Добрата историческа тема в литературата винаги намира читатели, смята проф. Иван Станков

Добрата историческа тема винаги е съвременна и намира читатели. Това сподели в интервю за БТА проф. Иван Станков, който представи своя роман „Късна смърт“ в рамките на тазгодишното изложение „Алея на книгата“ във Варна. 
Той смята, че през 90-те години на ХХ век не е имало потребност от исторически четива, защото свободните текстове са разгърнали достъпа до всичко, но в началото на XXI век и особено второто му десетилетие са се появили както стари преиздания на исторически книги, така и нови силни заглавия от автори като Теодора Димова, Емил Андреев, Николай Терзийски, Боян Биолчев, Весела Ляхова. 
Съвременната литература не е нито по-слаба, нито по-силна от тази на всяко друго време, защото националната култура има свои потребности и ражда продуктите си според тях, смята Станков. Те са плод на конгломерата от артисти и публика и на свободния пазар. „Преди 1989 г. всички четяха с лупи между редовете, за да открият онзи ред, в който ще се видят свободни. Имаше такива книги като „Чайки далеч от брега“ на Евгений Кузманов, които разказваха такива антиутопии, но след това целият този живот се пренесе във вестниците, литературата започна да се самопародира в епохата на постмодернизма, метафорите и символите загубиха смисъл“, каза писателят и допълни, че според него сега живеем в периода на правите текстове.
Бум на исторически романи има през 60-те години на ХХ век, когато излизат книгите на Емилиян Станев, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, Антон Дончев, посочи той. По думите му причината за това не е в държавната политика, а напротив. През 50-те години литературата е свръх идеологизирана с мисия да се опише времето на новото начало след 1944 г., когато според партията започва всичко. Това обаче се изконсумира много бързо и самите автори започват да негодуват срещу себе си и този „сив поток“, в който всички звучат еднакво. Тогава компенсаторно българската културна среда ражда потребността от припомняне на онова, което стои отвъд границата на „началото“, каза Иван Станков. Същото той е открил и за 20-те години на ХХ век, изследвайки десетки библиотечни исторически поредици, които са били разпространявани във вестникопродавниците и всички училища. В тях се припомня управлението на великите царе като мехлем за националните рани след войните, които страната ни губи, посочи професорът. 
„Всичко, що диша, участва в историята, но литературата може да си позволи да съхрани човека и да го предпази от прекалената историзация, която всяко време иска да наложи. Можем да си изберем да пишем за победителите или за трагедията на загубилите, а те имат еднакво участие в събитията“, каза Станков. Той призна, че и за него, макар да е добър познавач на времената, за които пише, това е много сложна материя, изискваща да се спреш и да мислиш конретния период с разбиране и познание до дъно, а той е едно безкрайно пространство. Колкото и да си добър обаче, винаги ще се окажеш един прекрасен талантлив лъжец за историята, добави той. 
„Късна смърт“, който бе сред номинираните за роман на 2023 г. на Националния дарителски фонд „13 века България“, разказва новите български времена след Освобождението до първите 15 години на демокрацията, сподели Иван Станков. Той не е афиширан като исторически, но историята се отразява в героите като в деформирани огледала. „Аз съм се помъчил да ги прекарам през покварените коридори на българското общо живеене в различни периоди, но без да ги вкарвам в туткала на конкретно време“, каза авторът. 
Тримата герои живеят по 140 години от времето на управлението на Стамболов до последните протести в наши дни. Те са родени в крайдунавско село, което по-късно става град по подобие на много други, които сега иронично наричаме градове от селски тип. Пространството е действително, но много неща са измислени. Важното за автора е как промяната се отразява на начина на мислене на героите, които започват да се огражданяват. Според него този процес взема заплашителни и разрушителни размери за цялото ни общество през 60-те години на ХХ век, тъй като три милиона българи сменят начина си на живот, но мнозинството не успяват да станат граждани, а вече не са и селяни. „Тази битийна разкраченост между здравата селска основа и града с неговите изкушения е една от големите български драми“, смята авторът и добавя, че неговите герои покриват всички полета на българската социология, като единият остава учител на село, а другият стига до висоти във военната кариера и се превръща в един от хората, които държат опорочаващото знание за всички останали.