Италианският композитор авангардист Лучано Берио смесва електронната музика с класиката по неподражаем начин

В музиката, както постоянно казвам, нещата не стават по-добре или по-лошо - те еволюират и се трансформират, отбелязва Лучано Берио, смятан за един от най-влиятелните италиански композитори на XX век, от чието рождение днес се навършват 100 години.
Музиката на Берио е основана на идеята за преосмисляне на изминалите традиции. За разлика обаче от много авангардни композитори, които искат за скъсат с историята, Берио я прегръща, като използва класиката за основа, която да разшири. Неговият композиционен подход е сравним с този на реставратора – не само да запази, но и активно да реконструира и да интерпретира историческите структури чрез модерни средства, отбелязва universaledition.com.
Берио е роден на 24 октомври 1925 г. в Онеля, Италия, в семейство на музиканти – и баща му, и дядо му са органисти. По време на Втората световна война той бил извикан в армията, но в самото начало наранил ръката си. След войната учил в Миланската консерватория при Джулио Чезаре Парибени и Джорджо Федерико Гедини, но заради ръката си не могъл да продължи с пианото, така че насочил вниманието си към композирането. 
Композиторът активно се интересувал от електронна музика, пише seattlemodernorchestra.org. През 1955 г. заедно с Бруно Мадерна, основал „Студио за музикална фонология“( Studio di Fonologia Musicale) на радио Милано – водещо при експериментите с електронни композиции. След това от 1974-1980 г. Берио бил ръководител на отдела за електроакустична музика на парижкия Институт за изследване на музиката и звука (IRCAM). 
Неговата съпруга Кати Берберян била виртуозна вокалистка и композиторка. Берио сътворил много произведения, които били изпълнени от жена му, включително и Thema – една от най-ранните му творби, в която присъствал електронно преработен човешки глас, както и Sequenza III – предизвикателна солова работа. 
Берио преподавал в няколко американски висши училища, включително „Джулиард“, „Харвард“ и колежа „Милс“. Негови студенти били американците Стив Райх - един от първите композитори минималисти, както и Фил Леш – съосновател на рок бандата Grateful Dead и неин бас китарист.
Заедно с оригиналните си композиции, Берио създава и аранжименти и транскрипции. От Соната за кларинет на Брамс до фолклорни песни и аранжименти на „Бийтълс“, талантът на Берио за преосмисляне на музиката на други творци отразява майсторството и страстта му към смесване на музикални жанрове. Неговата музика съчетава множество техники и влияния. Започвайки с ранния му интерес към серийна композиция до по-късните му проучвания на електронните и алеаторични техники (алеаториката е течение в музиката, при което елементи от композирането са оставени на моментната преценка на изпълнителя), Берио винаги търси нови начини за интегриране на музикалните елементи, отбелязва seattlemodernorchestra.org.
През 1968 г. се състои първото изпълнение на неговата „Синфония за осем гласа и оркестър“, превърнала се в най-известната му творба.
Заглавието на Синфония (Sinfonia) - композирана за 125-ата годишнина на Нюйоркската филхармония, не трябва да се свързва с класическата симфонична форма. Вместо това тя има по-скоро етимологично значение – едновременен звук на различни форми – осем вокала и инструменти. В по-общ смисъл това може да се възприема като множество на неща, ситуации и смисли, пише universaledition.com.
Текстът на първата част е съставен от серия от много кратки откъси от книгата на Клод Леви-Строс Le cru et le cuit, в които френският антрополог анализира структурата и символизма на бразилските митове за произхода на водата.
Във втората част за осем вокала Берио отдава почит към Мартин Лутър Кинг. Гласовете си предават звуците, от които се състои името на американския общественик, докато най-накрая го произнасят отчетливо. 
Основният текст на третата част е съставен от фрагменти от романа на Самюъл Бекет The Unnamable, а четвъртата по-скоро имитира, отколкото да излага словесни фрагменти от предишните части, като в началото има кратка препратка към Втората симфония на Малер, отбелязва universaledition.com. И накрая текстът на петата част подема, развива и допълва текстовете от предишните части, като дава на фрагментите наративна същност.
Последните години от живота си Берио прекарва в родината си Италия. Той умира през 2003 г. в Рим на 77-годишна възраст, след като три години е президент и артистичен директор на Националната академия „Санта Чечилия“. Творчеството на Берио му отрежда място сред най-влиятелните представители на музикалния авангард.