Мариус Куркински пред БТА: Ангелът търси доброто, което човекът е оставил след себе си

Убийство за лайкове – ето това е новото, което е опасно. Мариус Куркински пред БТА – за вярата, злото, децата и надеждата. Поводът е новият български игрален филм „Софѝя“, в който актьорът изпълнява ролята на небесен пратеник. Но разговорът бързо напуска снимачната площадка. От ролята на ангела той стига до злото, което придобива човешки образи, до децата, които не различават реалността от виртуалния свят, до отговорността на управляващите, до собствената си борба с неверието, гордостта и неспособността да обича достатъчно. И до надеждата, че човек може да бъде спасен до последния миг...
Очакванията към Мариус Куркински винаги са големи. Като към среща със свръхчовек и с някаква извънземна сила, която има връзка едновременно с театъра и с Бог. Думите му правят този омотан от комплекси свят малко по-поносим, диалогичен и понякога дори приказен. Думи, изстрадани с жаждата да търси смисъл, дори когато той изглежда невъзможен. За него времето сякаш е спряло, не за да не може да измерва годините, ролите и постановките, а за да опази света на съвършеното изкуство. Да не позволи да се размият границите между театралното и божественото, между черното и бялото, между горе и долу, между вчера и днес...
Сега той е на снимачната площадка на „Софѝя“, втори съвместен проект с режисьора Димитър Радев след документалния „До Мариус и назад“ (2022). Но ако в първия филм Куркински говори за себе си – като актьор, режисьор и човек, в новия той трябва да влезе в образ, който за него е много повече от актьорско предизвикателство.
„Тези два филма са много различни. Първият е документален филм и е за мен като актьор и режисьор, като човек. А тук изпълнявам роля на небесен пратеник, на ангел. За мен това е много голямо предизвикателство, защото е сравнително голяма роля във филма“, казва актьорът. Но има и нещо друго: „За мен като човек, който е в православието, аз съм православен християнин, това е голямо изпитание. Това е нещо много важно в личен план“.

РЕАЛНОСТТА НЕИЗБЕЖНО ВЛИЗА ВЪВ ФИЛМА
Още е вторият снимачен ден и той внимателно се пази от големи заключения за филма. Предварителната подготовка е едно, казва той, разговорите с режисьора, четенето на сценария, обсъжданията. Друго е теренът, пространството, моментът, в който започваш да живееш в него. И точно там, на терена, реалността неизбежно влиза във филма: „Ще е по-трудно спрямо ситуацията в нашата страна. Спрямо това, което се случва в момента в България“...
Тежките новини от тези дни няма как да не влияят на хората, които снимат, а „Софѝя“ разказва за българското общество тук и сега.
„Аз се чудя дали да отдавам внимание, дали да се насочвам към това, което става с хората навън, или да го отстранявам, но то няма как да не ми влияе. Процесът е интересен, той е много болезнен и той трябва да бъде такъв и за актьора, и за всички. Редно е и да се отстраняваме, но няма как... Трябва да бъдем съпричастни“, смята Мариус Куркински. После разговорът напуска киното. И той започва да говори за това, което вижда около себе си: „От друга страна си казвам какъв може да бъде нашият отговор на всичко това, което става с българите – и с младите, и със старите. Логично обяснение няма. Това, което се случва, е реално зло. То винаги е покрай нас, то винаги е сред нас, но вече започва да придобива образи в хора и ние да ги виждаме какво те извършват. И това ще се усилва все повече и повече. Но то винаги е било така“....
МОЛИТВА ЗА ВСИЧКИ...
Той не говори за страх. Напротив, предупреждава за един „порочен страх“, който може да ни накара да гледаме на злото като на нещо внезапно и непознато: „То и сега се случва, и ще се случва, и ще се случва винаги. Нашата голяма задача е да имаме молитва за всички. И за тези, които са пострадали, и за тези, които са извършили, защото никой не знае какво се случва с тях. Всички са в голямо изпитание, в голяма болка. И никой не знае другия с какво се бори, колко му е тежко и какво му предстои“.
Това според него не означава да няма отговорност. Напротив, Куркински призовава за внимание, за отказ от бързи обиди и заключения, но и за това да не се пренебрегва новото, което според него вече виждаме: „Деца, които не правят разлика между реалност и това, което е в мрежата. Това е най-опасното. Убийство за лайкове. Ето това е новото, което за мен е опасното“.
След тази реплика сам спира и сякаш осъзнава, че разговорът е отишъл много далеч от въпроса за филма: „Извинявайте, че говоря за това. От дълбоко лично пристъпих към обществен проблем, за което съжалявам, но мисля, че трябва да го обсъдя...“. И продължава: „Това е новото. Ясно е безхаберието, ясно е неверието, ясен е атеизмът. Това са ясни неща. Ясна е липсата на възпитание от семействата. Но това е новото. Да не се прави разлика между реалността и виртуалната реалност. Това е плашещо, това е шокиращо и затова трябва да се вземат мерки от обществото, но най-вече от управляващите“.
От управляващите той чака глас: „Аз чакам глас от тях. Чакам някой да каже нещо за това, което стана, от най-високо място, от правителство, от президент чакам – утеха или заявления за това какво ще се предприеме, въпреки че се води следствие. Необходим е глас от управляващите, и то категоричен“.
АНГЕЛЪТ И НАДЕЖДАТА
В „Софѝя“ Куркински е ангел, но той внимателно разграничава образа от личната си вяра: „Като православен християнин за ангел аз мога само да кажа, че към него има молитва. Аз се моля на моя ангел-пазител и на светите небесни сили. И като актьор, и като човек това е моята позиция. Тя е в подчинено на ангелите състояние. Техните действия като служебни сили, като пратеници на Бога, аз нямам право да говоря за това. Там имам право само да се моля и да се надявам ангелът-пазител да не ме изоставя никога“.
Във филма обаче нещата са други. Там ангелът е герой от художествена история. Идва с конкретна задача – да се опита да предотврати самоубийство. Не успява. И тогава започва да търси доброто, което човекът е оставил след себе си: „Той търси доброто, колкото и малко или много да е то, което е оставил този човек на земята – в неговите близки, в неговите познати, там, където е той минал, какво е оставил от себе си. Каква малка частица добро е оставил“.
Историята оставя и друга възможност – дали в последния миг, в последните секунди, човекът не е успял да изрече покаяние към Бога? Куркински говори за това с особена предпазливост. Не защото сценарият променя отношението на православната църква към самоубийството, а защото вярата му оставя място за надеждата: „Ние всички се надяваме, че хората, които извършват този най-голям грях на самоубийството, дали в последните секунди не са успели да се покаят.  Не поощряваме това с този сценарий. В никакъв случай. Но все пак усилваме ролята на надеждата, че Господ като наш спасител до последно ще бъде до нас и ще ни даде възможност за покаяние дори в този най-ужасен грях“.
САМО ГОСПОД ВИЖДА ВСИЧКО...
В разговора неизбежно идва въпросът за човешката слабост. Коя е най-трудната за преодоляване? Куркински първо отказва да говори за другите: „Мога да говоря за мен, защото аз виждам другите хора и си мисля, че ги разбирам, но това не е така. Цялата картина се вижда само отгоре. Само Господ вижда всичко“.
За себе си обаче признава нещо много по-прозаично: „Ето, сега ми е трудно и да я назова. Това е, защото съм в момента на интервю, защото в момента съм в суета, защото мисля дали говоря правилно, дали съм във форма, дали изглеждам добре. Трудно мога да стигна до нещо много съкровено. Пак казвам, поради суетата и поради гордостта, която е на първо място в момента“. Има и самоирония в признанието, че като артист човек все пак трябва да изглежда „като артист във форма“.
Но след това разговорът отново слиза на по-дълбоко място: „Най-голямата слабост човек изрича на изповед, на тайнството изповед. Когато стои пред Бога и се изповядва пред своя свещеник. Там той трябва да назовава своите най-големи грехове пред Бога“. За Куркински вярата не е абстрактна философия, тя е практика, действие, връзка: „Искрено и много дълбоко призовавам хората, които не са в православната църква, да пристъпят към това, да имат достъп до светите тайнства, защото те наистина са истинската връзка с Бога и голямата възможност за спасение“.
Той говори за кръщението, изповедта и причастието, за ролята на родителите, за децата: „Призовавам родителите, които не са направили това с децата си, да го свършат, защото то много ще помогне и ще бъдат избегнати много, много злини. Казвам го съвсем искрено от опит, от мой личен опит“.
Следва най-категоричното му признание: „Няма друго спасение. Нищо друго не може да помогне повече от това“. Това не го казва като човек, който смята, че е стигнал края на пътя: „Ние нищо друго не може да имаме, освен вяра. Само тя може да ни спаси. Това го казвам не като някаква пропаганда, а като мое лично преживяване. Като мое най-голямо послание, което мога да кажа и като моя най-голяма болка и изпадане, което съм имал“.
После идва признанието за годините, в които сам е бил далеч: „Неверието, дългите години, в които съм стоял в греховно състояние, а съм знаел... Аз съм бил кръстен от малък. Аз съм си позволил дълго време да забравя това. Дълго време да съм бил лош човек“. Но веднага след това поставя граница пред всяка възможна самоувереност: „И разбира се, пак казвам, не говоря от името на абсолютно вече спасен човек. Борбата продължава и тя става все по-трудна... Това е – неверието е най-лошото“.
БОГ НИ ВИЖДА, ПРЕДИ ДА СМЕ СЕ РОДИЛИ
Докато бият камбаните, разговорът продължава с въпрос за онези моменти, в които човек има нужда просто някой да го „види“. За Куркински отговорът е категоричен – Бог непрекъснато ни вижда: „Ние това трябва да го знаем, че няма секунда от нашия живот, в която ние можем да се скрием от Него“. Няма място, където човек да се оттегли достатъчно далеч: „Ние си въобразяваме, че с нашето оттегляне, неверие, с нашите решения, че можем да избягаме от Него, имаме място на тази земя, където можем да се скрием от Него. Такова място няма“.
И това знание според него не е само религиозно твърдение, а начин да се разбере самият живот: „Във всяко едно кътче на душата ни, всяка една мисъл, която си мислим, че е тайна, дори скрита и от нас самите, Господ я знае“. 
Божият промисъл, казва той, е отпреди нашето създаване: „Той ни вижда от преди да сме се родили. Божият промисъл е отпреди сътворението. 
ЗА ТВОРЕНИЯТА
Кой тогава е най-светлият лик в живота му? Куркински не се колебае: „Най-светлият лик в моя живот е на Светата троица, в която вярвам и изповядвам. За мен не може да има нищо по-светло от това – Бог Отец, Бог Син, Бог Свети дух“. След това поглежда към света около себе си – дърветата, земята, въздуха, облаците: „Имаме изключителната възможност всеки ден да съзерцаваме Неговите творения“. Погледът му стига до храм-паметника „Александър Невски“: „Аз го приемам като Негово творение, а виждам и човешките творения, сградата, те са съвсем различни. Има разлика, когато гледаш човешко творение и Божие творение“.
Наоколо обаче се чува ремонт: „Ето сега, тук, на човешкото творение правят ремонт. Чуваме, има тук железа, стържат, капе, климатици бучат. А в Божието творение е съвсем различно“. Тишина ли е? „Да, той е в покой и тишина. Като го гледаш е съвсем различно“.
А от Божието творение, което е човекът, най-светлият лик за него има конкретно лице – майка му. „В това две мнения няма“, казва актьорът. Връща се към текста от спектакъла си „БГ Мариус“, където към края поставя писмата на майка си. Цитира Тодор Влайков: „Душа и свят ми беше в моето детство да положа глава на маминия скут и да се загледам в лицето ѝ“. Това е повече от спомен: „Роденото невинно дете, още когато знае, че целият живот му предстои, как гледа лицето на майка си. Това е раят на земята“.
ХРИСТИЯНИН И АРТИСТ
Ако трябва да се опише с една дума: „Християнин, може би“. После добавя: „В душата и като сътворен човек съм християнин. А другата дума е артист“.
Но най-трудният въпрос идва накрая – как би продължил изречението: „Аз съм човек, който обича...“? Този път няма голяма метафора. Няма театър. Няма Бог като готов отговор. Има само човек. „Аз съм човек, който все още не може много да обича. Не колкото трябва. Боря се за това“, и може би точно тук разговорът за ангела свършва. Защото зад него остава човекът – несъвършен, съмняващ се, борещ се със суетата и гордостта, с неверието и със собствената си неспособност да обича достатъчно. Човек, който въпреки всичко продължава да търси светлината. И вярва, че тя може да бъде намерена...
Екип „Час ЛИК“: 
Даниел Димитров – идея, концепция, водещ,Валя Ковачева – монтаж,Красимир Михайлов – оператор,Милена Стойкова – фотограф,Емил Граничаров – шапка,Лъчезара Йорданова – социални медии,отдел „Облик“,Албена Боранова – „Студио БТА“.