Димитър Абрашев: В България все още има журналисти, за които фактите са свещени

Той скача в журналистиката с бунтарски ентусиазъм, какъвто може да има само в ученическите години с „размаха“ на десети клас. Младежкият порив е споделен от още трима негови съученици и носи плодотворен резултат - съвместна рубрика, която отеква в ефира на регионално радио някъде там. И слушателският интерес не закъснява, носейки на начинанието небивал успех сред младите хора, тъй като е един от първите предвестници на препускащата свобода на словото през далечната 1996/97 година. Оттам тръгва всичко.
„Запалихме се, но и разбирахме с всеки изминал ден каква сила имат медиите и как ние някак си, без да искаме, формирахме някакви модели на поведение сред съучениците си заради трибуната, от която говорихме каквото си искаме. Разбира се, това бяха някакви смешки и всякакви такива неща, правили сме си дори „гаргара“ с училището, но от това нямаше никакви негативни последици,“ обяснява ранното си медийно „залитане“ журналистът Димитър Абрашев в подкаста БТА Паралели.
Той работи в Българската телеграфна агенция от 20 години и днес е заместник-ръководител на екип „Репортери“. Признава с усмивка, че тогава се е учил в крачка и на моменти крайното пречупване на сериозните неща през призмата на забавното му е помогнало години по-късно да усети коя е тънката граница в професията, забранена за преминаване. „Има граници, които не могат да бъдат прекрачвани, когато наричаш себе си журналист и си длъжен да казваш истината такава, каквото е. Понякога това значи да оставиш своите пристрастия, симпатии, а понякога и негативни мисли към случващото се встрани, защото нямаш право да изкривяваш истинността на събитията по адрес на аудиторията, защото ако го правиш, това означава, че лъжеш,“ мотивира се Абрашев. 
Подобен плам на неговия от онова време, прекарано в радиото, долавя и в повечето млади колеги. В началото им е много интересно. Ходенето по събития, динамиката и живият досег с хората на деня и в новините ги зареждат неимоверно, тъй като за тях това е сбъдната мечта. Малко след това обаче, първоначалната еуфория спада и отстъпва място на реалността на журналистиката извън камерите, прожекторите и микрофоните, в която е налице здрава работа – четене, подготовка и непрекъсната проверка дали това, което човекът срещу теб казва, е така, или прави опит да скрие нещо. Защото, както отбелязва той, фактите в журналистиката са свещени.
Така става и при него – с израстването нещата придобиват различно измерение. „Работата се смени: дойдоха сериозните политически, икономически и обществени теми, и напрегнатите предавания, и новините, после дойде и БТА, която е абсолютен пример и школа за това как всъщност нямаш абсолютно никакво право да трансформираш събития в свои собствени възприятия и интерпретации“, описва журналистът пътя на професионалното си пълнолетие, по който се появява силно развитото му усещане за отговорност и обективност.
„Относно отразяването на конкретни министри и политици си давам сметка, че това е човек с определен мандат и той идва да свърши конкретна работа пред него, а след това на мястото му идва друг. Това е първият маркер, който на мен ми казва, че не трябва да има някаква обвързаност или твърде голяма близост помежду ни, тъй като сме две страни на една бариера. Като журналист, ако имаш критично мнение, включително насочено и към самия теб, не би допуснал да си в такава близост, която в един момент може да се превърне в зависимост. Тоест, ти станеш ли твърде близък с тези фигури, после трудно или почти невъзможно е да си критичен, когато те допуснат грешки, или не би посмял да им зададеш „лош“ въпрос, когато това е необходимо,“ коментираме с него етичните правила в хода на разговора.
 Наред с това провежда и нещо като свое собствено социологическо проучване сред приятели и познати, което все повече очертава обезпокоителната тенденция на отказ да се следят новини. И тъй като го намира за доста тревожно, винаги пита „Защо?“. А отговорът е заради морето от „гадни новини“, на чиито тласъци аудиторията буквално не издържа. И тук стигаме до едно нерешимо предизвикателство, с което засега професията не може да се справи. Поради преобладаващата степен на „инцидентност“ в ежедневието ни, няма как другите теми да минат напред в емисиите. Съгласен е, че понякога има много ценни събития и истории за отразяване, но когато времето не стига, те остават  встрани.
„Дори да разполагаш с безкрайно количество хора, никога не можеш да обхванеш всичко. Винаги ще има нещо, от което ще трябва да се лишиш и по естествената логика и правилата на журналистиката се лишаваш от нещата, които смяташ, че се най-малко обществено значими,“ гласи неговият анализ на проблема, като заедно с това си дава сметка, че скалата на обществената значимост вече има друго лице. За обществото напред в нея са теми като асфалтиран ли е пътят, има ли ток, има ли вода, колко е поскъпнал хлябът. 
Другото голямо предизвикателство, с което се сблъсква този път от първо лице, настъпва, докато дълго време отразява съдебно-криминалния ресор. То е свързано с трудния, тромав и изключително терминологичен език, който юристите ползват в работата си. Това изправя ресорните журналисти пред нелеката задача да превеждат непрекъснато членовете и алинеите на „човешкия“ му вариант, в който аудиторията го разбира.
„Ако днес говорим, че има голяма криза в доверието по отношение на правосъдието, то ние сме тези, които трябва да обясним какво става като процеси в съдебната власт. И много пъти сме казвали на всички магистрати, с които се срещаме всеки ден, че ако те самите не искат да са част от този процес, че ако те самите се крият зад тогите си, никога обществото няма да разбере как точно функционира съдебната система и защо очакваната справедливост, според едни, не е точно такава, каквато съдът иска, или защо невинаги едно престъпление може да бъде разкрито с едно щракване на пръстите. За съжаление, невинаги в институциите отсреща има чуваемост“, казва Димитър Абрашев. Не отрича, че има промяна, но тя не носи онзи резултат, който да убеди обществото трайно, че системата може, както да противодейства, така и да превъзпита човека, нарушил закона.
А първият и най-важен съвет, който дава в курсовете си по медийно поведение е простичък – говорете само истината, защото в България все още има достатъчно журналисти, които проверяват фактите.
Гледайте ни в YouTube
Слушайте ни в SoundCloud