-късно и тази работа му е забранена. 
Брат й по това време е ученик в мъжката гимназия в Плевен. „Беше ученолюбиво и тихо момче, но членуваше в една червенобрежка ремсиска организация и го арестуваха, после го пуснаха. Неговата вина и на други такива момчета е била, че от личните си карти са изтрили еврейските си имена и са написали български, иначе с техните ликове. Това в случай, че ако ги закарат в Полша, да могат да избягат по някакъв начин“, обясни Тинка Асса. 
Тя си спомня, че брат й е бил в ареста по време на еврейския празник  Рош Хашана, който се отбелязва през септември. Майка й приготвила соленки и сладки и понеже Тинка е малко момиче, решават да я изпратят нея да занесе на брат си храна. „Цялата треперех, но ми казват – от нас няма да го вземат, но от теб като дете, може би ще го вземат. Отпред имаше вишка, където седеше стражарят. Той ме попита какво правя тук. В това време виждам цяла върволица, група от 6-7 момчета ги изкарват отнякъде. Тогава започвам да викам брат ми“, разказва Тинка Асса. Стражарят я спира, разпитва я за какво е дошла. Казва й, че ще предаде храната, макар тя да вижда как той раздробява всички соленки. 
Когато започва изселването на евреи от София, в дома на семейство Лопу намират подслон много прогонени от домовете си. „Моята майка всеки ден виждаше изселници от София и ги прибираше за по няколко вечери, докато си намерят квартира“, каза тя. В дома им с малкото си дете идва и по-малката сестра на майка й. Първоначално тя е изселена в Русе, но бащата на Тинка успява да помогне за преместването й в Плевен. 
Съпругът на лелята на Тинка – Давид Аладжем по това време е в принудителен лагер край Стара Загора. Успява да избяга и става партизанин в Ловешко. Девет месеца по-късно е убит при засада заедно с плевенчанката Лиляна Бърдарова, когато са на акция в село Голец. „Спомням си какво беше написано на некролога му, понеже беше закачен у дома и всеки ден го четях: Декември студ непоносим. През пътя мъчно проходим с мъка крачат партизани – деца на родните балкани. Засада! Стойте! Гръм, огън, фашистки заблуден куршум, изпратен от врага презрен, уби другаря Аладжем“.
Ярък спомен у Тинка е оставила изложба, подредена в Плевен след 9 септември 1944 г., на която отива с леля си. На една от снимките е показан нейният чичо след като е убит. Сниман е, защото по думите на Тинка, така човекът, който е стрелял, е трябвало да вземе пари от награда.
След края на войната лелята на Тинка се връща в София, а по-късно заминава за Израел. 
Когато започва усилено да се говори, че евреи от България може да бъдат депортирани в Полша, всички са притеснени, но съседки, приятелки на майката на Тинка й казвали: „Рашел, твоите деца по мазите ще ги крием, ще ги отгледаме, но няма да позволим да заминат там“. 
След края на войната Тинка Асса продължава обучението си в прогимназия, а след това в техникум. „Рисувах много хубаво. Завърших с отличие и с диплома от Министерството на народната просвета и награда – шест книги. Цялата гимназия беше украсена с мои рисунки и модели. Учителката каза на родителите ми при възможност да ме запишат в Художествената академия в София. Тогава обаче брат ми учеше медицина, майка ми не работеше, бяхме само на заплатата на баща ми“, разказва Тинка Асса. След като завършва училище започва работа в данъчен отдел. Омъжва се на 18 години. По-късно започва работа като моделиер в тъкачен завод „Саня“ (днес „Яна“) и благодарение на професията си пътува много в чужбина. Има две деца – син и дъщеря. Синът й е известният художник проф. Греди Асса. Дъщеря й Елза Кирилова се грижи за нея в дома им в Плевен. Има две внучки и трима правнуци.
Българската телеграфна агенция (БТА) в партньорство с Центъра за еврейско-българско сътрудничество „Алеф" си поставя задачата с поредица от материали да припомни събитията от миналото и участниците в тях, и да представи значението на спасението и спасителите. България е спасила близо 50 хиляди живота. Според официалните данни на интернет страницата на Изследователския център на Световния център за възпоменание на Холокоста Яд Вашем, в таблицата срещу името на България е записано, че в страната е имало 50 хиляди евреи преди Втората световна война и нула жертви. Единствената държава в таблицата със записани нула жертви е България.