Да си музикант е като религия – практикуваш я непрекъснато, казва пред БТА акордеонистката Ксения Сидорова

Да си музикант е като религия – практикуваш я непрекъснато. Изпитваш тревожност, ако не го правиш, казва пред БТА акордеонистката и майка на три деца Ксения Сидорова, която на 19 юни 2025 г. дебютира в зала „България“, заедно със националния филхармоничен оркестър. 
„Майчинството означава винаги да си до децата си. Моите са още малки. Ръцете ми са вързани, както се казва. Но това ме учи да жонглирам с времето, за да мога и да свиря. Преди да имам деца, губех много време. Сега съм много по-ефективна – просто защото часовете в деня са малко. Научих се да приоритизирам. Не всичко е толкова важно, колкото си мислим. Това е най-големият урок“, допълва тя.
Сидорова, под диригентството на Михал Нестерович, ще представи премиерния за страната ни Концерт за акордеон и оркестър от Добринка Табакова, писан по поръчка на Софийската филхармония. В програмата са включени още увертюрата „Егмонт“ от Бетовен и „Картини от една изложба“ на Мусоргски/Равел. Събитието е част от 56-ия международен музикален фестивал „Софийски музикални седмици”.
„Колкото и важна да е дисциплината в живота, свободата е необходима, за да творим. Дали ще е свобода на движението, на мисълта, в работата и плановете ни, няма значение. Ние не сме толкова свободни, колкото си мислим. Има система, която ни кара да попадаме в определени модели. И понякога това е ограничаващо“, казва още Ксения Сидорова.
Акордеонистката Ксения Сидорова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за акордеона като „инструмент за улицата“, за артистите, която я вдъхновяват в момента, и дали познава български майстори на акордеона, за сценичното си присъствие, за майчинството и музиката. И още: Как започва връзката ѝ с акордеона? Как осъществява мисията си да „реабилитира“ този инструмент? Когато подготвя програма за концерт, мисли ли за нея като за разказ, който трябва да бъде преживян от публиката?
Вашата връзка с акордеона е от много ранна възраст. Как започна тази връзка?
- Всичко започна, когато бях почти на шест години. Моята баба беше учителка по руски език и литература, и свиреше за удоволствие на гармошка – нещо като прототип на акордеона, народен инструмент. Тя ме въведе в инструмента, така да се каже, и през лятото ни беше много забавно да свирим заедно. Открихме си ново хоби – тя пееше, аз свирех, и така се забавлявахме. А по-късно всичко стана доста по-сериозно, когато започнах да уча в музикално училище – бях на около седем години. Така акордеонът се превърна в истинска страст.
Концертът за акордеон и оркестър от Добринка Табакова е написан по поръчка на Софийската филхармония. Има ли в него елементи, които са съобразени с Вашата лична музикална идентичност?
- Аз самата съм поръчвала много нови произведения, и обикновено предпочитам да не се намесвам в процеса на композиране – защото, в крайна сметка, композиторът е създателят. След това вече добавям свой пласт разбиране, и вероятно моят музикален език се отличава от този на други акордеонисти или музиканти. Така че – да, след като произведението е написано, аз давам своя принос, но не и по време на създаването му. Аз съм „преводачът“ на нейните идеи към публиката.
Казвате, че акордеонът дълго време е бил възприеман като „инструмент за улицата“. Как се променя възприятието за този инструмент в класическата музика днес? Забелязвате ли повече интерес от композитори и публики?
- Абсолютно. Смятам, че акордеонът има толкова много лица, че все още си остава уличен инструмент и вероятно винаги ще бъде такъв – защото е преносим, за разлика от пианото или органа, и е напълно полифоничен – можеш да свириш мелодия, акомпанимент, всичко... Това го прави уникален инструмент, който има своето място навсякъде – независимо дали е в уличната, народната, класическата или поп музиката. И съм сигурна, че ще продължи да се развива. Днес вече виждаме класически акордеонисти, които излизат на най-големите концертни сцени по света – и това наистина се случва.
Често казвате, че Ваша мисия е да „реабилитирате“ акордеона в очите на класическата публика. Как подхождате към това – чрез репертоара, интерпретацията, визията?
- Да, може би, най-важното е да му вдъхнем нов живот – да му дадем ренесанс, така че отново да е „готино“ да свириш на акордеон. Защото това наистина е завладяващ инструмент. Мисля, че основното за мен е да подбирам внимателно програмите. Това, което свиря, в голяма степен, определя дали публиката ще поиска да дойде отново на концерт с акордеон.
Например, когато изнасям рецитал, програмата е много по-разнообразна – включва различни епохи, страни, стилове. Това увеличава шанса всеки в залата да открие нещо, което да му хареса. Така че колкото по-широк е обхватът, толкова по-добре.
Когато подготвяте програма за концерт, мислите ли за нея като за разказ, който трябва да бъде преживян от публиката?
- Да. И това зависи много от самото произведение. Например, в София е премиера и това вече е вълнуващо. Авторът е български композитор и публиката идва малко с нагласата като „Да видим, да видим...“, защото винаги е трудно да представиш нещо свое в родината си, предполагам...
А когато става дума за акордеон, изникват още повече въпроси... Така че първата ми задача е да предам идеята на произведението – за какво става дума. В случая, темата е машините, изкуственият интелект и всичко онова, което завладява света. И въпреки това – има нещо много трогателно, защото акордеонът има душа. Най-важният въпрос винаги е: „С какво си тръгва публиката след концерта? Как го възприема?“...
Вашето сценично присъствие е много силно – от избора на облекло до начина, по който общувате с публиката. Каква е ролята на образа в съвременното класическо изпълнение?
- Мисля, че днес, за съжаление, понякога визията се превръща в единственото важно нещо, а това не е правилно. В Русия има една поговорка – „Посрещат те по дрехите, изпращат те по ума“. В изкуството – като музика, театър и други – често съдим по външността, без да се вглеждаме в съдържанието. А понякога съдържанието е богато, друг път е празно. Има много показност, но без дълбочина. И няма причина за това. Няма смисъл. Затова винаги казвам и на учениците си – трябва да изглеждаш подходящо, но така, че външният вид да не отвлича вниманието от музиката. Иначе няма смисъл.
Ти си изпълнител, музикант, и ако публиката мисли само за това как си облечен,  значи вниманието не е насочено където трябва.
Кои са музикантите или артистите, които Ви вдъхновяват в момента?
- Много и най-различни са – и не само хората, с които работя. В момента имаме много тясно сътрудничество с Добринка. Миналия месец бяхме заедно на премиерата на същото произведение в Щутгарт и други градове в Германия.
Тя е много вдъхновяваща. Познавам я от години като приятел, и е прекрасно да се срещнем отново – дори да не сме се виждали отдавна, усещането е сякаш времето не е минало. Точно това ме вдъхновява – хора, които мислят дълбоко, обсъждат идеи, по-големи от живота. Получавам вдъхновение и от артистите, с които работя.
Един от най-големите ми вдъхновители е Ави Авитал, мандолинист – не само сценичен партньор, но и ментор (Авитал е роден на 19 октомври 1978 г. в Беер Шева, в южната част на Израел, той е мандолинист, известен със своите изпълнения на барокова и фолклорна музика, голяма част от която първоначално е написана за други инструменти – бел. а.). Има и хора извън изкуството – семейството ми, разбира се. Когато всичко е наред вкъщи, идва и вдъхновението. И това е съвсем нормално.
Има ли композитор, от когото бихте искала да получите нова творба за акордеон?
- Обикновено не споделям мечтите си на глас, защото вярвам, че така може да не се сбъднат. Но мога да говоря за плановете, които вече се случват. Например, предстои премиерата на концерт за акордеон на Фазъл Сай през следващата година. Това ще е следващото голямо събитие. (Сай е турски пианист и композитор, роден на 14 януари 1970 г. в Анкара – бел. а.).
Познавате ли български майстори на акордеона?
- Познавам някои от тях, от YouTube. Не са класически музиканти, разбира се – идват от традиционната музика. Не мога да кажа имена, но съм гледала невероятни изпълнения. Затова е вълнуващо и малко притеснително да идвам в България, където има толкова много акордеонисти.
Никога не бих свързала инструмента с режима. Акордеонът не е виновен, че става популярен в едно определено време, и не трябва да страда заради това...
Какво Ви научи майчинството за музиката – и обратното? Има ли моменти, в които двете вселени се срещат по неочакван начин?
- Те се срещат всеки ден, непрекъснато  (Смее се – бел. а.). Защото се опитвам да съчетая и двете – да бъда музикант и майка. Да си музикант е като религия – практикуваш я непрекъснато. Изпитваш тревожност, ако не го правиш. А майчинството означава винаги да си до децата си. Моите са още малки – най-голямото е на шест, другите – на три и на година и половина. Ръцете ми са вързани, както се казва. Но това ме учи да жонглирам с времето, за да мога и да свиря. Преди да имам деца, губех много време. Сега съм много по-ефективна – просто защото часовете в деня са малко.
Научих се да приоритизирам. Не всичко е толкова важно, колкото си мислим. Това е най-големият урок.
Мисля, че не е рано да Ви попитам споделят ли децата Ви интерес към музиката? Виждате ли в тях бъдещи артисти?
- Никога не бих ги насилила да станат музиканти. Но вярвам, че съм длъжна да ги запозная с музиката. Най-голямата ми дъщеря вече свири на пиано... Започна да учи. Другите двама все още са твърде малки. Засега ги оставям да се наслаждават на детството си (Смее се – бел. а.).
А и дори по-късно да свирят на някакъв инструмент, на което се надявам, това ще ги научи на много повече от самото свирене. Ще ги научи да слушат, да мислят в по-широк мащаб. Ще се научат и на дисциплина – и затова искам да го преживеят. Това бих искала за тях, но не мисля, че трябва задължително да станат музиканти. Освен, ако не могат да живеят без музика...
Пътувате ли с цялото семейство, когато сте на концерти?
- Не винаги, но понякога. Заедно с цялото семейство – и с една голяма екселска таблица  (Смее се – бел. а.). Не искам да се отделям от тях за дълго, затова се опитваме да го направим възможно. Сложно е, но и забавно.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- О, добър въпрос! Интересно... Една дума само... Трябва да помисля... Мисля, че понякога съм наивна. Това е първото. Или доверчива, което също е окей. Опитвам се да вярвам в доброто. Как бих се описала?... С позитивен дух. Две думи са, но е така (Смее се – бел. а.).
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“
- Свободата (Отговаря, без да се замисля – бел. а.). Хората се нуждаят от свобода. Всички. Колкото и важна да е дисциплината в живота, свободата е необходима, за да творим. Абсолютно! Дали ще е свобода на движението, на мисълта, в работата и плановете ни, няма значение.
Ние не сме толкова свободни, колкото си мислим. Има система, която ни кара да попадаме в определени модели. И понякога това е ограничаващо...
Ксения Сидорова е родена в Рига, Латвия. Започва да свири на акордеон на шестгодишна възраст, по инициатива на баба си. На 16 години е приета с пълна стипендия в Кралската музикална академия, в Лондон, където завършва с отличие. Подкрепяна е от Юри Башмет и сър Джон Елиът Гардинър. Определяна е като „принцесата на акордеона“ и „гламурната акордеонистка“. Изпълнява широк спектър от музикални жанрове, включително класика, танго, джаз и съвременна музика. През 2016 г. издава албума Carmen в лейбъла Deutsche Grammophon, вдъхновен от операта на Жорж Бизе, за който печели наградата „Ехо класик“. Албумът ѝ „Кръстопътища“ (Alpha Classics, 2024) включва „Чакона“ от Сергей Ахунов, както и Концерт в ре минор от Бах, „Хоризонти“ от Добринка Табакова и „Отвъд Бах“ от Габриела Монтеро. Албумът ѝ Piazzolla Reflections (Alpha Classics, 2021) е обявен за албум на месеца на BR Klassik. Работила е с редица известни музиканти и оркестри, включително Националния оркестър на Би Би Си – Уелс, оркестъра на Марин Алсоп и Берлинската филхармония. След години, прекарани в Лондон и Мадрид, през 2021 г. музикантката се завръща в Латвия със семейството си. Днес живее в Сицилия.