На 28 декември 1925 г. в Ленинград приключва земният път на едва 30-годишния Сергей Александрович Есенин – поет, чиято съдба и творчество се превръщат в символ на драматичния ХХ век. Сто години след смъртта му, които се навършват днес, той остава един от най-четените, най-рецитираните и най-обичаните руски поети в родината му и по света.
Поезията му продължава да звучи актуално със своята болезнена искреност, любов към родната земя, носталгия по изгубеното минало и непримирими вътрешни конфликти. Есенин, както пише Encyclopedia Britannica, въплъщава „поетичното съзнание на селска Русия в момент на дълбока историческа и културна разруха“.
Есенин е роден на 3 октомври (21 септември стар стил) 1895 г. в село Константиново, Рязанска губерния, в бедно семейство. След конфликт между родителите му двегодишният Сергей е оставен на грижите на баба си и дядо си по майчина линия. Баба му му разказва приказки и му пее народни песни, дядо му му чете религиозни книги, а чичовците му го учат на селски труд. Руският биограф Ирина Глущенко отбелязва в книгата си „Сергей Есенин. Жизнь и судьба“, че това оказва решаващо влияние върху формирането на бъдещия поет. Според Глущенко още в детските си години Есенин усвоява „ритъма на народната реч и образността на устната култура“, които по-късно ще се превърнат в негова поетична запазена марка.
На пет години Есенин се научава да чете, от осемгодишен съчинява стихове и частушки, които се пеят в цялото село, и участва и в селски боеве, свидетелстват разкази на съвременници на поета, събрани в „Жизнь Есенина“ на Сергей Кошечкин.
Есенин учи в земска школа (форма на начално образование в Руската империя), а след това в църковно-учителска школа в град Спас-Клепики, която подготвя селски учители.
В периода 1910–1912 г. той пише множество стихове, които събира в тетрадки и ръкописни сборници – чернови, част от които литературоведите по-късно описват под работното заглавие „Больные мысли“. Тези ръкописи не са публикувани преди смъртта му, но представляват важен етап от формирането на неговия поетичен стил.
През 1912 г. заминава за Москва, където работи в търговска кантора и като коректор в печатница. Започва активно да пише. Макар да не завършва формално академичното си образование, както пише британският литературовед Гордън Маквей в биографичната книга Esénin: A Life, поетът компенсира с интензивно самообучение. Той чете Библията, класическа руска поезия, съвременни символисти и посещава като слушател лекции в Народния университет „А. Л. Шанявски“ в Москва. Маквей отбелязва, че именно този „неакадемичен, но дълбок интелектуален път“ оформя своеобразието на поетиката му.
Стихове на Есенин са отпечатани за пръв път през 1914 г. Стихотворението „Брезата“ бързо привлича вниманието на литературните среди. Руският литературен историк Александър Марков пише, че на този етап за съвременниците си Есенин изглежда като „жив носител на селска Русия, дошъл направо от фолклора в столичната литература“.
През 1915 г. Есенин заминава за Петроград, където се запознава с Александър Блок и Николай Клюев, които оказват влияние върху стила и темите на поезията му. Там през 1916 г. издава дебютния си сборник „Задушница“, който съдържа 33 стихотворения и утвърждава поета като ярка фигура в руската литература.
През 1916 година е призован на военна служба. Революцията го заварва в дисциплинарен батальон, където попада за отказ да напише стихове в чест на царя. Приема радостно Октомврийската революция. През 1918-21 година пътува из страната: Мурманск, Архангелск, Крим, Кавказ, Туркестан, Бесарабия. Едни от най-значителните му произведения - поемите „Рус отиваща си”, „Песен за великия поход”, „Рус съветска”, „Черният човек” (написана преди смъртта му), „Страната на негодниците” се отнасят към началото на 20-те години на ХХ век.
Eсенин е един от водещите представители на имажинизма – течение, което поставя ярък, често скандален образ в центъра на поетическия изказ и отдава предпочитание на метафоричното и символичното. В монографията Sergei Yesenin Бенджамин Маклийн пише, че имажинистичният период на поета отразява „опита му да намери нов език за една разпадаща се действителност“. Израз на това са стихосбирки и поетични цикли като „Изповед на хулигана“, „Москва кръчмарска“ и поемите „Пугачов“ и „Анна Снегина“, в които личната драма се преплита с исторически и социални мотиви.
Личният живот на Сергей Есенин е бурен и не по-малко драматичен от поезията му. Той има няколко брака и други връзки, които оказват влияние върху творчеството му.
Първата му съпруга е Анна Изряднова, с която поетът живее в началото на московския си период. От тази връзка през 1914 г. се ражда първият му син Юрий Есенин. По-късно Юрий става жертва на сталинските репресии и е разстрелян през 1937 г.
През 1917 г. Есенин се жени за Зинаида Райх. От този брак се раждат две деца – Татяна и Константин. Бракът е кратък, но Зинаида Райх остава важна фигура в живота му, а образът на семейството и разпадането му намират отражение в поезията на Есенин от този период, посочва Encyclopedia Britannica. По-късно Зинаида се омъжва за режисьора и известен театрален педагог Всеволод Майерхолд, който осиновява децата й от брака с Есенин и оказва влияние върху възпитанието им.
По време на брака с Райх Есенин има роман с Надежда Вольпин, която ражда сина му Александър.
Най-известната му връзка е с американската танцьорка Айседора Дънкан, за която поетът се жени през 1922 г. Руският биограф Марк Слоним в книгата си „Портреты советских писателей“ отбелязва, че този брак превръща Есенин в „медийна фигура отвъд границите на Русия“. Есенин и Дънкан пътуват заедно из Европа - Германия, Франция, Белгия, Италия, и САЩ, предизвиквайки интереса на световната общественост. Въпреки силната емоционална връзка, бракът им е белязан от езикова бариера, защото Дънкан не говори руски, а Есенин - английски. Културните различия и личните конфликти довеждат до раздяла. Есенин посвещава на Дънкан стихотворението „Пей ти, пей! На проклета китара...“, както отбелязва Борис Грибанов в книгата „Женщины, которые любили Есенина“.
Последната съпруга на поета е София Толстая, внучка на Лев Толстой. Бракът им е сключен малко преди смъртта на Есенин.
Последните години от живота му са белязани от психически кризи, алкохолна зависимост и усещане за изолация и преследване. В мемоарите си София Толстая-Есенина описва съпруга си като „човек, разкъсван между славата и дълбокото чувство за безизходица“. Руският литературен критик Дмитрий Биков отбелязва в свои статии, че късната поезия на Есенин е „опит за помирение със света, който той вече не разпознава“. Есенин пише провокативни стихове за градския живот и личните си страсти, а бурният му характер и творческа слава го поставят в конфликт с новата власт.
На 28 декември 1925 г. поетът е намерен мъртъв в Ленинград в стая на хотел „Англетер“.
Последното му стихотворение „Довиждане, мой приятелю, довиждане...“, написано с кръв от собствените му прерязани вени, е предадено на приятеля му Волф Ерлих.
Официалната версия е самоубийство чрез обесване, но разположението на трупа и други обстоятелства пораждат съмнения за убийство, за които пишат някои изследователи и биографи на поета, които казват, че властта е искала да го елиминира заради неговото влияние и популярност и критичните му стихове към социалните и културните промени.
В книгата си „Тайна гибели Есенина“ писателят и литературовед Виктор Кузнецов пише, че в Ленинград Есенин е бил арестуван и закаран в таен следствен затвор на Государственное политическое управление (ГПУ), където е убит. Версията за самоубийството му отрича в книгата си „Как убили Сергея Есенина“ и Едуард Хлисталов, като също посочва, че става дума за убийство, извършено от троцкисти.
В хотела е извършена само инсценировка на самоубийство, според Кузнецов, който пише: „Организаторите на убийството на поета се намирали на самия връх на властта. Престъплението е замислено в кабинета на Троцки. Всички тях по-късно ги прегазва сталинската машина“.
Есенин е погребан във Ваганковското гробище в Москва. Съвременници, цитирани от биографи на Есенин, свидетелстват, че така грандиозно не е погребван нито един руски поет.
Сергей Есенин остава символ на руската литература – неговата поезия вдъхновява поколения читатели и творци, а личността му продължава да предизвиква интерес и дискусии. Стиховете му се четат, превеждат и интерпретират като свидетелство за трагичната съдба на поета в епоха на радикални исторически промени.
Популярността на Есенин в България започва още през 30-те години на ХХ век и интересът към него продължава през десетилетията. Произведенията му, преведени на български език, са издавани в отделни стихосбирки и поетични антологии.