Ицко Финци в „Час ЛИК“ на БТА: Понятието ми за актьорство е като понятие за религия

Сега, като погледна назад, разбирам, че понятието ми за актьорство е като понятие за религия. Само това ме е занимавало – как да играя по-добре, кой е идеалният актьор... Думите са на актьора и музикант Ицко Финци, броени часове след концерта „Необятен репертоар“ на сцената на „Сфумато“, заедно с Георги Дончев (контрабас).
Преди и след името му трябва да има многоточия, а между двете му имена – удивителна. Многоточие като безкрайност. Безкрайност на таланта, на фантазията, на усмивката, на добронамереността, на лекотата, на полета, който само една единствена птица може да направи. Птицата от рода Финци. А удивителната – за нея не са нужни обяснения. Артистът гостува в „Час ЛИК“ на БТА в месеца, в който празнува своя 93-и рожден ден.
„Когато пространството е голямо, ме обхваща желание да стигна до последния ред и да уедря всичко, което излиза от мен. Доста късно осъзнах, че ако си истински съсредоточен и вътрешно възбуден от това, което става в пиесата, тогава ти си забележим до последния ред“, казва той.

ЗА ПЪТЯ КЪМ АКТЬОРСТВОТО
Ицко Финци признава, че дълго време не е имал смелостта да се нарече актьор. Вместо това е казвал, че „работи в театъра“, защото е вярвал, че истинският актьор трябва да бъде майстор, а той не се е възприемал като такъв. Определя професионалния си път като криволичещ, изпълнен с търсене и несигурност.
В началото на кариерата си активно е търсел външна промяна, за да се дистанцира от себе си. Използвал е грим и дори изкуствени носове, за да „стане друг“. Скриването зад маска му е давало вътрешна свобода и увереност. С времето обаче е изградил самочувствие и без тези помощни средства.
КОНТРОЛ И ОТПУСКАНЕ НА СЦЕНАТА
Финци описва състояние на баланс между контролируемост и безконтролност. Осъзнал е, че напрегнатият актьор отблъсква публиката – зрителите усещат стегнатостта и тя създава дистанция. Истинското присъствие изисква отпускане и естественост.
Според него в театъра думите трябва да се „виждат“. Актьорът трябва да преживява и визуализира всяка дума, която изговаря, за да може и публиката да я усети. Той критикува механичното рецитиране на текст, при което актьорите знаят думите, но не осъзнават съдържанието им. Репетициите трябва да са енергични, с преувеличено вглеждане в смисъла на всяка дума.
Отбелязва, че в големите европейски театрални школи работата с речта и говоренето е от изключителна важност, докато в българския театър това не винаги е така. Според него това е тема, върху която трябва да се мисли по-задълбочено.
АКТЬОРЪТ И НЕГОВИЯТ ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Ицко Финци прави паралел с литературата, като казва, че актьорът има свой „лирически герой“. В момента, в който излезе пред публика, той се превръща в различна версия на себе си – сценично присъствие, което не е напълно идентично с личността му извън сцената.
На 93 години Финци съзнателно избягва да изтъква възрастта си. Той се стреми да работи според възможностите си, но без да се хвали, поддържайки вътрешна дисциплина и скромност.
Разсъждава и върху природата на езика – думите „често не изразяват напълно мислите на човека, а понякога дори ги прикриват“. Според него това е част от човешката природа: зад изказаното винаги остава нещо неизречено, дори когато има искрено чувство и обич.
В анкетата на „Час ЛИК“ БТА записа хора от улицата, но нито улицата, нито нейният номер са случайни – „Раковски“ 108, НАТФИЗ. Студенти от академията говорят за Ицко Финци и го питат: Кога един актьор наистина може да се нарече актьор? Кога осъзнава, че личният му и професионалният му живот са се превърнали в едно цяло? Какво прави, когато е несигурен на сцената? Каква е разликата между днешния НАТФИЗ и тогавашния ВИТИЗ? Какво от работата му с Леон Даниел е добре да знаят днешните млади актьори? Светло ли е бъдещето на българския театър?...
Специално на Ицко Финци е посветена рубриката „Час ЛИК. Приятелите“. Спомени, впечатления, истории, въпроси или просто думи споделят едни от най-близките хора на актьора. Те наричат своя приятел сбъдната мечта и празник, сила на природата, фонтан на живот и извор на енергия, огромна планина, вселена, явление в българската култура, фундаментален музикант и актьор... Това са Васил Спасов, Веселин Веселинов-Еко, Златна Костова, Роко Захариев, Олимпия Николова-Даниел, Кирил Бояджиев и Лиза Боева.
„Час пикс“ представя снимки от архива на БТА. Най-старата е отпреди 51 години години, от премиерата на филма „Щурец в ухото“ (1975).
„Час пик“ е рубриката, в която гостът отговаря на три „неудобни“ въпроси: Възрастта може ли да бъде развявана като знаме? Чувствал ли се е като аматьор на сцената? Възможно ли е свободата на един артист да е просто лукс, който малко хора могат да си позволят, а зад лекотата да стои отказ от отговорност?
„Час ЛИК“ на БТА завършва с „Портрет в 3 думи“.
Екип „Час ЛИК“: 
Даниел Димитров – идея и концепция,Валя Ковачева – монтаж,Красимир Михайлов – оператор студио,Борислав Бориславов – оператор видео,Богдана Димитрова – фото архив,Емил Граничаров – шапка,Калина Попова – социални медии,Наталия Добрева – графичен дизайнер,Боряна Тончева – ръководител „Студио БТА“,Даниел Димитров – автор и водещ.