Актрисата Станка Калчева пред БТА: По-интересно е ти да наблюдаваш света, а не той теб

По-интересно е ти да наблюдаваш света, а не той теб, казва пред БТА актрисата Станка Калчева. „Суетата е нещо полезно, но до един момент. В друг момент вече може да е разрушителна. Аз цял живот съм се борила с тази суета, доколкото я имам, и гледам да я смачкам, да не е доминираща. Суетата ми е насочена повече към това да си свърша добре работата, а не толкова към външната страна“, допълва тя. Разговорът с Калчева, едно от лицата на Младежкия театър, е по повод неговата 80-годишнина. 
„Да чувстваш театъра си като дом. Като убежище. Като закрила. Това съм го имала като усещане през годините и вероятно е причината да остана в този театър“, казва Станка Калчева. Споделя, че първият ѝ спомен от Младежкия театър е от време, в което още не е била актриса: „Някой ме заведе и гледах спектакъла „Дундо Марое“ (Режисьор е Мирослав Белович, премиерата е през 1979 г. – бел. а.). Един невероятно зашеметяващ, ренесансов спектакъл, в който Стефан Мавродиев играеше главната роля. И не само той. Сега се сещам за Владимир Смирнов, за Гинка Станчева, Добромир Манев... Но усещането, което имах тогава, е от енергията, която Стефан Мавродиев носеше. Имах чувството, не че лети по сцената, а просто се изхвърля от едната страна на сцената до другата, без да ходи по земята“. 
Зад много добрите актьори, добри певци, изпълнители, художници, писатели стои стабилно изградена личност, смята актрисата: „Нищо случайно няма. Ти може да имаш талант в някаква посока, но за да го развиеш, развиваш себе си като човек“.
Станка Калчева пред БТА, в разговор с Даниел Димитров, минути преди да влезе в поредния образ – на Патриша Хайсмит – докъде стигат спомените ѝ за Младежкия театър и дали този театър винаги е бил като дом за нея, за един от най-големите подаръци в живота ѝ, за изключванията – в живота и в професията, за суетата и анонимността в живота. И още: По-силна или по-слаба се чувства след голяма роля? Шанс или риск е режисьорският ѝ дебют? Кой трябва да знае какво се случва в душата на един актьор? Защо започва да прави сироп от бъз?...
Младежкият театър ли е Театърът за Вас? С какво той е по-добър от другите театри? Защо му останахте вярна?
- От една страна, звучи клиширано, обаче от друга страна е самата истина. Да чувстваш театъра си като дом. Като убежище. Като закрила. Това съм го имала като усещане през годините и вероятно това е и причината да остана в този театър. Въпрос на провокации е... Може би съм имала възможност да работя в други театри, но да не ставам част от екипа им. А дали е по-добър от другите театри – за мен е по-добър, естествено, но това е емоционална преценка. Кандидатствах в този театър. Постъпих с конкурс, който никак не беше лесен. Това бяха едни от първите конкурси, които изобщо се правеха в България. И ме приеха. И така се започна...
Стефан Мавродиев, Ангелина Славова, Мая Бабурска, Светослав Добрев, Койна Русева и Вие сте своеобразен септет от рицари, верни на театъра. Има ли нещо друго общо между вас, шестимата, освен дълголетието в тази трупа?
- Може би споделяме еднакви театрални вкусове, естетика... Познаваме се. Отворени сме към провокации. Имаме добър диалог. Имаме добри чувства един към друг – колегиални, човешки, приятелски, в зависимост от обстоятелствата. 
Така звучи като едно ядро. То беше и по-голямо, но, знаете, хората пътуват, връщат се... Винаги, всички, които са минали през Младежкия театър, по някакъв начин се връщат в него...
Ако върнем лентата назад, докъде стигат спомените Ви за Младежкия театър?
- Първият ми спомен от Младежкия театър е от време, в което още не бях актриса. Някой ме заведе и гледах спектакъла „Дундо Марое“ (режисьор е Мирослав Белович, премиерата е през 1979 г. – бел. а.). Един невероятно зашеметяващ, ренесансов спектакъл, в който Стефан Мавродиев играеше главната роля. И не само той. Сега се сещам за Владимир Смирнов, за Гинка Станчева, Добромир Манев... Но усещането, което имах тогава, е от енергията, която Стефан Мавродиев носеше. Имах чувството, не че лети по сцената, а просто се изхвърля от едната страна на сцената до другата, без да ходи по земята. Беше невероятно приключение, в началото на 80-те...
Другото приключение е от студентските ми години. Николай Поляков беше направил „Любовни булеварди“, пиесата на Стефан Цанев. Един колега ме вкара по задните стълбички и аз гледах единственото представление, защото то беше закрито и веднага след това беше забранено. Беше изключително. Имаше много актьори, които пееха, танцуваха – нещо, което за ония години беше революция. 
Много спектакли падаха. Това не беше нещо необичайно. Беше част от интригата на живеенето ни. И винаги имаше интрига около спектакли, около които се говореше, че ще бъдат забранени. Че този или онзи спектакъл е малко по-особен, че политически не е коректен. Такива бяха времената...
Казахте, че театърът е бил като дом. Остава ли като дом за Вас, за артиста, през цялото време, или има периоди, които подлагате на ревизия?
- Опитвам се да си спомня дали е имало такива моменти. Може би е имало... Като говоря за дом, имам предвид като убежище... Аз съм една от жертвите – в кавички, които бяха в театъра, докато дълги години имаше ремонт. Ние работихме в доста неизгодни условия, в студентския дом, в един малко по-порутен дом. Всичко това беше време на изпитания. В същото време обаче, се правиха прекрасни представления, така че нещата вървяха ръка за ръка. 
Продължавам да Ви връщам към спомените и датата 28 юни 2019 г.
- Ооо, „Медея“. Пловдив. Това беше апокалипсис. Уникално преживяване за всички нас. Най-смешното беше, че моят син беше в публиката с негова приятелка. Аз бях цялата овъргаляна в някакви кабели за микрофони. Гърмеше и трещеше, а аз се притеснявах за детето – че ще го намокри дъжда, въобще не съобразявайки, че може мен да ме удари някоя гръмотевица (Смее се – бел. а.). 
Това беше нещо, което няма да се повтори. Ти даже нямаш и спомен за игра... Имаш чувство, че трябва да преминеш през нещо. Или да го преминеш, или да се откажеш... И ние не се отказахме, и това беше изключително преживяване. Просто, защото, както и в живота, след като преминеш през някаква страшна буря, си много силно свързан с тези хора...
Да продължим с един съвсем пресен спомен – от 1 декември 2024 година.
- Това е един от най-големите подаръци в живота ми. На 1 декември е моят рожден  ден и той съвпадна с премиерата на представлението „Опасни връзки“, което ми бе позволено и ми беше даден шанс да направя – първо като драматург, и второ – като режисьор, с едни прекрасни мои колеги, които всъщност инициираха желанието да работят с мен. Може би, трябва да седна и да намеря подходящите думи за това вълнение, подарено ми от театъра... 
По повод „излизането“ от образ, казвате, че не можете просто да си обуете обувките и да отидете да спите. След кое представление Ви е било най-трудно да си обуете обувките и да отидете да спите?
- Аз поначало имам този проблем, но мисля, че не съм само аз... След представление, особено, когато имаш някакви тежки задачи, адреналинът е толкова висок, че после е много трудно да го свалиш. Такова представление беше „Фрида“ (Младежки театър, режисьор е Веселин Димов, премиерата е през 2010 г. – бел. а.). Такова представление беше „Три сестри“(Младежки театър, режисьор е Крикор Азарян, премиерата е през 2008 г. – бел. а.). Такова представление е „Съмнение“ в Благоевград (режисьор е Стайко Мурджев, премиерата е през 2022 г. – бел. а.).
Ролята на Фрида сякаш е важен етап за Вас...
- Да, по някакъв начин, беше важна роля. Като някакъв водораздел. След нея по друг начин се стекоха нещата – и в житейски план. Много особено... 
На първото представление, което беше за медии, на мен ми се извади рамото, а аз продължих да играя... На всеки, който му се е вадило рано, знае колко болезнено е това. И после художничката на костюмите Тони (Антоанета Костова – бел. а.), след представлението ме погледна и каза: „Нищо, нищо. Тя е добре. Тя само малко е искала да ти покаже как боли“. Някакви такива мистични връзки... Все пак, това не е измислена роля, а си в кожата на реално съществувал човек. Духовете са около нас (смее се – бел. а.). 
След такава роля – възлова, както я наричате, по-силна или по-слаба се чувствате като актриса, като човек... 
- След всяка роля съм се променила, в някаква посока. При всички случаи, станала съм по-богата като актриса, защото съм се сблъскала с нови предизвикателства... 
Предизвикателство ли беше режисьорският опит и дебют с „Опасни връзки“, и как го оценявате сега, след като мина известно време – като шанс или като риск? И ще има ли втори режисьорски опит?
- Беше и шанс, и огромен риск. Когато намерих пиесата, по която е правен филма, разбрах, че не мога да направя тази пиеса, защото кореспондира едно към едно с филма, а идеята вече беше приета в театъра. Тогава реших, че единственият начин е да направя собствена драматизация на тази книга. И едно цяло лято се занимавах с това. През цялото време имах чувство, че някой ми помага – беше много особено... Защото аз нямам опит в драматизации, да не говорим режисьорски. Но имах голямо вдъхновение... 
Когато ръководството ме извика на разговор и попита дали съм готова да започна до 10 дни... В тези десет дни беше голямото събиране на всички натрупвания, които имах до този момент. 
Доволна ли сте от това, което се получи?
- Много съм доволна и съм много щастлива, че колегите ми много обичат това представление. Много обичат да го играят... Голяма радост ни е.
Защо Ви изключиха в 11 клас от училище?
- Да кажа, че съм била бунтарка, е нелепо. Но, да, имах такива проявления. Имах някаква съпротива около реда, в който искаха да ме вкарат. Не съм имала някакви убеждения... Просто, естествен бунт на младия човек да се съпротивлява на някаква система. И така подредих нещата, че стигнах до това да ме изключат. Това беше 11 клас, бях почти завършила, но така стана...
А „изключвали“ ли са Ви от театрална постановка, докато репетирате, например?
- Не, никога (смее се – бел. а.). Несъвпадения с творчески виждания, примерно. Не, нямам такъв случай. Въобще, попадането ми в театъра си беше спасение. 
Винаги търся и намирам вариант на мен да ми бъде интересно, да ме вълнува. Имам единствен случай, в който се отказах преди средата на процеса и казах, че не желая да участвам. Но това беше, по-скоро, защото колегите ми не се отнасяха сериозно към въпросния проект и аз разбрах, че няма да се чувствам добре, ако продължа да се влача в това неудобство... 
Кога проумяхте, че, както казвате Вие, „не е достатъчно да имаш глас, физика и някаква артистичност, придружена с хаотична чувствителност“?
- Не съм го проумяла изведнъж. Било е процес, със сигурност, и този процес започна още от академията. Като гледам много добри актьори или певци, изпълнители, художници, писатели – зад всеки стои много стабилно изградена личност. Нищо случайно няма. Ти може да имаш талант в някаква посока, но за да го развиеш, ти развиваш себе си като човек. Мирогледът е най-важното за човек, така наречената житейска позиция, която само обогатява природните ти дадености. Ти трябва да поработиш върху тях, все пак...
Мирогледът свързан ли е с някакъв конформизъм? 
- Много е лесно да кажеш за някой, че е конформист. Ние живеем в общество на конформисти, другите не оцеляват. Не говоря тук само за нашето общество. Светът е конформистки, иначе нямаш никакъв шанс. 
Разговорите със сина Ви днес повече на професионална тематика ли са или повече са лични?
- Вече минахме на този етап, в който си говорим повече професионално (смее се – бел. а.). Защото той вече е един голям човек, с позиции. И наистина си говорим  много – не само за професията, за книги, и за други неща, свързани с нашата работа. Понякога е много интересно, когато той прави анализ – било то за пиеса или нещо, което сме гледали заедно. И ме изумява, че е много по-добър в анализа от мен. 
Кой трябва да знае какво се случва в душата на един актьор?
- Това е много труден въпрос. Първо, не знам душата на един актьор с какво е по-различна от душата на всеки един човек. Всеки човек е по своему сложен. В живота, ти пред кого искаш да разкриеш душата си?... Това е деликатна територия. Актьорите не се ексхибиционисти. Те привидно разкриват душата си, но по-скоро я ползват като инструмент, за да проведат или преведат нещо към зрителите, някакво послание. Не разголваме душата. Тя е повече средство. Това е, може би, онова знание, което имаш за живота, за чувствата...
Този инструмент ли работи най-вярно на сцената? 
- То е комплекс от качества. Аз, на първо ниво, разчитам на интуиция, и на второ – на аналитичност. И някъде намирам пресечната точка. Когато успявам...
Съвсем скоро казвате, че имате „определена анонимност в живота“. Никога ли не Ви е тежало това?
- Не (отговаря, без да се замисля – бел. а.). Опитвам се да си спомня... Може би, когато съм била по-млада, съм била по-повърхностно суетна и ми се искало да ме разпознават. Обаче с времето открих, че това носи предимства... Защото така ти наблюдаваш нещата, а не те теб. И това е по-интересно. 
Суетата не е ли неизменна част от живота?
- Суетата е нещо полезно, но до един момент. В един друг момент вече може да е разрушителна. Аз цял живот съм се борила с тази суета, доколкото я имам, и гледам да я смачкам, да не е доминираща. Защото ми се е налагало да играя и нелицеприятни персонажи, и некрасиви, и немлади... Суетата ми е насочена повече към това да си свърша добре работата, да ми се получат нещата, не толкова външната страна. 
Остава ли Ви време за правите сироп от бъз?
- (Смее се – бел. а.) Ах, това беше по време на ковид, когато ми дадоха и орден (През 2020 г. актрисата е удостоена от Министерството на културата с почетен знак „Златен век“ – златен печат на цар Симеон Велики и грамота, за принос в развитието и утвърждаването на българската национална идентичност и по повод 24 май – бел. а.). Беше много изненадващо, защото ние бяхме заточени по морето. Не само, че правех сироп от бъз, но отчаяно си търсех работа. Исках да работя нещо, каквото и да е. Всичко това съвпадна с новината за този орден и беше смешно. Беше парадоксално. Тогава направих този сироп, донесох го в София и го раздадох на приятели. Това беше моят опит... 
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Лоялност. 
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Обича... Детето си.