Ева Кралевич за „Да спасиш планина": Близостта с героите се предава през камерата

Ева Кралевич е операторка, чиято работа по документалния филм „Да спасиш планина” за историята на Гара и Нада я отвежда от пасищата на планина Синяевина в Черна гора до кинофестивала „Сънданс”. В интервю за БТА тя разказа за шестте години, прекарани редом с героините си, за границата между документалистиката и игралното кино и за връзката на екипа с протагонистите.
„Да спасиш планина“, победителят на фестивала „Сънданс“, откри седмото издание на Sofia DocuMental тази година.
ПЕРИОД НА СНИМКИ
Заснемането на филма започва още преди седем години и половина, когато режисьорът Петър Гломазич следва историята на друг герой, но когато открива Гара и Нада, той оставя първоначалната си идея. Ева Кралевич се включва в снимките точно в този момент – една година след началото, през лятото на 2020 г.
Общият брой на снимки достига 230 дни. През годините екипът се връща на място по два-три пъти всяко лято, защото именно това е сезонът, в който Гара и Нада живеят високо в планината, заедно със стадото си. По думите на Кралевич около петнайсетина семейства в района практикуват същия начин на живот. Всички те се качват към края на месец май и остават до края на октомври, а останалата част от годината живеят в подножието на планината, където условията за животните не са толкова добри, както горе сред тревите на Синяевина. „През зимата стадото не може да остане там горе в планината, а именно животните са причината изобщо да се качват горе", обяснява Кралевич.
СВЕТОВНО ПРИЗНАНИЕ
Филмът е пътувал на много места по света, сред които фестивала „Сънданс” в САЩ. Кралевич лично е пътувала с филма и до Копенхаген. На въпрос дали хората резонират по същия начин на филма, както на Балканите, операторката казва, че за екипа било истинска изненада колко универсална се оказва историята: „Историята пресича някаква граница и докосва всекиго”. Културните различия не са били пречка, добавя тя, защото когато нещо е толкова универсално, то надхвърля границите между културите.
ДОВЕРИЕТО МЕЖДУ ЕКИПА
На въпрос как е постигната онази близост, заради която сякаш забравяш, че гледаш документален филм, операторката обяснява, че близостта е дошла постепенно, чрез съвместен живот с героините. Вилата на екипа била на две минути с кола от дома на Гара – достатъчно близо, за да остават там и вечер.
„Понякога преспивах там, на два метра от тях, с камерата настрана, която записва", разказва тя. Именно по този начин са заснети някои от сцените във филма, като тази с изгубената крава в мъглата. „Останах, защото знаех, че Гара ще тръгне да я търси, а нямаше да имам време да пристигна сутринта и пак да я хвана. На сутринта просто станах, едва измих зъбите си и тръгнах с тях". В подобни моменти Кралевич е сама с камерата: „Ако през седемдесет процента от времето снимате всички заедно, то в останалите тридесет оставаш сам. Така работи в докуметалистиката. Не можеш, а и не бива, винаги да си до режисьора, иначе изпускаш сцени", казва тя.
„Бяхме там дълго време и се сближихме много. Не бях работила с Биляна и Петър преди, но се сближихме както като екип, така и с двете героини. Мисля, че наистина си паснахме и затова изградихме тази интимна връзка с тях. Според мен именно тази близост между всички нас се предава през камерата”, казва Кралевич.
Доверието, казва операторката, се е изградило и благодарение на директността на самата Гара. По нейни думи в началото на снимките Кралевич моли Гара, доста колебливо, да повтори едно движение пред камерата. Отговорът на Гара се превръща в своеобразен урок за цялата им по-нататъшна работа: „Когато имаш нужда от нещо, просто ме питай. Само така съм стигнала дотук в живота си. Не се притеснявай да задаваш въпроси". След тези думи, казва Кралевич, работата ѝ с протагонистката става по-лесна, защото знае, че самата Гара ще ѝ каже, ако вече е прекалила или няма повече сили. „Гара е един от най-директните хора, които съм срещала в живота си. Повечето хора не казват направо кога им е дошло твърде много – особено децата", отбелязва операторката.
„Постоянно наблюдавам как се чувстват моите герои. Вниманието ми е съсредоточено върху това как са те, и именно това определя дали ще снимам, или просто ще си поговоря с тях. Добрият документалист трябва постоянно да усеща това, той не слуша само с ушите си", казва Кралевич. На въпрос дали операторската работа понякога включва и тази на психолог, тя отговаря със смях: „Не знам, може би".
МЕЖДУ ДОКУМЕНТАЛИСТИКАТА И ИГРАЛНОТО КИНО
Кралевич обича да снима както документално, така и игрално кино. На въпрос, кой от двата жанра предпочита, Кралевич не прави избор: „Обичам, че в документалното кино не можеш да предвидиш какво ще се случи и нямаш пълен контрол. Но обичам и игралното кино – да изграждаш сцена и да работиш със светлината от нулата", обяснява тя, като добавя, че най-много ѝ допада, когато двата подхода се преплитат. По думите ѝ европейската филмова индустрия позволява подобна свобода на движение между жанровете, докато в САЩ преходът от документалистика към игрално кино, или обратно, е почти невъзможен, независимо от таланта на автора.
ПРЕДСТОЯЩИ ПРОЕКТИ
Освен работата си като оператор, Кралевич в момента подготвя и втория си режисьорски проект. Паралелно е в подготовка за игрален пълнометражен и късометражен филм за следващата година.
За себе си казва, че операторската професия си остава първата ѝ любов. Тя ѝ дава възможност да навлиза в чужди истории и светове, до които иначе не би имала достъп. Режисурата обаче се е появява от друга нужда: „Имах и лична история, която чувствах, че трябва да разкажа сама, иначе тя просто никога нямаше да бъде разказана, защото никой друг не може да я разкаже вместо мен."