Културата се прави от личности, не от организации, каза в интервю за БТА скулпторът Веселин Костадинов

Културата се прави от личности, от хората, които създават фундамента, и това са художниците, писателите и композиторите. Останалото са изпълнителски изкуства, създавани от актьори и музиканти, които може да са перфектни и изключителни, но те стъпват на основата - на творците. Това каза в интервю за БТА скулпторът Веселин Костадинов. Наскоро той подреди във Варненската градска галерия програмна изложба „40 години провокация в изкуството“.
Според Костадинов с обществен ресурс се финансират културни оператори, които създават събития, но те не са хората, които остават в историята на изкуството или на културата на един град. На практика средствата не достигат до истинските творци и според него това трябва да се промени, защото по този начин културата не се движи напред, а градът се провинциализира и не може да излъчи големия творец, зад чието име да застане. 
Той смята, че трябва да има квота за изпълнителските изкуства и отделно облекчен начин за кандидатстване на композитори, писатели и художници. „Всеки автор трябва да има сигурност. Той не може да е пристиснат до пода и да взима отношение по обществените процеси“, посочи скулпторът.
Според Костадинов съзнателно се срива и профанизира имиджа на художника в полза на лаици, които се обявяват за художници. Това е девалвация на ценностите, защото художникът учи, както лекарят, дълъг период от време. „Изкуството винаги е било стъпало, връзка между миналото и бъдещето. Това е процес на натрупване. Когато се изчерпи една сфера, естествено се минава в друга. Човекът и обществото трябва да изчерпят възможностите на фигуралното, за да стигнат по естествен път до абстракцията. Правенето на абстракция е проява и на свободата на човека“, каза още той. 
Следва цялото интервю с Веселин Костадинов - за финансирането на култура, за необходимостта от общуване между творците, за съвременното концептуално изкуство и неговото проявление в България, 
В изложбата Ви има текстове, които поставят фокус върху проблемите в културата. Смятате, че обществените ресурси се усвояват от културни оператори, които пишат проекти, а не от творците. Казали сте го преди повече от десет години, а сега така ли е? 
- Така е. Културата по принцип се прави от хората, които създават фундамента, и това са художниците, писателите и композиторите. Останалото са изпълнителски изкуства, дело на актьори и музиканти, които може да са перфектни и изключителни, но те стъпват на основата. Ние продължаваме да финансираме културните оператори, които създават събития, а аз не зная културен оператор да остане в историята на изкуството или на културата в един град. Култура се гради от художници, писатели, композитори. Такива има във Варна, но единици са, които получават някакви средства. 
Според Вас трябва ли средствата от фондовете да се използват за преживяване от културните дейци? 
- Виждам различни групи хора, които формират организации и „изпомпват“ тези фондове, и на практика те не достигат до истинските творци. Трябва някой да забележи това, защото по този начин културата не се движи напред. Градът се провинциализира и не може да излъчи големия поет или писател, зад чието име да застане. Спомнете си преди доста години, когато държавата, каквато и да е била, застана зад варненските художници, как физиономията на града се свързваше с „Вулкан“. 
Тези фондове също са начин държавата да застане зад творците. Имате ли идея какво може да се промени, за да бъдат по-полезни? 
- Да, аз съм присъствал на някакви опити да се прави обсъждане за тях, и виждам, че там присъстват посредниците, през които минават средствата за култура, но тях никой не ги познава. Трябва да има квота за изпълнителските изкуства и отделно за фундамента. Трябва да има облекчен начин за кандидатстване на композитори, писатели и художници. Единици са тези, които търсят финансиране оттам. Аз съм кандидатствал за моята изложба, но сто процента от средствата отново отиват за изпълнителите. Аз плащам данък за средствата, които съм разпределил, но не е желателно да си пиша хонорар. Тоест когато съм организатор - може, а когато съм автор - не. Голяма част от кандидатстващите са дружества и фирми, физическите лица са единици, а всъщност културата се прави от личностите. После обществото пита къде са личностите да коментират процесите в държавата, а те са изтласкани, защото се чудят как да оцеляват. 
Това е голям въпрос. Дали талантливите са по-скромни и не искат да се изтъкват и така биват изместени от по-напористите? На Вас налагало ли Ви се е да работите нещо друго, за да се издържате? 
- Авторът трябва да има някаква сигурност. Той не може да е пристиснат до пода и да вземе отношение по обществените процеси. На мен ми се е налагало да работя и друго, разбира се. Имаше период от около седем години, когато се опитвах да бъда на свободна практика, даже си наложих норма, мислейки че мога да направя двадесет пластики в месеца, но не се получава заради сложната обработка, която се изисква. В България пазарът на изкуство е труден и няма как човек да живее изцяло от продажба на произведения. 
В текст към творбата „Стената на плача“ в изложбата поставяте и проблема с липсата на пространство, което действа като клуб и изложбена зала за сдружението на варненските художници. Той е също отдавнашен и няма решение. Защо е така, според Вас? 
- Той стои и е в основата на загубата на Варна като Европейска столица на културата. Тогава се търсеха съветници в чужбина, а тук има достатъчно творци с европейски авторитет, които да рекламират града. Много е важно хората на изкуството да общуват помежду си. Някога имаше клубове на художници, на писатели. Когато ги няма и се налага принципа „разделяй и владей“, той действа в ущърб на всичко. Варна имаше две изложбени зали. Община Пловдив събори тяхната, но построи други две. 
Как намирате сегашния дружествен живот на варненските художници? Днес се открива годишната им изложба „Св. Лука“.
- Една такава изложба не може да привлече най-качествените автори, тъй като те са дистанцирани в някаква степен. Дружеството трябва да предложи някакви възможности на художниците, причина защо да участват. Трябва то да се бори за защитата им, за отстояване на авторските им права. 
Във Варна от няколко години се провежда форум за съвременно визуално изкуство „Буна“ с идеята, че градът може да се превърне в център на това течение. Как гледате на това събитие? 
- В сферата на дигиталните технологии и изказ нещата са отишли много напред и това, което се показва тук, е толкова остаряло. Аз съм виждал преди повече от десет години такива уникални прожекции върху фасадата на катедралата в Руан, които се правят през летния туристически сезон. Това е фантазия на много високо ниво, докато тук стават неща, финансирани от различни организации, но те са показвани на много места. Това е по-скоро мероприятие. 
Казвате, че винаги в изкуството трябва да има провокация. Тогава как определяте изкуството, в което я няма? Става дума за разликата между изобразително и концептуално изкуство ли? 
- Изкуството винаги е било стъпало, връзка между миналото и бъдещето. Това е процес на натрупване. Когато се изчерпи една сфера, естествено се минава в друга. Изкуството на идеите, на концепциите, би трябвало да е по-висша сфера на изразяване, както и абстракцията. Човекът и обществото трябва да изчерпят възможностите на фигуралното, за да стигнат по естествен път до абстракцията. За съжаление обаче при нас в България не съществува естественият път на натрупване, за да стигнем до тези процеси. Правенето на абстракция е проява и на свободата на човека, а при много автори се явява просто цапане. Аз самият вече си поставям по-различни пластични търсения, защото когато човек стигне до етап на изчерпане в някаква степен на възможностите, търси разширяване на периметъра и отива в друга форма на синтез. Това ще забележите и в изложбата ми, където няма толкова конкретика, колкото философия. 
Смятате, че българските творци не са извървели по естествен начин пътя до концептуалното изкуство, а е трябвало да „скочат“ там отведнъж? 
- Не бих направил такова обобщение, но когато човек се сблъска с европейското и световно изкуство вижда, че там има различно отношение към цвета и композицията, докато при нас се запазва дистанция от тези понятия. До развитие се стига след натрупване в автора, в обществото и в неговите потребности, също така в естетиката и дизайна. Например в един модерен интериор не би стояла добре фигурална живопис, колкото абстрактна. Говорим за фотореализъм, но във Франция това понятие е свързано с магичен реализъм, където художникът не просто рисува перфектно предмета, а закодира определени символи и кодове. 
Вие кога стигнахте до философията в своите творби? 
- Някога Стоимен Стоилов ми каза, че когато направя 120 работи, ще разбера за какво става дума, а аз щом направих 150-тата се сетих за неговите думи и не бях сигурен дали съм разбрал. Ако кажа, че съм стигнал до някаква точка, значи съм свършил като творец. Хокусай на 80 години си прави програма как ще стигне до съвършенството и я следва, но естествено съвършенството е един мираж, което важи и за художника. Аз самият не знам докъде мога да стигна. То ще е дотам, докъдето Господ ми позволи. 
Тази моя изложба не е точка. Тя е селекция на работи и ценности, които съм следвал във времето, и може би ги показвам за последен път. Част от тях ще бъдат унищожени, защото явно няма смисъл, след като обществото не припознава тези мои идеи. 
Кои неща смятате да унищожите? 
- „Стената на плача“, както и големите дървени работи, дори и най-новата сред тях, защото имам ограничени пространствени възможности да ги съхранявам. Бих ги дарил да стоят експонирани някъде, но засега няма интерес. Нещата в нашата сфера са много сериозни. Сякаш съзнателно имиджът на художника се срива и се профанизира. Има хора, които рисуват в някакви школи за няколко часа картинки и след това се обявяват за художници. Това е девалвация на ценностите, защото художникът учи, както лекарят, дълъг период от време.