Яна Титова пред БТА: В театъра има много повече неизвестни, отколкото в киното

Много повече неизвестни има в театъра, отколкото в киното. Но точно това неизвестно е най-вълнуващото нещо – че спектакълът се ражда в репетициите, а после се ражда всяка вечер – с публиката. Това каза пред БТА Яна Титова по повод дебюта си като театрален режисьор. Премиерата на „Лисабон“ на Захари Карабашлиев е на 29 ноември в Младежкия театър.
„Много вярвам, че изкуство трябва да се прави със свобода. Аз давам свобода на хората, с които работя. Давам свобода на актьорите, защото за мен беше много важно те да го припознаят като нещо тяхно. Нещо, което без тях не би било същото, и нещо, в което те са съавтори. Така се и получи“, коментира Титова. По думите й от всеки човек зависи къде ще намери свободата си и в какво ще я изрази: „Аз я намирам в изкуството и за мен това наистина е безценно“.
„Като текст „Лисабон“ следва класическия пример на абсурда и това, че се въртим в един кръговрат, в едни теми, които смятаме за много важни, а те  всъщност се оказват толкова маловажни. В крайна сметка, животът е просто за да го живеем, а не за да се чудим как да го живеем. В това отношение, пиесата абсолютно отговаря на всички правила, ако въобще има правила в абсурда. Това са едни герои, които се лутат в това къде се намират. Разбира се, те са затворени в някакво неопределено пространство и се опитват да намерят начин да излязат навън“, разказва Яна Титова.
„Имаме едни ситуации с непознати хора и ситуацията винаги започва от едно и също, но завършва по тотално различен начин. Това означава, че в тези непознати хора ние може да открием познати черти или да припознаем някакви неща от себе си“, допълва режисьорката.
В „Лисабон“ участват Георги Гоцин, Юлиян Петров, Теодор Ненов и Стефан Додуров. Сценографията и костюмите са на Огняна Серафимова, асистент-сценограф е Иван Петросян, композитор – Емилиян Гацов-Елби, хореограф – Станислав Генадиев.
Яна Титова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров и Гергана Николова – за затворите, в които човек най-често се поставя, за абсурда в пиесата „Лисабон“, за ролята на хореографа в репетициите и за страха от непознатото. И още: Какво е било участието на Захари Карабашлиев в репетиционния процес? Какво е участието на киното и кинопохватите в „Лисабон“? Очаква ли „Аскеер“ и от този спектакъл?
Защо избрахте „Лисабон“ за режисьорския си театрален дебют?
- Честно да кажа, не съм я избирала, тя ме избра. И въобще не съм мислила, че ще имам театрален дебют по начина, по който се случва в момента. Всичко започна със Захари Карабашлиев, който ми даде да прочета пиесата, да му кажа мнение – какво мисля като приятел, а може би и като човек, който също пише. Прочетох пиесата, чухме се, казах му, че страшно много ми харесва, че намирам много смисъл в нея, че е нещо, което много ме е развълнувало. И той каза: „А, добре, супер. Значи няма да имаш против да я поставиш“. Аз попитах: „А ти как реши, какво си ми гледал ти на мен като режисьор в театъра, че да знаеш, че аз съм правилният човек“. Той отвърна: „Няма нужда да гледам, аз знам“. 
И всъщност да, Захари има много специфична интуиция, която е нещо, което аз също много припознавам като мое, защото аз също много разчитам на интуицията си. Общо взето, тази така наречена провокация от негова страна ме провокира и мен. И му казах: „Захари, няма да ти откажа, но просто наистина слагаш страшно много отговорност върху мен“. Но Захари е много лек човек, много леко се общува с него...
Цялото нещо след това се случи много бързо. Младежкият театър застана зад пиесата и зад мен, защото това за мен е наистина страхотна възможност и съм страшно благодарна за това, че ми е даден такъв шанс, и особено – с такъв текст. След време си дадох сметка, че всъщност това да работиш по драматургията на приятел е много отговорно нещо.
Реално, в пиесата една дума не е сменена, така че ръцете ми са чисти (Смее се – бел. а.). Захари дойде да гледа преди няколко дни и страшно много му хареса. И на мен най-накрая ми олекна. Ако знаех това, щях да го поканя много по-рано, да е част от процеса. Аз го държах малко изолиран, но пък мисля, че и за него беше вълнуващо да види пиесата в един доста по-завършен вид и с декор, което също е много важно за самата пиеса.
Пиесата е писана през 2011 г., когато Карабашлиев живее в САЩ. Нужен ли беше нов прочит днес, 13 години по-късно?
- Тогава е започната като едноактна пиеса, но, реално, мисля, че последното действие е написано през 2022 г., когато ми даде да я чета. Тогава е завършена цялата пиеса. Имало е няколко етапа, в които е била писана, в продължение на 10-11 години. Пиесата ще бъде с давност „Винаги“ (Смее се – бел. а.).
Кои са собствените затвори, в които човек се поставя най-често?
- За всеки човек, според мен това е различно, но най-вече това са едни предразсъдъци, които идват от обществото, в което живеем. Обществени норми, които ни се налагат още дори от най-ранна възраст, така да се каже. Винаги има неща, с които трябва да се съобразяваме. Има неща, които се приемат за правилни, неправилни, за редни и така нататък. Но, в крайна сметка, наистина от всеки човек зависи къде ще намери свободата си и в какво ще я изрази. Аз я намирам в изкуството и за мен това наистина е безценно.
Много съм благодарна на Захари за това, че отвори още една врата пред мен, понеже аз преди това бях много категорична, че киното е моето нещо. И съм си казвала винаги: „Това е, което искам да правя“. В крайна сметка, осъзнах, може би наистина благодарение на Захари, защото той ме е провокирал и в други линии – че за мен е важно да разказвам истории. И това е още един начин, по който мога да го правя. Така че в това отношение той наистина ме провокира да откривам все повече свободата и в себе си – през изкуството.
Каква е ролята на царевицата в постановката?
- Това е голямата тайна на представлението. Не бих могла да издам, но мога да цитирам реплики от спектакъла: „Всичко е заради ши**ната царевица“.
Открихте ли ключа към Вашия „Лисабон“?
- Да, открих ключа към моя „Лисабон“, благодарение на актьорите, с които правим спектакъла. Наистина, много вярвам, че изкуство трябва да се прави със свобода. Аз давам свобода на хората, с които работя. Давам свобода на актьорите, защото за мен беше много важно те да го припознаят като нещо тяхно. Нещо, което без тях не би било същото, и нещо, в което те са съавтори. Така се и получи.
Актьорите в „Лисабон“ са страхотни и мисля, че наистина в колкото и добри представления да сме ги гледали, колкото и неща да са показвали, „Лисабон“ добавя по още нещо за всеки един от тях като актьор. Ще ги видите в много интересна и различна светлина.
Камерната сцена предполага ли някаква интимност за спектакъл, който на пръв поглед звучи доста градски, дори космополитно, както повечето твори на Захари Карабашлиев?
- Да, такива са. В началото, аз също си представях голяма сцена, но, честно казано, това, че представлението е затворено по някакъв начин в по-малко пространство, го направи така, че да достига по-бързо до зрителя. Веднага, на секундата, няма нищо скрито-покрито.
Аз съм оставила актьорите на абсолютно празна сцена, с един телефон, който присъства във всички сцени. И това да ги лиша от всякакъв реквизит, бит и въобще опорни точки, беше много важно от самото начало за мен. Наистина, пиесата разчита единствено и изцяло на това колко актьорите ще се гмурнат в дълбокото. И, слава Богу, те се гмурнаха.
Споменахте, че сте държали автора „малко изолиран“ от репетициите, но въпреки това – какво беше участието му в процеса, макар и индиректно?
- Ние имахме предварителна работа заедно, изчиствахме някакви неща по пиесата. В момента, в който започнах репетиции, нищо не му казах. Той също подходи към мен с тази свобода, с която аз подхождам към моя екип. Мисля, че това беше наистина толкова важно. Аз нямах абсолютно никакви ограничения. Просто знаех, че, ако ние намерим правилния ключ към „Лисабон“, правилния разказ, няма как да не му хареса. И точно така и стана (Смее се – бел. а.). Докато той не беше гледал, през цялото време се вълнувах и се притеснявах дали наистина ще отговорим на очакванията, но това не е нещо, което ме е водило. Това би било страх. А пък не можеш да подхождаш към „Лисабон“ със страх, в никакъв случай.
Кой е най-интересното проявление на абсурда в тази пиеса – като текст?
- Като текст тя следва абсолютно класическия пример на абсурда и това, че се въртим в един кръговрат, в едни теми, които смятаме за много важни, а те, всъщност, се оказват толкова маловажни. В крайна сметка, животът е просто, за да го живеем, а не за да се чудим как да го живеем. В това отношение, пиесата абсолютно отговаря на всички правила, ако въобще има правила в абсурда. Това са едни герои, които се лутат в това къде се намират. Разбира се, те са затворени в някакво неопределено пространство и се опитват да намерят начин да излязат навън.
Осъдени да бъдем заедно с непознати – това ли е един от най-тежките бичове за нас, хората. И не звучи ли страшно подобна „тегоба“. Не трябва ли да се страхуваме от други неща...
- Много е страшно да си заедно с някой непознат, на непознато място, в непознато време, попаднал при непознати обстоятелства. Всичко това непознато, всичко, което е извън нас, което не можем да разберем, по принцип, винаги носи някакъв вид страх. Но докато подхождаме към него със страх, ние не можем да се освободим от собствените си предразсъдъци към това нещо. Имаме едни ситуации с непознати хора и ситуацията винаги започва от едно и също, но завършва по тотално различен начин, което означава, че в тези непознати ние може да открием познати черти или да припознаем някакви неща от себе си.
Каква беше ролята на хореографа в това представление?
- О, доста голяма. Понеже и пиесата е написана доста нестандартно, от самото начало, още преди да започнем репетиции, моята идея беше, че тези хора се придвижват по един различен начин от това, което очакваме, от това, което сме виждали. Това беше основното. Така че от самото начало започнахме с едни упражнения за тях – да овладеем точно този различен начин на придвижване по сцената, който да стане толкова естествен за актьорите, че в един момент зрителят да свикне с това и въобще да не го отчита като различно. Точно както и самите герои – те не го отчитат за различно, те просто знаят, че така се придвижва в това пространство. И те не го подлагат на съмнение, докато някой друг не донесе знанието за това, че може и по друг начин.
Хореография на танца или хореография на движението?
- Има хореография на движението. Героите са поставени във всякакви ситуации и там сме използвали хореографията и движението по всякакъв начин.
Идвате в театъра след работа в немалко кино и телевизионни проекти. Какво е участието на киното и кинопохватите в „Лисабон“?
- Не съм се замисляла да отделям нещата. За мен това е много естествено продължение на режисьорската ми професия, на разказването на истории в различни обстоятелства, с различни средства. Аз, по-скоро, го гледам по този начин. Може би имам някакъв мой си поглед към „Лисабон“ за това, че исках да го лиша от всякакъв бит. Докато в киното, напротив, е важно битът да е автентичен. Сега работата с актьорите беше организирана по съвсем друг начин. 
Хем е различно, хем е еднакво. Не мога да го определя като някакви стъпки. Но подготовката в киното върви по друг начин. В киното аз знам всичко предварително. Разбира се, че си оставям много поле за импровизации по време на самите снимки, но всичко предварително е готово и по някакъв начин комплектовано за мен. Докато тук нещата, които подготвих предварително като мои решения за пиесата, бяха изцяло проверени и надградени с репетиционния процес. Много повече неизвестни има в театъра, отколкото в киното. Но точно това неизвестно е най-вълнуващото нещо – това, че  спектакълът се ражда в репетициите, и после се ражда всяка вечер – с публиката. 
Подбрали сте четирима, на пръв поглед, коренно различни актьори...
- Да. Те са горе-долу на една възраст, което беше много важно за мен. Те са, така да се каже, унифицирани в пиесата. Изглеждат по един и същи начин, облечени са по един и същи начин. Идеята е, че всеки един от тях може да бъде всеки един. И всички ние сме всички останали. Това е и цитат от самата пиеса.
Това са актьори, които имат страхотен актьорски заряд и невероятна енергия. Могат да изнесат представлението по начина, по който аз винаги съм си го представяла. Защото, колкото и нищо да няма на сцената, изисква страшно много енергия. Те влизат в много различни ситуации. Влизат от ситуация в ситуация. Нямат никакво време, в което да се отпускат. И наистина ми трябваха млади, много добри актьори, които да могат да го понесат цялото това нещо и да го надградят. Защото ние сме съмишленици в работата си тук. Те са съавтори и наистина техният заряд, тяхното отношение към пиесата направи възможно „Лисабон“ да е такъв, какъвто е. Също така, те носят комедията в себе си. Дори като хора имат невероятно чувство за хумор. За мен това беше много важно, защото пиесата, всъщност, е една комедия.
И накрая, след „Аскеер“-а за „Три сестри“, очаквате ли „Аскеер“ и за „Лисабон“?
- (Смее се – б.а.) Аз винаги подхождам към нещата, които правя, без никакви такива очаквания. Бих се радвала много, защото винаги е добре, когато нещо е оценено по този начин. Не за мен, аз обичам награди, но никога това не е фокусът, с който тръгвам към дадено нещо. Би било страхотно, ако актьорите бъдат наградени, както и Захари. 
Яна Титова е родена на 26 февруари 1983 г. в Пловдив. Носителка е на „Аскеер“ за изгряваща звезда през 2008 година за Ирина в „Три сестри“ на Чехов, постановка на Крикор Азарян, отново в Младежкия театър. Позната е като режисьор на филмите „Доза щастие“ и „Диада“, както и на сериалите „Откраднат живот“, „Татковци“, „Лъжите в нас“ и „Съни бийч“. Завършила е НАТФИЗ - бакалавърска степен „Актьорство за драматичен театър“ и Нов български университет - магистърска степен „Кино и телевизия“. 
/ДД