Филмът „Татенце“ и Дакота Джонсън са изиграли повратна роля в живота на Шон Пен след дълъг период на неудовлетвореност от правенето на кино, разказва кинематографистът в интервю за Асошиейтед прес.
В интервюто Пен си спомня за момент от живота си, в който осъзнал, че от 15 години не е изпитвал радост от снимането на филм. Разочарованието му от киното било толкова голямо, че той дори се примирил с мисълта, че любовта му към занаята може би никога няма да се върне.
„Чувствах неудовлетвореност от правенето на филми“, спомня си двукратният носител на „Оскар“ и продължава: „Отначало си казваш - е, този сценарий е кофти, този режисьор не става…“ Но след това няколко пъти се улавях, че работя по велики неща, с велики хора, и съм също толкова нещастен“.
Така е до момента, в който съседката му Дакота Джонсън почуква на вратата му със сценарий и покана да бъде неин съквартирант.
„Без забележки! Почувствах се така, както бихте се почувствали, получавайки първия си филм“, спомня си Пен за първоначалната си реакция при прочитането на сценария за „Татенце“ (Daddio), който тръгва по кината в САЩ този петък.
Но лентата, която отново вдъхна на Пен любовта към изкуството да правиш филми, в никакъв случай не е типичен холивудски продукт. Вместо това „Татенце“ е суров портрет на една ефимерна, случайна човешка връзка, която в днешно време е рядка, ако не и почти изчезнала.
Част от това, което Пен оценява в сценария, е немаскираната откровеност на героите - нещо, което според него липсва в голяма част от съвременното изкуство и в живота като цяло.
„Мисля, че лишаваме цели поколения от разнообразието в поведението и разнообразието в душевността“, казва той, като признава, че разбира опасенията от прекалена сантименталност, но само донякъде.
„Татенце“ проследява Гърли (Джонсън), жена, която се завръща в Ню Йорк след пътуване извън щата. Филмът започва с качването ѝ в такси на летище „Джей Еф Кенеди“ и завършва с пристигането й у дома. Деветдесетте минути между двете събития са изпълнени с привидно обикновени, но разголващи разговори между Гърли и шофьора на таксито Кларк (Пен).
„Татенце“ е пълнометражен дебют на сценаристката и режисьорка Кристи Хол, която - може би без изненада, предвид факта, че филмът се води от диалога - има театрално образование. Хол започва да работи по сценария през 2014 г., вдъхновена отчасти от носталгията си по риалити сериала „Таксиметрови изповеди“ (Taxicab Confessions).
Пен, както прави в много от ролите си, внася мъжка енергия, която дава живот на един нахален и цапнат в устата таксиметров шофьор, но който в крайна сметка се оказва, че притежава нежна душа. По подобен начин момичето на Джонсън е съобразителен, успешен софтуерен инженер, който изглежда, че има всичко, но чиито отношения с баща ѝ - или липсата на такива - в крайна сметка я карат да търси любовта другаде.
„Татенце“ несъмнено ще постави на изпитание вниманието на някои зрители, но други ще се окажат привлечени от откровения и завладяващ разговор между тези непознати за секса, проблемите на бащинството и това да бъдеш „другата жена“.
Джонсън се надява да се наслади на радостта, която изпитва от този филм, и да си спомни за нея следващия път, когато се бори за нов проект. „Мисля, че хората жадуват за човешка връзка“, казва Джонсън и допълва: „Може би това се дължи на социалните медии или на това, което ни беше поднесено като развлечения през последните 5, 10 години. Тези неща не ни дават смисъла, за който си мисля, че подсъзнателно жадуваме“.