На сцената правя всичко с лекота, в живота се чувствам прекалено голяма и тромава, казва Ингрид Бергман, от чието рождение се навършват 110 г.

На сцената мога да правя всичко с лекота, докато в реалния живот се чувствам прекалено голяма и тромава. Затова не аз избрах актьорството, то ме избра, казва шведската актриса Ингрид Бергман, от чието рождение днес се навършват 110 години.
На същата дата – 29 август, през 1982-а носителката на три награди "Оскар" умира в Лондон след скромно празнуване на 67-ия си рожден ден, но и след 8-годишна битка с рака. 
В този период, въпреки болестта, тя изиграва две от най-силните си роли – на концертираща пианистка в „Есенна соната“ (1978) на Ингмар Бергман, и на Голда Меир, израелската министър-председателка в „Жена на име Голда“ (1982). Това е последният филм, в който се снима актрисата.
В интервю за „Ню Йорк таймс“ няколко месеца преди смъртта си тя казва, че е решена да не позволи болестта да й попречи да се наслади на остатъка от живота си.
„Болните от рак, които не приемат съдбата си и не се научават да живеят с болестта, само ще унищожат малкото време, което им остава“, коментира тя. Бергман добавя, че й е коствало голямо усилие, за да изиграе ролята на Голда Меир: „Честно казано, не мислех, че мога да го направя. Но това беше прекрасно преживяване, както като актриса, така и като човек, който получава от живота повече, отколкото е очаквал.“
В последните й дни до нея неизменно е бил шведският продуцент Ларс Шмид – третият съпруг на актрисата, с когото тя се развежда през 1975 г.
Приживе критиците наричат Ингрид Бергман „разпалена“, „лъчезарна“, „светла“, а вероятно най-поетичното определение е „бриз, който вее над скандинавски връх“.
Красотата й е толкова забележителна, че понякога сякаш засенчва големия й актьорски талант. Изразителните сини очи, широката уста с пълни устни, високите скули, меката брадичка и широкото чело излъчват уязвимост и кураж, чувствителност, земност и много състрадание.
Всичко изглежда толкова естествено, че едва след филма на Ингмар Бергман „Есенна соната“ от 1978 г. много от нейните фенове осъзнават таланта, труда и интелигентността, които стоят зад изпълненията, донесли й три награди „Оскар“.
Тя получава златната статуетка за най-добра актриса в „Светлина от газената лампа“ (Gaslight) през 1944 г. и „Анастасия“ през 1956 г., както и за най-добра поддържаща актриса в „Убийство в Ориент Експрес“ през 1974 г.
Родената в Стокхолм Бергман се различава от повечето холивудски суперзвезди. Тя не капризничи на снимачната площадка и не се впуска в разправии с режисьорите. Ако има въпрос относно сценария, задава го без излишен шум. Може да се разчита, че ще знае текста си до последната буква, преди да застане пред камерата. 
Въпреки това тази уравновесена и успешна актриса се забърква в скандал, който разтърсва филмовата индустрия и я принуждава да напусне САЩ за седем години. В известен смисъл отношението към нея се превръща в барометър за променящите се морални ценности в САЩ.
През 1949 г. тя се влюбва в италианския режисьор Роберто Роселини и ражда дете от него, преди да успее да се разведе с първия си съпруг – д-р Петер Линдстрьом.
Преди скандала милиони американци са запленени от нейните изпълнения в касови хитове като „Интермецо” (1936), „За кого бие камбаната“ (1943), „Светлина от газената лампа“ (1944), „Омагьосаният“ (1945), „Камбаните на Св. Мария“ (1945) и „Казабланка“ (1942) – роли, които я превръщат, донякъде за нейно раздразнение, в символ на морално съвършенство.
„Не мога да разбера“, казва тя много преди скандала, „защо хората мислят, че съм чиста и благородна. Всеки човек има добри и лоши страни.“
Изведнъж, през 1949 г., американската публика, която я е издигнала до ранг на идол, я отхвърля и бойкотира филмите й. Тя е заклеймена дори в Сената на САЩ.
Седем години по-късно Ингрид Бергман се завръща в САЩ, за да се качи отново на филмовия Олимп, да получи множество похвали и почести за актьорското си майсторство. Тя прекарва почти цялата си останала професионална кариера в Европа, но реабилитацията й в САЩ е толкова категорична, че сенаторът републиканец Чарлз Пърси вписва в Конгресния регистър през 1972 г. извинение за атаката срещу нея 22 години по-рано в Сената, поведена от Едуин Джонсън, демократ от Колорадо.
При триумфалното си завръщане в САЩ през 1956 г. Бергман казва на летището пред десетките репортери: „Никога не съм съжалявала за това, което направих. Съжалявам за нещата, които не направих. Цял живот съм правила нещата в последния момент. Бях дарена с кураж, чувство за приключение и малко хумор. Не мисля, че някой има право да се намесва в живота ти, но те го правят. Бих искала хората да разделят актрисата и жената.“
Бракът й с Роселини се разпада две години по-късно, а тя успява да спечели попечителството над трите им деца – Робертино, Изабела и Ингрид. Актрисата продължава да защитава филмите, които е направила с него, въпреки че всички те са финансови провали и получават негативни отзиви от критиците.
Всъщност Ингрид Бергман е тази, която търси контакт с Роселини и предлага да играе в негови филми. Впечатлена от работата му, утвърдила го като важна фигура в неореализма, актрисата му пише „Бих направила всякакви жертви, за да играя във филм под Вашата режисура.“ Той се възползва от възможността, пренаписва сценария, който е бил предназначен за Ана Маняни (първата италианска актриса, получила "Оскар"), и заминава с Бергман на италианския остров Стромболи, за да заснемат филма със същото име.
По време на снимките тя иска развод от съпруга си, за да може да се омъжи за Роселини. Линдстрьом се опитва да я спре дори след като разбира, че е бременна от режисьора.
Първото от трите деца на Бергман с Роселини се ражда под обсадата на медиите в Италия, седем дни преди тя да се омъжи за него. Първият й съпруг, д-р Линдстрьом, печели попечителството над дъщеря им Пиа, която впоследствие става известна телевизионна репортерка.
Тези драматични събития в личния живот не пречат на Бергман да спечели втория си "Оскар", както и най-престижните награди в телевизията и театъра – „Еми“ и „Тони“.
След раздялата с Роселини, през 1958 г. идва и третият брак – с шведския театрален продуцент Ларс Шмид. В края на 60-те години актрисата се завръща триумфално на Бродуей, а в края на 70-те 13-годишните й усилия да убеди режисьора Ингмар Бергман да я наеме за свой филм се увенчават с успех.
Така се стига до академичния шедьовър „Есенна соната“, в който, по нейната собствена оценка, тя прави най-силната си роля. За образа на концертираща пианистка тя получава четвъртата си номинация за „Оскар“.
Ингрид Бергман умира на 29 август 1982 г. Няколко дни след смъртта й тленните й останки са кремирани на церемония, на която присъстват само близки роднини и петима приятели.
Две седмици по-късно актрисата получава втората си награда „Еми”, този път за ролята си на израелския министър-председател Голда Меир. Наградата обаче не идва по милост, тъй като гласуването е приключило още преди смъртта й.
Поменът е на 14 октомври 1982 г. в една от най-големите църкви в Лондон, когато сър Джон Гилгуд прочита откъс от „Бурята” на Шекспир пред 12 200 души, а соло цигулка изпълнява As Times Goes By.
„Тя беше част от всичко, което научих за живота, за това да си жена, за това да си актриса, за скръбта и радостта”, казва на помена Лив Улман, норвежката актриса, която партнира на Бергман в „Есенна соната”.