„Градинарят и смъртта“ е по-скоро книга за живота - докъде можеш да изпратиш един човек и къде можеш да го пуснеш, каза Георги Господинов в Казанлък

Книгата „Градинарят и смъртта“ е по-скоро книга за живота, за това докъде можеш да изпратиш един човек и къде можеш да го пуснеш да си отиде. Това каза писателят Георги Господинов по време на представяне на книгата в Казанлък. Това е второто представяне на романа след премиерата по време на празниците на изкуството „Аполония" през септември м.г., а залите в местната Художествена галерия се оказаха тесни за всички желаещи да се срещнат с автора. 
В „Градинаря и смъртта“ Георги Господинов разказва за смъртта на своя баща, а според него в романа описанието на смъртта е едновременно безмилостно и милостиво. „Разказвам това, което се случи – на моменти книгата е безмилостна, защото смъртта е безмилостна. Най-лошото, което смъртта прави, е, че се опитва да унижи човека, това е сред най-тежките неща. Но тя е и милостива, защото ти дава часове и дни, които можеш да бъдеш много близо до него, а тази близост е много важна“, посочи Господинов. Най-многото, което можеш да направиш, когато вече нищо не може да се направи, е да държиш ръката на този, който умира до теб, най-важното е той да е до вратата с някого, а след това всеки продължава нататък, отбеляза авторът. 
Градините бяха „времеубежище“ за баща ми. За мен също, защото след всички пътувания, е добре човек да се прибере, каза още Георги Господинов. Той сподели, че в бъдеще си се представя в градина с няколко кошера пчели, защото „има нещо много успокояващо и естествено в това да гледаш природа и пчели“. Градините са и буквални, и метафора - те са нещо между подреденото и дивото, а за мен градината е сред първите спомени, разказа авторът. По думите му това да гледаш една роза директно очи в очи е особен опит, който имаме само като деца - след това ги гледаме отгоре. Градината е свързана и със смъртта, но тя остава и продължава да връща спомена за човека, когато него вече го няма и в това има нещо много смислено, допълни той. 
Георги Господинов разказа още, че книгата „Градинарят и смъртта“ е написана на ръка. „Отдавна не го бях правил, но тя е много лична и не може да бъде написана по друг начин. Писал съм я бързо, защото всичко беше живо в мен“, разказа той. Според него има нещо много хубаво в това да пишеш на ръка, защото е по-близко до ума и сърцето. По отношение на писането Георги Господинов смята също, че е много важно авторите да запазят чувствителността си, да останат отворени за това, че нещо в света ще ги наранява. Ако човек си създаде една идеална броня за света, няма да пише нищо, защото най-важно е нещо да те развълнува, посочи той. 
Според писателя миналото е много важна тема, защото то е родина. В книгата „Времеубежище“ героят казва, че миналото не му е чужда страна, а му е родина, а бъдещето е чужда страна, защото не го познаваш, посочи той. И допълни, че животът е „измислен добре - да си отиваме навреме, за да не се чувстваме в чужда страна“. Във „Времеубежище“ Гаустин казва още, че поне в миналото времето не тече в една посока. Аз мисля, че и в настоящето то не тече в една посока, каза още писателят и обясни, че дори по време на един разговор ние се връщаме на село преди 50 години, преди няколко века. Ние пътуваме във времето и човек може да прави това благодарение на паметта. „За мен паметта и времето са много свързани“, каза Господинов. И добави, че според него един от начините да забавим времето е да оставяме знаци, за да можем после да се връщаме към миналото. А литературата от своя страна е начин да си го припомним. Героят на Гаустин е и „този срещу самотата“, допълни Георги Господинов и изрази мнение, че най-страшната пандемия, която се задава и ще се задълбочава, е тази на самотата.
Гаустин е всичко онова, което не можем да направим с едно тяло – той може да бъде навсякъде по света и във всички времена, в които иска. Той е идеята за онова, което на нас няма да ни се случи, но можем да измислим някого, на когото то да се случи, обясни авторът. 
Човек пише срещу страховете си – пишеш, за да разбереш нещо, да не те е страх от него, посочи Георги Господинов. И разказа, че от това е тръгнал и неговият интерес към писането, както и интересът към историите изобщо. „Литературата ме влече от много малък , първото нещо, което записах, е един страшен сън. Вярва се, че страшните сънища не бива да се разказват, защото се сбъдват. След като го написах, никога не го сънувах повече, но и никога не го забравих“, каза той. Според него това прави и литературата. Когато говорим – запомняме, когато мълчим – забравяме. Авторът допълни, че разказването на истории е винаги преплитането на страшно и смешно, на тъжно и иронично, както и самоиронично. „Градинарят и смъртта“ също не е само тъга – в нея има смешни истории за спешни случаи, защото баща ми обичаше да разказва и умееше да го прави интересно, допълни той.
Между книгите „Времеубежище“ и „Градинарят и смъртта“ има и своеобразен диалог, каза още Георги Господинов. „Във „Времеубежище“ нещата вървят катастрофически към края си, светът и голямото време отиват към апокалипсис. В „Градинаря и смъртта“ говоря за нещо, което ме интересува даже повече от това и това е личният апокалипсис. Всеки от нас има такъв - понякога светът може да цъфти, а някой до вас да умира. Двете книги говорят за двете страни на това“, обясни той. Второто свързващо звено между двата романа е, че във „Времеубежище“ има един баща, който умира. Накрая той иска да изпуши една цигара „Стюардеса“, защото, губейки паметта си, се връща до първите цигари, които е пушил. „Там това е съчинено. Но героят в градинаря и смъртта, баща ми, преди самия край също искаше да изпуши една цигара и аз му я дадох. По някакъв начин повторихме нещо вече написано“, разказа той. И посочи, че това са чудните неща на живота и литературата – понякога съвпадат. 
Една от темите на всичките ми книги е колко е важно да носим със себе си местата, на които сме били и вече не сме – важни са напуснатите места, неслучилите се неща, каза още авторът. „Това е дълга тема и искам да напиша една книга за нещата, които не са се случили, защото обикновено преследваме онова, което се е случило, но зад него има една странна и дълга история на онова, което не се е случило – което сме мислили и съчинявали, а то ни е подминало“, отбеляза той. Той допълни, че във всичките му книги някак нещата неминуемо вървят към смъртта. Вярвам обаче в кръговрата, каза той и посочи, че е време да напише нещо весело, макар и още да не знае какво и нещата „да се родят отново - както в градината“.