„На какво се смее българинът“ е енциклопедия на българския смях, каза за БТА авторът ѝ Ивайло Диманов, който днес празнува 70 г.

Книгата „На какво се смее българинът“ е една енциклопедия на българския смях, каза за БТА авторът Ивайло Диманов, който днес празнува своя 70-и рожден ден. Тази вечер Ивайло Диманов ще представи новата си книга в столичния клуб „Журналист“, където специален гост при представянето ще бъде Димитър Туджаров - Шкумбата.
Пред БТА Ивайло Диманов обясни, че книгата е неговата докторантура по журналистика. „Избрах си тази тема за хумора и сатирата в медиите и някои професори и рецензенти казаха, че е с изключителен принос, защото никой не е писал по тази тема. Направих един хубав сравнителен анализ между хумора и сатирата на българина преди и сега", допълни авторът.
„Вътре в книгата читателите ще намерят всичко. От памтивека, от първия виц, който се е появил на този свят, от първите епиграми, карикатури, фейлетони. Освен всичко това проследявам и развитието на хумора и сатирата през Възраждането до наши дни. Стигнах до един абсурден извод - като че ли българинът в условията на най-мрачна цензура се смееше повече и разказваше повече вицове. Чувството му за хумор беше сякаш по-силно развито, отколкото днес. Самият хумор в България, в тоталитарното общество, имаше по-силен социален статус. Имаше случаи, в които след публикация, след конкретен фейлетон, даже имаше такава рубрика в „Стършел“ - „Четиво за генерални директори и министри“, след подобна публикация хвърчаха глави на хора на високи постове. Разбира се, имаше си и недосегаеми, но все пак хуморът вършеше една добра социална дейност. Беше някакъв вид отваряне на капака на тенджерата под налягане и хората успяваха чрез усмивки и закачки“, разказа Диманов.
„Писателите, хумористите и сатириците пишеха един великолепен езоповски хумор, където читателят можеше зад думите да открие като втори пласт онова, което всички очакваха да чуят. Навремето работех във вестник „Пулс“, където бях редактор. Там излезе един скандален акростих: „Долу Тодор Живков“. Спомням си какво жестоко разследване правиха. Даже ни арестуваха пишещата машина, на която се доказва, че някой е написал този революционен акростих. И си мисля, че всъщност както в онзи виц имаше един лозунг: „Грижата за човека е основна грижа на партията“, който разлепваха по високи фасади. Някой алпинист, така бунтарски настроен, се беше качил и беше написал под лозунга: „Ние знаем и кой е човекът“, разказа още Ивайло Диманов.
„Сякаш чрез хумора преди 10 ноември хората действително намираха едно лекарство, един антибиотик срещу тоталитаризма, срещу цензурата. Днес пак се разказват вицове и за Бойко Борисов, и за Делян Пеевски, измислиха им прякори на повечето от политическите лидери, но аз имам подозрението, че това ги увековечава, всъщност остават по-дълго в биографията на държавата ни, благодарение и на това, че ги споменаваме. Трябваше отдавна да не разчитаме толкова на хумора и сатирата, а на това хората да отиват, да гласуват и да изразяват своята воля и да не допускат върху вълните на времето, в което живеем, да излиза посредствеността - корковата тапа на посредствеността“, каза авторът.
Ивайло Диманов е роден на 6 март 1956 г. Работил е в отдел „Култура“ на в. „Земя“. Автор е на стихосбирките „Площад Гарибалди“ (1989), „Всички клоуни отиват в Рая“ (2013), „Бермудският двуъгълник“ (2015) и др., на сборниците с разкази „Шлиферът на Леонардо“ (2006), „Килър с 24 диоптъра късогледство“ (2010) и др., на сборника с театрална критика „Не стреляйте по Мелпомена“ (2009), на музикалния албум с авторски песни „Наздраве, самота!“ (2015). Обявен е за журналист на годината от Съюза на българските журналисти (2008). Носител е на Националната награда „Южна пролет“ (1990), Яворовата награда „В полите на Витоша“ (2007), Националната награда за поезия „Димчо Дебелянов“ (август 2009), Националната литературна награда „Николай Хайтов“ (2010) и на Националната награда за литература „Георги Джагаров“ (2012).