Дом музей „Петя Дубарова” е един от най-ярките примери как живият интерес на хората предшества и оформя институционалната памет. Това каза пред БТА литературоведът, редактор и преподавател по литература Добрина Топалова по повод представянето на ноемврийския брой на списание ЛИК на тема „Литература и памет” и навършването на 30 години от официалното откриване в Бургас на дома музей през септември 1995 г.
Според Добрина Топалова поетесата Петя Дубарова (1962-1979) остава важен ориентир в бургаския културен живот, а основанията за създаването на музея са свързани с колективна енергия, появила се спонтанно и независимо от институционалната среда. Тя посочи, че интересът към личността и поезията на Петя Дубарова започва да се проявява още през 80-те години във време, когато официалната власт не гледа благосклонно на популярността ѝ. По нейните думи тогавашните обществени реакции формират основата на процес, който води до създаване на музей по искане на хората, а не по инициатива на институциите.
Топалова подчерта, че около личността на поетесата „нищо не минава тихо” и че посещенията в дома ѝ в първите години след нейната смърт са пример за силна спонтанност. По думите ѝ символизирането на млади автори извън официалния механизъм на епохата е рядко явление, тъй като културната среда тогава не поощрява свободното митологизиране.
Според Топалова включването на Петя Дубарова в учебниците по български език и литература през последните години допринася за засиления интерес на учениците към музея, но че образователната среда би трябвало да предлага разнообразни подходи за поддържане на интерес към литературната памет.
Литературоведът припомни, че в монографията си „Явлението Петя Дубарова. Митът за Поета” (изд. „Либра скорп”, 2007 г.) проследява още първите години след смъртта на поетесата, в които домът ѝ започва да се посещава от млади хора. Според свидетелствата, събрани от Добрина Топалова, първите посещения в дома на Петя Дубарова започват почти веднага след смъртта ѝ, но особено интензивни стават през периода 1980–1981 г. Майката на поетесата разказва, че млади хора започват да идват „по всяко време“, често без предварителна уговорка, и настояват да видят стаята, в която Петя е живяла и писала. Топалова отбелязва, че майката първоначално не е подготвена за тази внезапна вълна от внимание, но не могла да отпрати нито една група и винаги е отваряла вратата, защото усещала, че хората идват с уважение и нужда да се докоснат до присъствието на Петя.
По свидетелства, цитирани в монографията, посещенията понякога продължават с дълги разговори – млади читатели задават въпроси за творчеството на Петя, за това как е писала, каква е била като човек. Топалова посочва, че майката се опитва да отговаря, доколкото е възможно, и постепенно привиква към ролята на човек, който „пази“ стаята и паметта за дъщеря си.
Към дома, намиращ се днес на ул. „Гладстон” 68, започват да пристигат и големи количества писма. Според документите, които Топалова анализира, тези писма идват от различни градове, включително от малки населени места, от литературни кръжоци, читалища, училища и индивидуални почитатели. Някои от тях съдържат стихове, написани в памет на Петя, други са въпроси, а трети представляват чисто човешки опити за съпричастност.
В книгата си Добрина Топалова отбелязва, че много от писмата съдържат молба – „да видят мястото, в което тя е живяла“ или „да оставят нещо свое“ там. Това, по думите ѝ, започва да създава своеобразен културен ритуал - хората не просто посещават дома, а оставят следи – цвете, бележка, стих, снимка. Този жест не е организиран, не е воден от институции или програми. Той възниква като лична и колективна инициатива.
Свидетелства от бургазлии, цитирани в монографията, описват как пред дома започват да спират автобуси с групи от училища и читалища. Понякога групите са предварително организирани, но често са напълно спонтанни – ученици, дошли на олимпиада или състезание в Бургас, отделят време да отидат до дома на Петя. Топалова отбелязва, че тези посещения, особено през началото на 80-те години, се развиват в атмосфера, в която институциите наблюдават растящия интерес с известно притеснение, тъй като популярността на Петя се увеличава въпреки официалното отношение към трагичния ѝ край.
В един от прегледите на пресата Топалова открива публикации, които описват как ученици са били толкова силно разчувствани след посещение в дома, че са писали стихове, които самата майка е запазвала. Фактът, че домът започва да се възприема като място, което „трябва да бъде посетено“, води до постепенното му превръщане в своеобразен център на паметта, макар и напълно неформален.
Според събраните от Топалова свидетелства, най-впечатляващо за периода е, че посещенията не намаляват с времето. Напротив – интересът се увеличава. Понякога в един ден пристигат няколко групи. Това принуждава семейството да започне да подрежда стаята на Петя така, че тя да бъде съхранена и да изглежда по начин, който е близък до времето, в което поетесата е живяла. Топалова отбелязва, че подобно подреждане не е било направено по институционални стандарти, а е позволило стаята да се съхрани автентична – именно така, както я помнят майка ѝ и сестра ѝ.
В монографията са цитирани и свидетелства на бургаски културни дейци от онова време, според които се оформя „траектория на поклонение“ - хората посещават гроба на Петя, след това отиват в дома ѝ, а някои оставят писма на двете места. Топалова отбелязва, че това се случва в период, когато подобни спонтанни ритуали не са характерни за институционалната атмосфера на 80-те години, което прави явлението още по-значимо. В книгата си тя цитира и свидетелство на Мария Казанджиева, според което възникващият музей е “музей на продължаващата любов на хората” и откликва на “обществена потребност – нещо повече – на обществена воля”. Топалова открива обаче и данни, че интересът към Петя Дубарова по това време е толкова значим, че започва да притеснява тогавашните институции.Тя припомни, че през 1985 г. Министерството на културата организира конкурс за уредник на бъдеща музейна структура, спечелен от Мими Христова. В този период в Бургас възниква и комсомолски клуб с музейна насоченост, който събира материали за Петя Дубарова. Институционалното признаване обаче остава непълно, а структурата функционира полуформално. В началото на 90-те години в местната преса и културните среди се появяват множество призиви домът на Петя да бъде превърнат в музей. През 1993 г. Общинският съвет в Бургас приема решение за откриването му, а през 1994 г. Министерството на културата го утвърждава. Следва обновяване на дома и подготвяне на експозицията.Дом музей “Петя Дубарова” е открит официално на 1 септември 1995 г. На събитието присъстват семейството на поетесата, представители на Министерството на културата, Община Бургас и българските културни среди. Топалова цитира словото на Недялко Йорданов от събитието, в което той подчертава, че това е празник на културата, а не на политиката, и че музеят трябва да откликне на признанието и обичта, които вече съществуват.