Проф. Любомир Тенев: Вечният мой въпрос е как да разбера света, другите, себе си...

Вечният мой въпрос е как да разбера. Да разбера света, да разбера другите, да разбера себе си. Трудно. Думите са на проф. Любомир Тенев, от чието рождение днес се навършват 110 години.
„Много съм признателен на всички онези хора, с които можех да имам близост и които бяха станали личности с национално значение. Бешков, Фурнаджиев, Далчев, Владимир Василев, Георги Цанев, Христо Радевски – това бе моята среда заедно с приятелите ми от моето поколение... Беше време, в което търсехме сили един от друг, откривахме тези хора не само в писанията им, но и като личности. Днес констатирам, че едно е да си имал живия контакт с такъв човек, а съвсем друго – да пишеш за него сега. Няма го човешкото дихание, винаги остава нещо непостижимо... Всички тези хора бяха скептици, а същевременно и вярваха – говоря не само за моето поколение, а за онова време. Ние, младите, ходехме да ги чакаме пред сладкарницата „Цар Освободител“ и след уж случайна среща ги придружавахме до дома им и разговаряхме дълго… Когато навлязох в средите на нашата творческа интелигенция, забелязах у нея две неща – талант и интелигентност. Аз не мога да ги разделя, но не мога и да ги дефинирам. Смятам, че талант без интелигентност е половин талант“, разказва проф. Тенев.
ДРУГИТЕ ЗА НЕГО
„Бяхме почти съседи с него. Понякога излизахме до парка „Заимов“ и се разхождахме. Понякога сме били у тях на гости или пък се срещаха у дома с академик Петър Динеков. Техните разговори с Динеков бяха една много щедра духовна трапеза за всички присъстващи. В паметта ми професор Тенев ще бъде винаги човекът, който никога не остави драскотина на никого. Той беше толкова деликатен, емоционален и стеснителен същевременно. Мисля, че професор Тенев беше един от последните големи китове, които минаха през нашия живот, заедно с други свои братя по перо. Този пасаж от китове обаче отплува и оставаме само ние – дребните крайбрежни рибки да се движим нагоре-надолу по плитчините…“, разказва Йордан Радичков. 
„В никакъв случай не и нещо еднозначно. В началото – в самодейната и студентската ми младост, той беше в българската кохорта мои учители – трима-четирима учители, сред които Боян Дановски беше моят личен, недостижим връх. Впрочем тогава те всички ми бяха върхове. По-късно, когато започнах да работя и ироничните, хапливи критики на Боян и професора често ме поставяха натясно, отношението ми към тях се усложни. Не винаги схващах тяхната добронамереност, тяхната загрижена обективност. Трябваше да мина четиридесетте, за да ги усетя като хора, като личности с неповторима индивидуалност и да ги обикна с друга, неученическа, а просто изпълнена с уважение обич. След смъртта на Дановски ми остана само професор Тенев. Рядко, много рядко му казвах Любо. Учудвах се на себе си, но... Какво да се прави, изпитвах тая потребност. В моя български театрален пантеон остана само той. Та кой е за мен Любомир Тенев? Последният. Последният професор. Последният от пантеона!“,  казва Леон Даниел.
Йосиф Сьрчаджиев нарича проф. Тенев „един знак на артистичност, примесена с мъдрост“: „Един знак на поколение, което, уви, почти няма свои представители. Той е дъх от епоха, която носи романтизма в нашата професия. Самият той е един театър. А театърът е приказка“.
„Освен че съм го почитал и уважавал, аз съм го обичал и като човек. Професор Тенев беше човек, който разбираше театъра и най-вече обичаше актьора“, посочва Стефан Данаилов. „Аз съм имал възможност да го слушам на няколко лекции. Много светъл ум, голям ерудит. Такива хора липсват“, допълва Андрей Баташов.
ПЪРВИ ЛИТЕРАТУРНИ ИНТЕРЕСИ
Любомир Димов Тенев е роден на 25 април 1915 г. в Хасково в семейство на учители. Майка му завършва литература в Гренобъл, Франция, и работи като учителка по френски език в Хасковската гимназия. Баща му е учител по литература, директор на същата гимназия, председател на читалището в града, също френски възпитаник. В такава среда израстват двамата им синове Любомир и Румен, които впоследствие стават професори – първият в сферата на българския театър, вторият – в сферата на икономическите науки. Влияние върху Любомир Тенев, докато расте, оказва проф. Асен Златаров, който е първи братовчед на майка му.
Докато Любомир Тенев е още ученик, публикува рецензии за спектакли в ученическото списание „Звън“. Мечтата му е да следва литература и театър в Париж, но баща му умира рано. Неговият вуйчо – Асен Златаров, му обещава да го издържа като студент във Франция, но умира през 1936 г.
„Нашата къща беше дом на интелектуалци — родителите ми, гимназиални учители, имаха богата библиотека, в която обичах да се ровя. И като че ли отрано започнах да сливам два свята — един реален и един фантазен. Така съм вярвал в книгите, че по едно време започнах да прелиствам края им и разбера ли, че лошо свършват, не исках да ги чета. Истинският ми контакт с живото изкуство (театъра) започна с първото представление (на пътуваща театрална трупа), което видях в родния ми град на дванадесет години. Видях играта на един актьор, която приех за истина. Тя носеше много страдание, което дълго време измъчваше детското ми въображение... Сигурно тогава се е родила жанровата ми любов към театъра“, разказва той първите си литературни интереси.
ПРИЗНАНИЕ И... ЛАГЕР
През 1943 г. Любомир Тенев завършва право в Софийския университет, работи като адвокат до 1946 г. Още като студент той сътрудничи с отзиви и рецензии в културния печат. По покана на проф. Боян Дановски Тенев става преподавател по западноевропейски театър още от основаването на ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (днес НАТФИЗ). Негови възпитаници са няколко театрални поколения.
„Правото винаги се ограничава в „справедливостта“ на правната норма, а изкуството се стреми към високата човешка справедливост на сърцето и ума... Театрознанието не съществуваше като университетска дисциплина в България, в онези години, а най-богатата литература за театъра беше съветската – недостъпна и забранена за нас. И все пак, четяхме Станиславски, под заглавия на невинни криминални романи... За мен стана ясно, че театърът е сложна наука, с която се запознавахме крадешком“, казва проф. Тенев.
След 9 септември 1944 г. той е изпратен в лагер в с. Вардим, община Свищов, откъдето е освободен, благодарение на приятелското съдействие на Христо Радевски.
ДА ВИЖДАШ ИЗКУСТВОТО С ВЪТРЕШНИТЕ СИ ОЧИ
От 1946 г. до 1948 г. Любомир Тенев е инструктор по културните клубове към Комитета за култура. Той е преподавател по история на западноевропейския театър в Държавното висше театрално училище и завеждащ катедрата по театрознание (1948-1951, 1965-1980). През 1950 г. става доцент, а от 1952 г. е професор. От 1948 до 1951 г. е заместник-ректор, а от 1951 до 1953 г. е ректор на Театралното училище.
На своите студенти проф. Тенев най-често казва: „Не мога да ви науча да пишете, но искам да ви науча да виждате изкуството с вътрешните си очи. Всички гледат, но малко са зрящите.“
Проф. Тенев е заместник-директор в Научното обединение по изкуствознание при БАН от 1973 до 1980 г. От 1972 до 1976 г. е член на управителния съвет на Съюза на българските писатели. От 1971 г. до 1981 г. е заместник-председател на Дружеството на естетиците.
Автор е на 522 публикации, сред които 19 книги. От 1940 г. сътрудничи на периодичния печат с рецензии и статии по театрални въпроси. Той е автор на критически статии, изследвания, студии – „Драма и сцена“ (1959), „Актьори и роли“ (1966), „Срещи във вечерни часове“ (1978), „Разкъсани мрежи“ (1984), на разработки по теория на драмата и театъра – „Театър и действителност“ (1971), „Пристанища за мигове“ (1981). Изследва проблеми на съвременната българска драматургия и кино — „Конфликти и време“ (1972), „Те в пространството на сцената“ (1977), на западноевропейския ренесансов театър – „Хамлет“ (1965).
Проф. Любомир Тенев умира на 9 март 1993 г.
ОТЛИЧИЯ, НАГРАДИ, ПРИЗНАНИЕ...
Проф. Любомир Тенев е носител на орден „Народна република България“ (трета степен, 1975), на орден „Георги Димитров“. Лауреат е на Димитровска награда (1986).
През 1990 г. е избран за съпрезидент на Международната академия на изкуствата със седалище в Париж.
В памет на проф. Любомир Тенев през април 1993 г. инициативен комитет с председател Йордан Радичков внася в НАТФИЗ програма „Памет за проф. Любомир Тенев“, в рамките на която театралната академия всяка година отбелязва рождения ден на твореца с публична лекция на тема от областта на театъра и изкуствознанието. Първата изнесена лекция е озаглавена „Похвално слово за театъра“ от Петър Увалиев.
През 2000 г. излиза „Книга за проф. Любомир Тенев“ със съставител Димитър Цолов. Книгата съдържа спомени и оценки за критика.
През 2017 г. проф. Любомир Тенев посмъртно е обявен за почетен гражданин на Хасково.
/ДД
/ДС/МВ/отдел „Справочна“
Използвани източници: Голяма енциклопедия на България, София, 2012, с. 4379; в. „Земеделски знаме“, бр. 124/24.05.1985 г.; БТА, ВИНФ, 22.04.1993 г.; 28.01.2000 г.; 29.08.2016 г.; сп. „Театър“, бр. 10/1990 г.; бр. 3/1994 г.; в. „Труд“, бр. 253/17.09.2013 г.; https://www.kultura.bg/author/442-lyubomir-tenev; https://sbj-bg.eu/article/details/60844; https://homoludens.bg/articles/lubomir-tenev-za-lichnostta-na-uchitelia/#_ftn4