Генетичното наследство от неандерталците може да обясни произхода на човешката реч
Изследователите са установили, че тези ДНК региони действат като регулатори в гените на силата на звука. Тези гени, които са отговорни за развитието на мозъка, оказват огромно влияние върху езиковите способности, въпреки че съставляват по-малко от 0,1 процента от генома.
Новото изследване показва, че изненадващо малка част от човешката ДНК играе ключова роля за езиковите способности. Изследователите установяват също, че тези генетични последователности са се появили още преди съвременните хора и неандерталците да се отделят от общ предшественик. Разкритието доказва, че биологичните основи на речта са се зародили много по-рано в еволюционната история, отколкото сочеха досегашните хипотези.
Професорът по психиатрия Джейкъб Майкълсън от Колежа по медицина „Рой и Лусил Карвър“ отбелязва, че езикът е една от определящите характеристики на Хомо сапиенс. Много животни комуникират помежду си, но хората притежават изключителната способност да създават, адаптират и развиват речта си по начини, които остават непостижими за никой друг вид.
Проф. Джейкъб Майкълсън заедно с Лукас Кастен от Института „Макс Планк“ хвърлят светлина върху генетичните механизми, управляващи човешката реч. Учените изследват специфични регулаторни елементи в ДНК, известни като „ускорено еволюирали региони при човека“ (HAQERs). Въпреки че тези области съставляват по-малко от една десета от процента от целия човешки геном, те оказват изненадващо голямо влияние. Проучването доказва, че въпросните региони имат приблизително 200 пъти по-силно въздействие върху езиковите способности в сравнение с всяка друга част от генома. Изследователите описват тези ДНК структури като биологичния „хардуер“ на нашия мозък, докато самият език функционира като неговия „софтуер“.
За да изчислят точното въздействие на тези процеси, учените използват компютърна генетика и нов инструмент, наречен „еволюционен полигенен индекс“. Чрез него те проследяват еволюционна история от 65 милиона години. Анализът разкрива, че тези епигенетични маркери са присъствали и у неандерталците, като са били дори по-силно изразени, отколкото при съвременните хора. Това доказва, че езиковият хардуер е много по-древен, отколкото се смяташе досега.
Проучването отговаря и на въпроса защо тези гени са спрели да се развиват. Те стимулират растежа на мозъка на плода в утробата, но в миналото по-голямата глава на бебето е носила смъртоносен риск при раждане за майката и новороденото. Еволюцията е достигнала естествена граница, за да запази баланса между развитието на речта и оцеляването на вида.