Да бъдеш човек на две култури - българската и албанската, е голямо богатство, каза пред БТА родената в Тирана преводачка Милена Селими

Да бъдеш човек на две култури - българската и албанската, е голямо богатство, каза пред БТА родената в Тирана Милена Селими. За дейността си като писателка, журналистка и преводачка от български на албански тя беше отличена като български посланик на културата за 2024 г. на церемония в Българското национално радио снощи.
Милена Селими е родена в Тирана в семейството на Янка Трифонова-Селими, преводачка от български на албански и журналистка, родом от Добрич, и Скъндер Селими, основател на албанската балетна школа, хореограф и балетмайстор.
Майка ѝ е първата, която превежда Георги Господинов на албански с „Естествен роман“. Милена Селими е превела неговите книги „Физика на тъгата“, „Времеубежище“ – за което получава наградата за най-добър превод на Панаира на книгата в Тирана през 2024 г., и „Градинарят и смъртта“.
Сред преведените от нея книги от български на албански са „Мисия Лондон“ на Алек Попов, „Боб“ на Елин Рахнев, „Възвишение“ на Милен Русков, „Има ли кой да ви обича“ на Калин Терзийски, „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров и други. За дипломната си работа на тема „Българска поезия“ тя превежда и стихотворения на Пейо Яворов, Елисавета Багряна, Блага Димитрова, Дора Габе и Никола Вапцаров.
Освен това, Милена Селими е представител на българското национално малцинство в албанския Комитет за националните малцинства, признато официално в Албания през 2017 г.
В интервю за БТА Милена Селими разказа за богатството да бъдеш човек на две култури – българската и албанската, за полученото и наученото от майка си, за непреводимото между албанския и българския, за ролята на преводача като "граничар" и за нашата обща задача в съвремието да представяме литературите на България и Албания отвъд границите.
Запитана кое е най-важното, което е взела от майка си, която е българка, заживяла в Тирана – не само по отношение на превода, а и във връзка с българското – Милена Селими разказа за пътя си като преводач и чувството да бъдеш между албанската и българската култура, между албанския и българския език.
„Преводът дойде при мен като необходимост за съществуването на българските ми корени. И това идва от майка ми, защото винаги съм взимала от нея упоритост и обич. Когато живееш извън България, е много трудно да знаеш наистина какво става в страната. Така че остава носталгия, остават илюзии. И може би ние, българите, които живеем извън България – и майка ми, и аз, всъщност гледаме по друг начин на България. Не знам дали това е добре или не, но искам да кажа благодаря на майка ми за това. Защото наистина да бъдеш човек на двете култури и на албанската култура, и на българската култура – това е голямо богатство, наистина", каза Селими.
Тя допълни, че при всяко свое пътуване до България пише: „Отивам в родината си“. "И за всеки български автор, който превеждам на албански, си мисля: „Отечеството ми обича авторите на моята родина“. Така че е благословия да принадлежиш към две култури. Това е предимство, което обогатява твоя ум, душа и преценка. Чувствам се много добре и на двата езика благодарение на майка ми", каза тя.
На въпроса има ли нещо непреводимо между албанския и българския и между двете култури, Милена Селими каза, че при последната преведена от нея книга „Градинарят и смъртта“ е изпитала затруднения при предаването на албански на „Няма страшно“ – израз от ключово значение за самия роман.
„Разбира се, когато използваш този израз, е много просто и разбираш смисъла му, но това, което вие казвате (на български), е трудно за доближаване до албанския читател. Така че трябваше да проведа много дълъг разговор с майка ми, която винаги наричам Янка. Майка ми е моят ментор и съм ѝ много благодарна, защото не ми е предала единствено любовта към България, но и професията на преводача“, каза тя.
Селими допълни, че винаги има начин думите да бъдат преведени, като за това помага и възможността за разговор с автора. „Имам големия късмет да съм превеждала съвременни автори, така че съм имала възможността да говоря с тях“, каза тя.
Според Милена Селими преводачът е „граничар“, който определя сам границите на превода и също така има изключително важната мисия „да пренесе думата на другия бряг“.
„А думата е много важна и ценна. В днешно време не отдаваме значение на думите. Господинов пита: „Каква е тежестта на думата?“, а ние днес сме забравили тежестта на думата. Забравили сме стойността на думата. Опитваме се да говорим бързо, опитваме се да говорим повърхностно, без да навлизаме във вътрешността, сърцевината на нещата. Но думата остава“, заяви още Милена Селими.
Тя допълни, че като професионалист и преводач има своята задача всяка дума да бъде намясто със смисъла си и да остане, тъй като преведените от нея книги ще бъдат в нечия библиотека.
Попитана какво би казала на българите за албанската литература, имайки предвид, че балканските литератури не се „търсят“ толкова взаимно и по-често се ориентират към Запада, Селими обясни, че това се дължи и на ограничените финансови възможности.
Тя изрази благодарността си към мрежата „Традуки“ (Traduki) за това, че през последните десетина години някои български автори са били преведени на албански, а албански автори – на други езици, например на немски.
Селими отбеляза, че и в България се наблюдава интерес към албански автори, като припомни някои последни заглавия като „Всеки полудява по свой начин“ на Стефан Чапалику (2022 г., изд. „Ерго“, в превод на Русана Бейлери), „Неделни камбани“ на Анна Кове (2022 г., изд. „Персей“, прев. Екатерина Търпоманова) и книги на Григор Бануши („Недовършена симфония“, 2024 г., изд. „Изида“, прев. Екатерина Търпоманова), като спомена и други вече преведени или превеждащи се в момента автори.
Тя изрази надежда тези творци да продължават да се четат не само на български, но и на други езици, тъй като са автори с тежест в албанската литература.
На въпроса как „убеждава“ албанския читател да прочете нещо от българската литература, Селими разказа за участието си на провелия се през ноември Панаир на книгата в Тирана, където е представила два свои превода – „Хагабула“ и „Градинарят и смъртта“.
Тя каза, че при няколкото пъти, когато е стояла на щанд на Панаира заради това, че обича да си говори с читателите, е установила, че албанският читател не е чел нищо българско или би си взел книга само защото тя е преводачът, а не защото става въпрос за български автор.
„Попитах защо няма интерес. Някои ми отговаряха, че никога не са изпитвали любопитство към българската литература“, каза тя и изрази недоумение как е възможно това да е така при толкова много съвременни български писатели. Сред тях тя изреди Алек Попов, който вече не е сред нас, Милен Русков, Здравка Евтимова, Йорданка Белева, Калин Терзийски, Николай Терзийски и други.
„Има автори, които наистина представляват България много добре зад граница и да няма интерес ти се струва малко чудно. Но мисля, че това е един унаследен културен фактор – Албания мисли, че България продължава да бъде една от източните страни, а България мисли, че в Албания все още продължава да битува албанският манталитет от времето на някогашния диктаторски режим, а междувременно сме много близо – Тирана и София са само на 500 километра разстояние“, каза тя и допълни:
„Не сме далеч и мисля, че всички ние – вие (БТА) като медия, аз като преводач и авторите особено – трябва да свършим всеки своята работа, за да имаме възможността да представим българската и албанската литератури от двете страни на границите“.