Иън Гилън, дългогодишен фронтмен на групата „Дийп Пърпъл“, казва пред в. „Гардиън“, че не би определил себе си като хард рок певец. Вокалистът днес навършва 80 години.
Иън Гилън е роден на 19 август 1945 г. в Лондон, Великобритания. Неговата любов към музиката е наследена от майка му, която свири на пиано. Вдъхновен от Елвис Пресли, Гилън участва в няколко групи през 60-те, докато не се запознава с басиста Роджър Глоувър. Двамата свирят в групата Episode Six, която напускат през 1969 г., за да се присъединят към „Дийп Пърпъл“.
Гилън записва албумите Deep Purple In Rock (1970 г.), Fireball (1971 г.), Machine Head (1972 г.), Perfect Strangers (1984 г.) и др. с „Дийп Пърпъл“ и изпълнява едни от най-големите техни хитове – Smoke On The Water, Highway Star и Child in Time. Пред в. „Гардиън“ той признава, че никога не се уморява да изпълнява тези песни на живо.
При среща с Лучано Павароти, тенорът казва на Гилън, че му завижда, защото на всеки концерт рок изпълнителят пее песните си по различен начин, нещо недопустимо в класическата музика. През 2003 г. Гилън застава на сцената до тенора, участвайки в два от неговите благотворителни концерта „Павароти и приятели“. Те изпълняват Nessun Dorma в дует. По-късно в интервю за "Блумбърг" певецът нарича изпълненията „магически“.
През 1973 г. Гилън напуска „Дийп Пърпъл“ за първи път. „През седемдесетте просто се разделихме… външни намеси, твърде много пари, мисълта, че сме безсмъртни, всички тези глупости. След това си правиш соло проект и осъзнаваш, че успехът се е дължал на общите усилия. На всички им идва акълът и се събирате пак, но дотогава вече сте се променили“, казва Гилън, цитиран от в. „Индипендънт“.
В периода след първата раздяла с „Пърпъл“ Гилън основава The Ian Gillan Band. Групата издава два албума, в които съчетава джазови елементи с рок. Пред сп. „Класик рок“ фронтменът разказва, че се е възхищавал на другите музиканти в групата, но е искал да свири рокендрол, поради което напуска собствения си проект.
Певецът основава „Гилън“ през 1978 г., като в началото всички музикални издателства отказват да сключат договор с тях. „Рокът вече не беше на мода“, казва Гилън, цитиран от сп. „Класик рок“. Техният първи албум Mr. Universe (1979 г.) е издаден от малкия лейбъл Acrobat и още в първата си седмица навлиза в музикалните класации, но „на следващата седмица изчезна, защото никой не беше платил на фабриката, която произвеждаше копията“. Техните следващи албуми Glory Road (1980 г.), Future Shock (1981 г.) и Magic (1982 г.) са издадени от „Върджин рекърдс“. Групата продължава да свири до 1982 г., когато се разпада, след като фронтменът се разболява от ларингит.
През 1983 г. Гилън става вокалист на групата „Блек Сабат“. Певецът сравнява турнето с бандата с комедийния филм This Is Spinal Tap. От декора, който често не се побира на сцената, до пушека, който кара Гилън да се навежда, за да си чете текстовете, концертите са изпълнени със запомнящи се моменти.
Гилън се завръща в „Пърпъл“ през 1984 г. Групата издава албумите Perfect Strangers и The House of Blue Light (1987 г.), преди изострените отношения между певеца и китариста Ричи Блекмор да накарат Гилън пак да напусне. През 1993 г. той отново се присъединява към групата, с която е до днес.
Певецът казва пред в. „Гардиън“, че за него лоялността е надценена. „Виждал съм много музиканти, които остават в своята група дори след като й е минало времето и тя е потъващ кораб. Ако участниците или обстоятелствата не се променят, нещата се застояват, а аз не искам така да стане с мен“, казва той.
Гилън се радва на новите рок групи, с които споделя сцените на фестивалите. Макар че за него е трудно да чуе своя принос в музиката на младите поколения, той отбелязва, че идеите за себеизразяване, бунт и свобода, които присъстват в съвременната музика, са вдъхновени от „Пърпъл“. „Тази огромна енергия е много голяма част от това“, казва певецът пред „Гардиън“.