Тази театрална история е жестоко огледало за човешките низости, но има и надежда, казва пред БТА Йосиф Сърчаджиев. Той е режисьор на първата за новия сезон премиера в театър „Възраждане“ – „Те бяха десет“ по Агата Кристи, създадена по мотивите на световноизвестния криминален роман.
Историята е за десет души, свързани с тайни от миналото, които се оказват изолирани на остров. Всеки от тях има причина да се страхува, тъй като неизвестен убиец започва да преследва гостите, следвайки зловеща детска песничка.
Йосиф Сърчаджиев е човек, който изключително много търси красотата. Това си личеше от първата репетиция. На мен това ми е трето представление с него. Агата Кристи, от друга страна, е гениална с много неща, едното от които е, че дори толкова мрачна история не е потискаща, не е някакъв жесток мрак, казва пред БТА актьорът Георги Златарев.
„Моята героиня никога не е искала да си признае това, което е извършила. И за първи път, след N-брой години, успява да си го признае и да го изрече на глас, което е много силно. Нашите вътрешни страхове – това, което ни тормози, това, което не ни дава да спим, това, което ни безпокои – много рядко въобще ги изричаме. А тук се стига до изричане... Смятам, че това е голямо преимущество. Веднъж казано, то може би е възможно и да бъде преборено, може да се справим с него“, казва пред БТА актрисата Ивет Радулова.
В „Те бяха десет“ сценографията е на Мария Диманова, костюми – Елена Иванова, музика – Манол Гогов. Участват още Христо Ботев, Жана Рашева, Лили Шомова, Боян Младенов, Калоян Карагинев, Георги Няголов, Анатоли Лазаров, Донка Аврамова-Бочева.
Режисьорът Йосиф Сърчаджиев и актьорите Георги Златарев и Ивет Радулова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за красотата в една криминална история, за това как се изправяш не само срещу външна опасност, но и срещу собствената си съвест, за съчетаването на класическия криминален сюжет с театралния език, който предполага символи, атмосфера и метафори, за изкушението между загадката и възможността да се разкаже история за човешката вина и съвест, за предизвикателството на сцената...
Г-н Сърчаджиев, казвате по друг повод: „Тъжното е реалността, а над реалността е красотата“. Има ли красота в това толкова реалистично представление?
Й. Сърчаджиев: Да, има. Това е любовта, която побеждава страха от смъртта.
Ивет Радулова: Разбира се, че има красота. Трябва наистина да търсим красотата във всяко нещо. Има красота в живота, може би, така го ценим повече. Тук се случват убийства след убийства. Все пак, това е криминална драма...
Георги Златарев: Самият Йосиф Сърчаджиев е човек, който изключително много търси красотата. Това си личеше от първата репетиция. На мен това ми е трето представление с него. Преди това работихме Молиер, преди това – „Двама на люлката“. Така, че той е човек, който търси красотата. Агата Кристи, от друга страна, едно от многото неща, в които е гениална, е именно това, че дори в толкова мрачна история – ние сме десет човека, които започват да измират един по един, и то според определено стихче, всички са в паника – въпреки това, цялата история не е потискаща. Не е някакъв жесток мрак.
Агата Кристи е майстор на загадката, но и на психологическото напрежение – кое от двете беше по-важно да изведете на преден план?
Й. Сърчаджиев: И двете! Те са като сиамски близнаци. Тъмна нощ и лятно слънце – а де!
В романа героите се изправят не само срещу външна опасност, но и срещу собствената си съвест. Как е визуализиран този вътрешен конфликт на сцената?
Й. Сърчаджиев: Опитваме с колегите да е видно с очи и уши, но да се усети и мисълта на героите.
Ивет Радулова: Моята героиня никога не е искала да си признае това, което е извършила. И за първи път, след N-брой години, успява да си го признае и да го изрече на глас, което е много силно. Нашите вътрешни страхове – това, което ни тормози, това, което не ни дава да спим, това, което ни безпокои – много рядко си позволяваме въобще да ги изречем по някакъв начин. А тук се стига до изричане... Смятам, че това е голямо преимущество. Веднъж казано, то може би е възможно и да бъде преборено, може да се справим с него...
Георги Златарев: При Агата Кристи психологията идва от това, че човек, в един момент, не е сигурен кое е по-страшно – убиецът, който дебне някъде навън, или кошмарите, пред които трябва да се изправи. Да се изправиш пред себе си, да си признаеш нещата, които презираш в себе си, които са те накарали да не харесваш себе си или направо да мразиш себе си – това е едно от най-трудните неща в света, въобще. Защото при страшно много хора това избива в какви ли не неща, някакъв краен национализъм – ние сме най-великите от всички, само и само за да се почувствам аз по-добре, да започна да харесвам себе си повече... Това понякога избива в маниакалност – футболен отбор или нещо друго, което да ме представлява, за да не трябва аз да представлявам себе си, защото не харесвам себе си.
В „Те бяха десет“ изведнъж десет човека, които са направили много грозни неща в живота си, са събрани на едно място и някой ги изкарва на показ. Буквално. Всъщност, това е едно от най-страшните неща. Това дори е по-страшно от убиеца, който дебне и започва да ни убива един по един.
Има ли съвременни акценти или преработки, които въвеждате, за да доближите историята до днешния зрител?
Й. Сърчаджиев: Нямаше големи преработки, защо днешният ден не е по-променен от вчерашния. Само дрехите са променени. Говоря Ви и за вечните човешки чувства между страха и смелостта.
Георги Златарев: Йосиф искаше така, а и ние го подкрепихме много в това – да е извадено от времето. Да не е 2025 година, когато си цъкаме на смартфони, но в същото време и да не е обвързано задължително с 30-те и 40-те, когато го е мислила Агата Кристи. Нямаме мобилни телефони, но костюмите на Елена Иванова са прекрасни – не може да се каже от кое време са. Нейните костюми винаги създават много добра идея за вътрешния свят на съответния персонаж. Не го обвързваме с време, а и не искахме да е така...
Как се справихте с предизвикателството на ограниченото пространство – острова, къщата, където действието се развива?
Й. Сърчаджиев: Имаше в мен малко несигурност как ще го направя. Но съм благодарен, че двете художнички на спектакъла – Мария Диманова (сценограф) и Елена Иванова (костюми) направиха малката сцена като Народен театър.
Георги Златарев: Нашата сцена е прекрасна за такива леко клаустрофобични представления. В това отношение, представлението си е на мястото. Аз много харесвам нашия театър именно за това, че е по-камерен, за това, че може да се играе по-кинаджийски. Не е нужно да се ползват театралните маниери и начин на говорене. Тук може да се говори по-тихо, по-интимно. Това помага да се разкриват много повече нюанси и много повече нива на героите. В това отношение, Агата Кристи и нашият театър са в перфектен брак.
Трудно ли е да се съчетае класическият криминален сюжет с театралния език, който предполага символи, атмосфера и метафори?
Й. Сърчаджиев: Не е трудно, когато има истинност. Вярата е ключът към затворена каса.
Ивет Радулова: Когато с режисьора станете едно, когато се разберете, когато разберете стила и посоката, няма никакъв проблем...
Това е класически криминален сюжет. Търсихте ли в него повече загадката или възможността да разкажете история за човешката вина и съвест?
Й. Сърчаджиев: Боже, вина и съвест! Те са си от памтивека! Ами ако имаш чувственост...
Георги Златарев: То няма мърдане. Агата Кристи е гений и ги е вплела перфектно двете... Нито едно от тези неща не може без другото. При нея няма чисто криминалната история. Не е Реймънд Чандлър, не е Дашиъл Хамет. При Кристи психологията на героите – от къде започват, през какво минават, къде стигат и как завършват – е част от криминалната история. Дори да се концентрираме в едното, неминуемо трябва да развием и другото.
Чувствате ли, че тази пиеса резонира с Вашия собствен опит за вина, прошка и съдба?
Ивет Радулова: Не. В никакъв случай не кореспондира с моя личен опит...
Георги Златарев: Разбира се, че да. Най-малкото, защото всеки от нас е имал моменти, в които е трябвало да има силата да се изправи пред себе си и да си признае някакви неща: „Аз не се справих с това“ или „Това, което направих, не беше правилно“, или „Тази роля, която изиграх, не се справих“. И колкото и да ми е неприятно да го призная – да, предпочитам всички да ми казват колко е било гениално, но то не беше така.... Единственият начин да се развием, е като имаме смелостта да се изправим и да си кажем, че не се е получило, но да видим защо. Не си научих текста на време, не се задълбочих достатъчно, не можах да се справя със себе си, не посмях да изляза от зоната си на комфорт – каквото и да е... Моят герой, например, е много груб човек. Но това не означава, че не трябва да се изправи пред себе си...
Ивет Радулова: Това е предизвикателството. Аз всъщност съм въвлечена в нещо ново от Йосиф Сърчаджиев, заедно с моите колеги. За мен това е нещо ново. Освен това, досега не съм играла и в нищо криминално.
Й. Сърчаджиев: Не само тази пиеса ми е като Дамоклев меч, който ме пронизва. Но... дали съм се променил за по-добро?...
След всичко, което казахме, вярвате ли, че днешният зрител е готов да влезе в толкова мрачна и безизходна история?
Й. Сърчаджиев: Как не! Тази театрална история е жестоко огледало за човешките низости. Но има и надежда!
Ивет Радулова: Според мен историята, в никакъв случай, не е такава. Второ, това е Агата Кристи. Това е класика. Не знам дали има някой, който поне веднъж в живота си да не е прочел Агата Кристи. Мисля, че това е едно изключително удоволствие. И даже е по-скоро забавно, отколкото страшно.
Георги Златарев: Да, най-хубавото е, че не е мрачна. Страшна е, но слава Богу, не е мрачна, не е безизходна. И да – смятам, че нашият, българският зрител категорично е готов за това.
Автор – Даниел ДимитровОператор – Борислав БориславовМонтаж – Валя Ковачева