Да ми дадете Нобелова награда е акт на смелост, граничещ с провокация, казва италианският драматург Дарио Фо в благодарствената си реч пред Шведската академия през 1997 г., когато получава престижното отличие за литература и това се оказва изненада за мнозина. Днес се навършват 100 години от рождението на Фо.
Освен драматург, той е също така режисьор и актьор. Неговите хапливи сатирични произведения му носят както похвали и награди, така и критики, пише „Ню Йорк таймс“.
Дарио Фо е автор на над 80 пиеси, много от които в сътрудничество със съпругата му Франка Раме (1954 – 2013), а творчеството му е преведено на десетки езици.
Най-известен е с две свои творби- „Случайната смърт на един анархист“ (1970 г.), пиеса, базирана на случая с италиански железопътен работник, който е бил или изхвърлен, или е паднал от горния етаж на полицейско управление в Милано, докато е бил разпитван по подозрение в тероризъм; и с моноспектакъла си Mistero Buffo („Комична мистерия“), написан през 1969 г. и често преработван и актуализиран през следващите десетилетия, тъй като осмива политиците и религията.
След като версия на Mistero Buffo от 1977 г. е излъчена в Италия, тя е осъжда от Ватикана като „най-богохулното шоу в историята на телевизията“.
Отношението на църквата към Фо не се смекчава и 20 години по-късно, когато той получава Нобеловата награда. „Да се даде наградата на човек, който е автор и на спорни произведения, е нещо, което надхвърля въображението“, пише тогава ватиканският вестник L’Osservatore Romano.
Опирайки се на традицията на комедия дел арте, Фо и Раме възхищават и ядосват публиката по целия свят. Заедно те поставят хиляди представления в конвенционални театри, фабрики, окупирани от стачкуващи работници, градски паркове и дори затвори.
„Трябваше да понасяме злоупотреби, нападения от полицията, обиди от страна на правомислещите и насилие“, казва Фо в речта си при получаването на Нобеловата награда.
Най-тежкият епизод е през 1973 г., след представление в Милано, критикуващо полицията, когато съпругата му е отвлечена, измъчвана и изнасилена от фашистка група, за която по-късно се разбира, че има връзки с членове на карабинерите, италианската федерална полиция, припомня „Ню Йорк таймс“.
През 1968 г. Фо става persona non grata в голяма част от комунистическа Европа, след като оттегля всички права за поставяне на пиесите си в Чехословакия в знак на протест срещу водената от Съветския съюз инвазия, която сваля реформаторското правителство там.
На драматурга и на съпругата му също така многократно е отказван достъп до САЩ заради връзките им с Италианската комунистическа партия.
Двойката все пак получава краткосрочно изключение за премиерата на „Случайната смърт на един анархист“ на Бродуей през 1984 г.
Тогава Фо приписва промяната в позицията на Държавния департамент на намесата на президента Роналд Рейгън, бивш актьор. Според италианеца това е „жест на колега“. Две години по-късно на Фо и на съпругата му отново е позволено да посетят САЩ, този път, за да направят съвместния си американски дебют като изпълнители.
Въпреки това Фо често критикува американската военна и икономическа мощ. Дни след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. той привлича значително внимание и осъждане заради широко разпространен имейл, в който пише: „Големите спекуланти се наслаждават на икономика, която всяка година убива десетки милиони хора чрез бедност – така че какво са 20 000 мъртви в Ню Йорк? Независимо от това кой е извършил клането, това насилие е легитимна дъщеря на културата на насилието, глада и нечовешката експлоатация“.
Дарио Фо е роден на 24 март 1926 г. в малкото северноиталианско градче Санджано. Баща му, Феличе, е бил началник на жп гара, социалист и любител актьор, а майка му, Пина Рота, е автор на високо оценената автобиография Il Paese delle Rane („Страната на жабите“) за своето семейство и живота на село, пише „Гардиън“.
Като дете пътува с каруца из провинцията, продавайки зеленчуци заедно с дядо си по майчина линия, който привлича клиенти, разказвайки им истории, преплетени с новинарски репортажи и анекдоти за местни събития. По-късно Фо ще прави почти същото нещо на сцената.
Друго важно влияние е традицията на стъкларите от родния му край да разказват истории. „Майсторите стъклари научиха мен и другите деца на занаята, на изкуството да измисляме фантастични истории“, спомня си Фо в речта при получаването на Нобеловата награда. „Ние ги слушахме, избухвайки в смях – смях, който засядаше в гърлата ни, когато осъзнавахме трагичната алюзия, която стоеше зад всеки сарказъм“.
През 1940 г. Фо се мести в Милано, за да учи в Академията за изящни изкуства „Брера“. По време на Втората световна война се записва доброволец в армията, но по-късно дезертира и се укрива с помощта на родителите си, които са активни участници в съпротивата.
Баща му помага на италиански евреи и британски военнопленници да избягат с влак в Швейцария, докато майка му се грижи за ранени партизани, които се борят срещу Мусолини и срещу нацистките окупационни сили след свалянето на Мусолини от власт през 1943 г.
След войната Фо става сценограф и е запленен от движението на т.нар. „пиколо театри“ (малки театри), което набляга на импровизирани монолози по социални теми, представяни на достъпни цени.
Той се запознава с Франка Раме през 1951 г., докато играят в миланска театрална трупа. Женят се три години по-късно, а синът им Якопо, роден през 1955 г., става ляв политически активист и плодовит писател, най-известен с 12-томната си „Енциклопедия на възвишения секс“.
През 50-те години Фо поставя пиеси в „Пиколо театро“ в Милано, макар че много от тях са спрени поради съпротивата на политици и църковните власти. Той започва да пише и сценарии за италиански филми, като понякога и играе в тях.
През 1962 г. Фо е нает от италианската държавна телевизия RAI да пише, режисира и води Canzonissima – дългогодишно вариететно шоу. Неговите скечове, засягащи безопасността на работниците и други сериозни проблеми, често са цензурирани.
След като е излъчен скеч за убийството на журналист от мафията, италиански сенатор заявява пред парламента, че „честта на сицилианския народ е оскърбена от твърдението, че съществува престъпна организация, наречена мафия“. Фо и Раме получават смъртни заплахи и им е предоставена полицейска охрана, пише „Ню Йорк таймс“.
Непрекъснатата цензурата ги кара да напуснат шоуто и им е забранено да се появяват в телевизията в продължение на 15 години.
Творчеството на семейната двойка става още по-радикално в политически план през 70-те години. През 1974 г. те поставят „Няма да платим! Няма да платим!“ – сатира, в която домакини, разгневени от растящите цени, крадат храна от супермаркет и предизвикват събития, които блокират Милано.
През следващите две десетилетия творчеството на Фо му носи все по-голяма световна слава, но въпреки това Нобеловата награда е изненада за него и неговите поддръжници.
Драматургът умира на 13 октомври 2016 г. в Милано, шест месеца след мащабното отбелязване в Италия на 90-годишнината му.
„Докато имам идеи, ще продължавам да работя. Пълен съм със записки, проекти… Уморявам се обаче бързо. За този рожден ден казах – оставям всичко на вас. Решете се и после ме разнасяйте като пакет. Нощем не спя от вълнение. За щастие, сънищата малко ме успокояват“, признава творецът пред италианските медии в навечерието на 90-ата си годишнина.
През дългата си кариера Фо винаги е насърчавал режисьорите в Италия и по целия свят да адаптират постановките на пиесите му към местните проблеми. „Театър и литература, които не говорят за своето време, нямат никакво значение“, казва Дарио Фо в речта си при получаването на Нобеловата награда.
На българска театрална сцена са поставяни пиесите му „Случайната смърт на един анархист“, „Архангелите не играят флипер“, „Сама жена“, „Няма да платим! Няма да платим!“, „Марихуаната на мама е най-добра“, „Отворена брачна двойка“, „Кради по-малко“ и др. През 2015 г. на български език е преведена книгата му „Лукреция Борджия“.