Моят живот е на сцената, казва актьорът Иван Кондов, от чието рождение днес се навършват 100 години

Моят живот е на сцената. Много дължа на близките си, защото съм ги пренебрегвал заради театъра. Забравял съм ги, защото трябваше да забравиш всичко извън сградата, когато се движиш по високата трибуна – сцената… като че ли в „Чудак“ от Назъм Хикмет, постановка на Леон Даниел, разкрих себе си. Аз си останах такъв чудак, странен малко, отстъпчив…“ Това казва пред в. „Новинар“ през 2004 г. актьорът Иван Кондов, от чието рождение днес се навършват 100 години.
В интервю за в. „Труд" през 1998 г. актьорът казва: „Мили момчета и момичета, учете се от грешките на старите, така наречени вехти хора. Учете, учете се, учете се! Така ще покорите големите върхове на изкуството. Иначе ще останете обикновени изпълнители, а не творчески личности."
Народният артист Иван Кондов е роден на 18 юли 1925 г. във Варна, където завършва Строителния техникум. От малък обича театъра и детските му игри са свързани с театрални представления. Като ученик в последните класове постъпва в театралната студия в града под ръководството на Тодор Коларов. В постановката „Майстори“ от Рачо Стоянов изпълнява ролята на майстор Найден. На премиерата присъства Георги Димитров-Гошкин, тогава главен редактор на варненския вестник „Народно дело“, който публикува рецензии за играта на актьорите и режисурата след всяка премиера. Гошкин се запознава с младия изпълнител и го съветва да поеме пътя на професионален актьор. 
ОТ СТАЖАНТ-АКТЬОР ДО ДИРЕКТОР
Артистичната дейност на Иван Кондов започва през 1947 г. в новосъздадения театър в Разград като стажант-актьор, където работи до 1949 г. След това работи в различни театри като актьор, режисьор и художествен ръководител, сред които Хасково от 1950 до 1951 г., Русе от 1952 до 1957 г., Бургас от 1957 до1958 г., играе и в експерименталния театър в Сливен от 1958 до 1959 г. От 1958 г. Кондов се снима в киното. Първата си голяма роля изиграва през 1957 г. – Хамлет в постановката „Хамлет“ на Вили Цанков. Други негови сценични превъплъщения са шекспировият герой Ромео, Фон Клаб на Шилер, Яропегов на Горки, Кардиналът от „Краят на книга шеста“, Безсемьонов от „Еснафи“. Впечатляваща е играта му и в „Езоп“, „Крал Лир“, „Майор Барбара“, както и в ролята на Ленин в „Човекът с пушка“ на Погодин.
Иван Кондов участва и във филмите „На малкия остров“, „Магистралата“, „Неспокоен дом“, „Обич“, „Сватбите на Йоан-Асен“, „Сиромашко лято“, „Бягство в Ропотамо“, „Игрек 17“.
Играе в Сатиричния театър в София от 1959 до 1960 г., Театъра на народната армия от 1960 до 1966 г., „Сълза и смях“ от 1966 до 1969 г. – като актьор и директор, и Народния театър „Иван Вазов“ от 1969 до 1973 г. и от 1977 г. През 1972 г. Иван Кондов завършва актьорско майсторство във Висшия институт за театрално изкуство (ВИТИЗ) „Кръстьо Сарафов“ (днес Национална академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“, НАТФИЗ) при Кръстьо Мирски.
В периода 1973–1974 г. той е директор на театъра във Враца. От 1975 до 1980 г. Иван Кондов е в Народния театър „Иван Вазов“, а от 1980 до 1983 г. отново е директор на театъра във Враца. В периода 1983–1990 г. работи в Народния театър „Иван Вазов“, където е пенсиониран, но остава още четири години като ръководител на трупата на театър „София“.
Иван Кондов прави преработка на „Хамлет“ за двама изпълнители и играе заедно с тогавашната си съпруга Росица Данаилова. Така участват на фестивала „Бабини Видини кули“. През цялото време съпругата на английския посланик снима с камера от първия ред. „Не след дълго се разчу, че сме поканени в Лондон, където Лорънс Оливие готви шестмесечен курс за актьори от цял свят, които са играли Шекспир. Отидох в Комитета за култура при съответния началник, а той отговори: „Ти сега изиграй Ленин, а после ходи и в Америка, ако щеш“. Е, изиграх Ленин, но така и не стигнах до Америка“, разказва актьорът пред в. „Сега“ през 1999 г.
Иван Кондов умира на 8 септември 2004 г. в София.
НАГРАДИ
Иван Кондов е удостоен със звание „Заслужил артист“ през 1963 г. по повод на 1100-годишнината от създаването на славянската азбука и писменост, за принос в развитието на науката, образованието, литературата и изкуството. Носител е на Димитровска награда и звание „Лауреат на Димитровска награда“ през 1964 г., за ролите на Ахмед Риза от пиесата „Чудак“ от Назъм Хикмет и за Драгиев от пиесата „Я, колко макове“ от Никола Русев. През 1969 г. е удостоен със званието „Народен артист“, получава и първа награда за ролята на Манол Манушев от „Щастието не идва само“ на Боян Балабанов в рамките на Четвъртия национален преглед на българската драма и театър.
През 1973 г. Иван Кондов получава награда за най-добра мъжка роля за филма „Игрек 17“ на Фестивала на българския филм във Варна. През 1985 г. е награден с орден „Георги Димитров“ за активна творческа и обществена дейност в областта на театралното изкуство и по повод 60-годишнината му.
На 24 май 1999 г. Иван Кондов получава „Аскеер“ за цялостно творчество, а през 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен за изключителни заслуги към България и по повод настъпването на третото хилядолетие.
ДРУГИТЕ ЗА НЕГО
Пред в. „Новинар“ през 2004 г режисьорът Вили Цанков казва: „Иван Кондов беше едно явление, различно от много други актьорски дарования. Неговият талант беше необясним до невероятна степен и намираше израз най-вече на сцената на т.нар. театър на преживяването, който е моето верую. Кондов беше на най-високото стъпало. Учудваше ме с това, че сякаш нещо отгоре слизаше в душата му и той твореше. Това се проявяваше и в сферата на потресаващи душевни моменти, и в комедийни роли. Хуморът му беше съвсем изтънчен, не беше вулгарен. Той имаше невероятен талант, жалко, че напусна театралната сцена, и не можа да бъде един полюс на нея... Много исках да продължава да твори, да бъде стожер на театъра на преживяването.“
/РШ/ДС/отдел „Справочна“
Използвани източници: Енциклопедия „България“, т. 3, с. 515; сп. „Филмови новини“, бр. 7, 1974 г.; в. „Народна младеж“, 11 ноември 1975 г.; в. „Младеж“, бр. 8, 1980 г.; сп. „Отечество“, бр. 13, 1981 г.; сп. „Театър“, бр. 4, 1984 г.; в. „Строител“, 10 юли 1985 г.; в. „Труд“, 11 октомври 1998 г., бр. 273; в. „Сега“, 22 май 1999 г., бр. 117; в. „Новинар“, 10 септември 2004 г.
/ЕМС/