Чудото не се разпознава, но това е вярата, казва пред БТА авторът на „Моята майка, Бог и Силви Вартан“ (Ma mère, Dieu et Sylvie Vartan). „Моята майка ми предаде тази силна вяра и трансформира думата майка във вяра. Така че, дори когато всичко изглежда невъзможно, то става възможно“, допълва Ролан Перес.
По автобиографичната му книга е създаден филмът „Мама и чудото на живота“. Българската премиера бе на кино-литературния фестивал „Синелибри“ с участието на автора и на френската попзвезда от български произход.
„Когато проходих, си казах, че това е чудо. Когато Силви ме покани да бъда неин адвокат, си казах същото... Тя ме попита дали искам да бъда неин адвокат, след като се бяхме засичали няколко пъти в телевизията и в радиото. Каза ми, че винаги е изпитвала голяма симпатия към мен. След като приех и споделих на майка ми, че ставам адвокат на Силви Вартан, отвърна: „Тя има голям късмет“, разказва с усмивка Ролан Перес. „Аз съм изпълнен с радост и с любопитство. Обичам да изследвам и да откривам нови неща, и си казвам, че никога не е случайно, когато някой се появи на пътя ми“, допълва той.
Ролан Перес пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за срещата със Силви Вартан и вярата във феите, за акта на помирение между рационалното и емоционалното, между закона и вярата, за възможността да говориш за майка си и за вярата без патос, но с нежност, за вкуса на щастието, за случаите, които са го белязали завинаги – не юридически, а човешки. И още: Кое е по-трудно – да убедиш съдия или публиката? Какво прави един радиоглас по-въздействащ от телевизионното присъствие? Писането за майката като писане за произхода промени ли начина, по който вижда себе си като син, като адвокат, като човек на медиите?...
В книгата „Моята майка, Бог и Силви Вартан“ съчетавате интимното и духовното, личната памет и поп културата. Какво Ви накара да вплетете точно тези три „опори“ в едно заглавие?
- Първоначално не бях обмислил тези елементи и заглавието беше друго. Това беше един вик от обич и възможност да кажа „Благодаря“ на моята майка, която беше починала през 2018 г., аз написах книгата през 2021 г.
Много често не казваме „Благодаря“ на своите родители и затова исках по един личен, интимен начин да мога да ѝ се отблагодаря. Но също така исках да кажа „Благодаря“ и на всички творци. Защото наистина, понякога малко ни е срам да си признаем, но имаме една свръхнатурална връзка с изпълнителите, с творците... Исках да кажа и благодаря на един конкретен артист – на Силви Вартан, с която се бях сближил междувременно, но тя нямаше никаква идея за случилото се.
В началото заглавието беше свързано с дума, използвана от моята майка, която е еврейка с марокански произход. Тази дума означава „давам ти живота си“. Но моят редактор каза, че никой няма да го разбере, тъй като книгата ми е триптих и трябва да се казва „Моята майка, Бог и Силви Вартан“. В началото Силви Вартан не беше съгласна, защото смяташе за нередно да стоят едно до друго нейното име и това на Господ. Но нейният съпруг, който е американец (Тони Скоти – бел. а.), каза, че това е едно страхотно заглавие. И тя се съгласи...
Книгата звучи като акт на помирение – между рационалното и емоционалното, закона и вярата. Това беше ли Ваша цел?
- Това е малката история в рамките на голямата история. Малката история от живота ми в голямата история за чудото. Чудото не се разпознава, но това е вярата. Моята майка ми предаде тази силна вяра и трансформира думата майка във вяра. Така че, дори когато всичко изглежда невъзможно, то става възможно...
Това означава ли, че съвсем естествено се получило и не е отнело време да намерите тон, в който говорите за майка си и за вярата без патос, но с нежност?
- Да. Наистина изпитвам една огромна нежност и също така огромно уважение към своята майка. Исках да създам интимен разказ, защото докато бях затворен вкъщи, не осъзнавах личността ѝ. Тя беше много забавен човек, с прекрасно чувство за хумор и невероятна личност, която изграждаше връзки с другите хора по един много лек начин.
Писането за майката е и писане за произхода. Промени ли този процес начина, по който виждате себе си като син, адвокат, като човек на медиите?
- По-скоро не. Аз самият съм актьор, преди да бъда адвокат. Направих този избор, за да мога да придружавам другите артисти. Така че моята душа продължава да е душа на артист...
Никога не съм си представял, че ще разкажа тази история, докато Силви Вартан не я научи от мен. Веднъж, вече освободен, можех да я разкажа и на другите хора, извън близкия си кръг...
Имал ли сте за секунда капчица съмнение за това, че разказахте тази история?
- Чрез семейството си – чрез майка ми, чрез близките ми, чрез образованието си, съм развил една вяра в инстинкта. Аз живея и взимам решения по един много инстинктивен начин. За клиентите си обмислям всичко много, в детайли, докато за себе си не правя тези измервания, не изпитвам тези притеснения и се осланям на шестото си чувство. Знам, че то ме води и че това, което правя, е добро, когато е уважително...
Вярвам на инстинкта така, както моята майка, когато ми казваше, че ще проходя (Като бебе Ролан Перес е имал сериозен проблем с прохождането, страдал е от вродено изкълчване (дисплазия) на тазобедрените стави. Дълго време не е можел да ходи нормално и е преминал през тежко и продължително лечение. Благодарение на отдадеността и упоритостта на майка му, успява да проходи. Тази история е ключова част от „Моята майка, Бог и Силви Вартан“ – бел. а.).
Една книга започва своя живот, когато е в ръцете на читателя. Същото важи и за киното. Какво е Вашето усещане в такъв момент – по-„гол“ ли се чувствате или по-смислен?
- Със сигурност, по-гол. Не осъзнавах, че историята повече не ми принадлежи...
Един филм предизвиква емоции чрез образите си и е много по-силно дори от това, което прави една книга. Когато четем книга, обикновено сме сами. Когато гледаме филм, обикновено сме сами, но и с другите. Много по-лесно образите предизвикват сълзи, защото ни говорят директно. Така че появата на филма, много повече от книгата, за мен беше терапевтичен.
Стана така, че лентата бе гледана от много деца, които после са отишли да я гледат със своите родители, или обратното – много родители са завели децата си... Много хора, след като са гледали филма, са казали на своята майка „Обичам те“. Това беше един канал за предаване на съобщения...
Канела и портокалов сок ли е вкусът на щастието?
- Със сигурност, това е вкусът на щастливия спомен... (Канелата и портокаловият сок са свързани отново с грижите на майка му по време на лечението му като дете. Тя вярва, че тази смес ще му даде сили и ще помогне на тялото му да се възстанови – бел. а.).
Имате огромно семейство, все още ли сте така сплотени, както в детските Ви години?
- Да, ние сме шест братя и сестри., и сме много, много близки. Събираме се доста често. И, както може би знаете, в еврейската вяра, дори когато си подстрижеш косата, това е добра причина да се отпразнува и хората да се съберат заедно.
Включването на Силви Вартан е неочаквано и трогателно. Какво олицетворява тя – символ, носталгия, културен мост? Какво си казахте при първата Ви среща?
- Когато проходих, си казах, че това е чудо. Когато тя ме покани да бъда неин адвокат, си казах същото... Тя ме попита дали искам да бъда неин адвокат, след като се бяхме засичали няколко пъти в телевизията и в радиото. Каза ми, че винаги е изпитвала голяма симпатия към мен. След като приех и споделих на майка ми, че ставам адвокат на Силви Вартан, отвърна: „Тя има голям късмет“.
Риторичният ми въпрос е дали и Вие се почувствахте късметлия? (Смеем се – бел. а.) Ставате неин адвокат, но и приятел. „Тя е феята, която съпътстваше дните ми, стъпките ми“, казвате Вие. Вярвате ли във феите днес?
- Да, мисля, че вярвам във феите и че всеки има своята фея. Ето, че имах възможността да срещна още една фея и това е Софи (Софи Тепър – бел. а.), която е продуцент на филма. Дадох ѝ да прочете книгата ми, но не с идеята да прави филм, а защото изключително ѝ се възхищавам като човек. Тя самата има много силна връзка с родителите си. Тя обаче веднага каза, че иска да направи филм. И ето, че се случи още едно чудо, а това е една друга фея. Да, вярвам във феите....
Има ли случай, който като адвокат Ви е белязал завинаги – не юридически, а човешки?
- Всяко едно приключение в професионален или личен план, с моите приятели или семейство, ме е белязало. Аз съм изпълнен с радост и с любопитство. Обичам да изследвам и да откривам нови неща, и си казвам, че никога не е случайно, когато някой се появи на пътя ми. Така че съм с широко отворени очи, за да видя какво е следващото нещо, което ще ме „нахрани“. Аз самият също имам много да дам, защото съм получил много. Разбира се, като всеки човек имам и загуби, изгубил съм хора поради смърт, поради изчезване...
Какво е по-трудно – да убедите съдия или публиката?
- Със сигурност, в съда е по-трудно. Защото публиката е нещо много голямо, обширно, не е лично, и става дума за слава. Докато, когато говорим за съда и за журито, залогът е по-голям. Там работя за един конкретен човек, когото защитавам...
Означава ли, че се чувствате по-силен като писател?
- Не (Смее се – бел. а.). Надявам се, че като адвокат съм много по-силен.
Какво прави един радиоглас по-въздействащ от телевизионното присъствие?
- Гласът по радиото е по-директен, по-истински и въздейства по-пряко. Когато добавиш образ, се получава едно паразитиране върху това, което искаш да кажеш. Гласът от радиото е като лекарство, което отива точно там, където трябва да бъде лекувано.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Радост.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича живота.
Мислех, че ще кажете Силви Вартан (Смеем се – бел. а.)...
- По-скоро, животът, който включва и Силви Вартан, а в Силви има живот (Игра на думи, малкото име на Силви Вартан на френски се изписва Sylvie, а vie на френски означава живот – бел. а.).
Ролан Перес е роден на 15 октомври 1963 г. в Париж. Той е адвокат, радио и телевизионен водещ. На 12-годишна възраст се записва в драматичния клас на Рене Симон. Има роли в няколко филма, участвал е в множество телевизионни предавания. След десет години обучение в училище за актьорско майсторство, решава да се посвети на правото. През 1985 г. полага клетва и става адвокат в Парижката адвокатска колегия. Упражнява професията като адвокат на актьори, водещи и продуценти. През 90-те години на миналия век става колумнист във France 2. През 2021 г. публикува автобиографията си „Моята майка, Бог и Силви Вартан“, която печели литературната награда „Шевал Блан“ за 2022 г. Книгата вдъхва живот на филма „Мама и чудото на живота“ с режисьор и сценарист Кен Скот, който вече жъне огромен успех във Франция. Перес бе у нас по покана на кино-литературния фестивал „Синелибри" (10 октомври – 3 ноември) в София и още шест български града – Пловдив, Бургас, Велико Търново, Габрово, Варна и Стара Загора. Мотото тази година бе „Пяната на дните".