Приемната грижа не е за всеки, тя е за хора с големи сърца. Това каза в разговор за проекта на Българската телеграфна агенция (БТА) „Приеми ме“ приемната майка от град Славяново Цветослава Лазарова.
По образование е текстилен инженер. Приемен родител е към Община Плевен от 2016 година с профил за деца от нула до три години с леки физически увреждания. Майка е на три деца. Две са биологични – дъщери на 34 и 26 години и едно осиновено – момче на десет години, което е първото ѝ приемно дете. Приела е до момента в дома си пет момченца и две момиченца, от които три са били здрави, останалите с леки физически увреждания. Днес се грижи за седмото си приемно дете, което има увреждания.
„Причините да стана приемен родител се коренят отдавна. Когато завършвах средното си образование през 1989 г. имаше една анкета на едно наше тогава списание и решиха, че трябва да ни заведат, почти завършили, в Дома за деца. Това, което видях там – здравите деца, децата с увреждания, очичките на децата, протегнатите ръчички, това се запечата завинаги в моето съзнание. Още тогава помолих моята майка да си вземем едно и да си го гледаме. Тогава тя ми каза, че как ще си вземем чуждо дете, млада съм, ще си имам мои“, разказва Цветослава.
Годините минават и един ден Цветослава вижда своя позната с малко момиченце, за което се грижи като приемна майка. Разпитва я и разбира, че е приемен родител и се грижи за детето в дома си.
„Трябваше ми не повече от месец, за да взема решение, да се осведомя, да взема нужните документи и да започна да се подготвям за това да бъда приемен родител“, спомня си Цветослава.
По думите й най-трудното е решението за това да станеш приемен родител на едно непознато дете.
„Приемната грижа не е за всеки, тя е за хора с големи сърца. Трябва да си готов да се откажеш от много неща, да промениш много неща, да промениш начина си на живот, навиците си, да си отдаден 24 часа. Трудно се взема такова решение, особено ако не си готов да приемеш чуждото страдание. Коренно различно е приемното от биологичното родителство. Ако не си готов да приемеш чуждата болка, чуждото, ничие дете, ако не си готов да го приемеш със сърцето и душата си, да си всеотдаен 24 часа на него, да загърбиш собствените си неволи на моменти и да бъде твой приоритет, не е никак лесно решение“.
По думите й, за да станеш приемен родител ти трябва голяма подготовка. Семейството също става част от това решение.
„Не съм имала проблем с моите биологични дъщери, по никакъв начин не са ме спъвали, не са показвали явна ревност, въпреки че е нормално да ревнуват и защото може би не съм била толкова всеотдайна през годините. Приемната грижа е много интересен вид родителство, на което си изцяло отдаден и само това правиш. Дори да имаш други деца, не ходиш на друго място, за да работиш, което ти дава възможност да се разгърнеш и да усетиш какво е да си истинска майка. Отделно е отговорността, която носиш пред всички институции и пред държавата – това е различното, което носиш като приемен родител“, казва още Цветослава. И допълва, че настаненото дете е било отхвърлено, неглижирано, занемарено, необичано. „Ти трябва да му покажеш какво е обич, любов, майчина топлина. Трябва да си всичко за него, за да може то да те приеме и да ти се довери. Трябва да проявиш огромно търпение“, казва приемната майка.
Цветослава е категорична, че приемното родителство я е направило много търпелива, дисциплинирана, последователна. По думите ѝ до момента не е виждала неприязън към себе си като приемна майка – било то от институции или от други родители. Тя каза, че деца се извеждат от биологичните си семейства по изключение поради бедност, тормоз, неглижиране, различни видове насилие – това е крайна мярка. Правени са опити да не се случи, работено е със семейството, с близки.
Вече десет години Цветослава е приемен родител. Според нея липсата на млади хора в системата като професионални приемни родители се дължи на това, че условията не са много благоприятни.
„По никакъв начин не ощетяваме децата, но самите ние като родители сме някак дискриминирани спрямо всички други професии, които са в България, а бих казала, че това е една доста отговорна професия. Ние нямаме дори трудов договор, работим на граждански. Според мен би могло да се направи някакъв вид специален трудов договор, който да ни защити и нас – ние имаме осигурителен стаж, който се приравнява като трудов, имаме пенсионна и здравна осигуровка. Но също сме хора, също боледуваме, но нямаме право на болничен, на отпуска, на трудова борса, защото нямаме удръжки за държавно обществено осигуряване. Не можем да ползваме ТЕЛК и обезщетения, които са свързани с временна или постоянна трудоустроеност, не сме осигурени за общи заболявания, майчинство – ето още една причина да няма млади хора в системата на приемните родители“, казва приемната майка.
Въпреки всички предизвикателства, трудности, несгоди и изпитания, всяко дете оставя следа у своя приемен родител. А най-тежкият момент е този на раздялата.
„Най-трудното нещо в приемната грижа не е нито напасването, нито процеса, свързан с лечение или с нещо друго, докато детето е при теб. Най-трудното е моментът на раздялата. Колкото и да си подготвен и обучен, какъвто и професионалист да си, никой не може да те подготви и да те научи да се разделяш. Няма начин, няма рецепта това да бъде безболезнено, да не страдаш. Детето също страда, макар това да не го виждаш“, добавя Цветослава.
„За мен приемната грижа е мисия и кауза – на нея гледам не като на работа, а като на кауза. Идва детето, приемаш го, правиш всичко, излекуваш душевните му рани. За него това е не само лечение, а всичко. Когато дойде моментът на раздялата, приемаш, че си свършил своята мисия, колкото и да ти е трудно“, казва още приемната майка.