Навършват се 100 години от рождението на актрисата Мария Шел, чиито роли оставиха отпечатък върху европейското и световното кино

Австрийско-швейцарската актриса Мария Шел, от чието рождение днес се навършват 100 години, е една от звездите на своето време, оставила своя отпечатък върху европейското и световното кино в средата на миналия век.
Шел, която се е снимала в около 70 филма, ще остане в историята на киното най-вече с превъплъщенията си в образите на жени, едновременно уязвими и силни. Тъжните й очи и усмивка със сигурност са се запечатали в сърцата на мнозина. Емоционалността й е толкова осезаема, че колегата й Оскар Вернер я нарича "душичка".
Подобно на много други актьори Мария Шел е привлечена в англоезични филми благодарение на римейк на успешен европейски оригинал. В нейния случай това е адаптацията "Ангел с тромпет" (Angel With a Trumpet, 1950), чийто оригинал е заснела две години по-рано в родната си Австрия.
През следващото десетилетие - най-успешното в кариерата й, тя снима впечатляващите 25 филма - обикновено в главни роли, в цяла Европа, Великобритания и САЩ.
Скоро Мария Шел става търсена от големи режисьори като Лукино Висконти, Саша Гитри, Антъни Ман и Александър Астрюк, печелейки награди за ролята си в "Последният мост" (The Last Bridge, 1954) на Хелмут Койтнер и "Жервез" (Gervaise, 1956) на Рене Клеман.
Във Великобритания тя участва в три от най-добрите, макар и недооценени филми от този период - "Толкова малко време" (So Little Time, 1952), "Същността на нещата" (The Heart Of The Matter, 1954) и "Белегът" (The Mark, 1961), отбелязва в. "Гардиън".
Въпреки периодите на влошено здраве, Шел работи неуморно до 90-те години миналия век. Ранните години обаче на моменти изтощават както нея, така и публиката, която се уморява от емоционалното й, често сълзливо превъплъщение в ролите на жени, които определено не са феминистки.
В международен план популярността й след годините на огромна слава намалява, а по-късните й роли са в Германия и по-рядко в големи продукции като "Досието Одеса" (The Odessa File, 1974), в който се снима с брат си Максимилиан Шел - вероятно най-известният член на артистичното й семейство, пише Cinema-austriaco.
Мария Маргрете Анна Шел е родена на 15 януари 1926 г. във Виена и израства в заможно и културно семейство, което понася последствията от възхода на нацизма. Баща й - швейцарски драматург, и майка й - австрийска актриса, бягат от Аншлуса (анексията на Австрия от Германия - б.р.) и заминават с децата си в Швейцария. Там Мария прави своя дебют на екрана в Streibuch (1942). Тя не играе отново до края на войната, когато сред филмите й е "Ангел с тромпет" (1948), който й проправя пътя към Англия.
Военният филм "Толкова малко време" на британския режисьор Комптън Бенет й осигурява значителна роля, която се превръща в нейна запазена марка. Филмът обаче се оказва прекалено меланхоличен за следвоенната публика. 
В "Същността на нещата" по едноименния роман на Греъм Грийн, Мария Шел отново е в ролята на нещастна влюбена. Според критиците това е най-добрата й роля, заедно с тази във военната драма "Последният мост", която й носи награда за най-добра актриса на кинофестивала в Кан.
След като се снима в "Наполеон" (1955) на Саша Гитри, Шел постига още един знаков успех, играейки главната роля в "Жервез" по романа на Емил Зола. За изпълнението си тя получава наградата "Купа Волпи" на кинофестивала във Венеция.
Изглеждайки обречена да среща препятствия в любовта и живота, Мария Шел се снима във филма "Бели нощи" (1957) на Лукино Висконти - екранизации на горчиво-сладката любовна история на Достоевски, в която си партнира с Марчело Мастрояни и Жан Маре.
Превъплъщенията й в образа на отчаяни жени достигат нови висоти през следващата година, когато тя играе главната роля в "Един живот" (1958) на Александър Астрюк - адаптация на едноименната творба на Ги дьо на Мопасан. Шел  внася във филма обичайната си интелигентност и наситеност, но не липсват сурови критики, според които тази, както и другите й роли, са пропити от "пресилена сладникавост".
През 1958 г. Мария Шел се премества в САЩ за следващия си филм - "Братя Карамазови" на Ричард Брукс, в който си партнира с Юл Бринър. Известно е, че тази роля е била желана от филмовата икона Мерилин Монро. 
Година по-рано, докато работи над филма, критикът Едуин Шалерт пише за Шел във в. "Таймс", че преобладаващото във всички коментари за нея е "разнообразието от настроения, които тя може да внесе на екрана".
Във филма "Последният мост" Шел е в ролята на лекарка от Германия, принудена да лекува югославски партизани, укриващи се по време на Втората световна война. Когато лентата е прожектирана в Лос Анджелис през 1958 г., критикът на в. "Лос Анджелис таймс" възкликва: "Фрау Шел, с това нежно, невероятно сияйно лице и тези огромни, целомъдрени и очарователни очи, е драматичен инструмент с невероятна чувствителност".
През 1959 г. излиза уестърнът "Дървото на обесените", събрал на екрана Мария Шел с екранната кинолегенда Гари Купър. 
Година по-късно тя играе в уестърна "Симарон" на Антъни Ман, в който си партнира с Глен Форд. 
Мария Шел се вписва добре в телевизионния римейк на филма "Ниночка" (1939) с Грета Гарбо - една от най-големите звезди на нямото кино и последвалата Златна ера на Холивуд. Гарбо обаче е трудна за подражание и това слага край на кратката, макар и натоварена, кариера на Мария Шел в САЩ.
Актрисата се завръща във Великобритания за един от най-добрите и най-противоречиви филми в дългогодишната си кариера - "Белегът".
В края на едно бурно десетилетие Мария Шел ограничава графика си до един кино или телевизионен филм годишно. Малко от тях обаче са запомнящи се.
Подобно на брат си Максимилиан Шел, с когото остава близка през целия си живот, тя никога не губи ангажираността си към събитията от войната, нито интереса си към класическата литература. Тази нейна отдаденост получава признание през 1977 г. с награда за нейния траен и изключителен принос към германската филмова индустрия.
Това обаче има малък ефект върху международната й кариера и, с изключение на телевизията, участията й на екрана се свеждат до минимум. 
Отчасти поради влошеното си здраве след няколко прекарани инсулта и след като през 1991 г. прави опит за самоубийство, през 90-те години Мария Шел работи само спорадично.
През 2001 г. брат й Максимилиан Шел, който освен като актьор, се изявява и като режисьор, обявява заснемането на биографичния документален филм "Моята сестра Мария, който разказва за живота и кариерата й. Премиерата му е през януари 2002 г. в Швейцария, където и двамата са се установили. Филмът, който припомня на публиката както световната слава на актрисата, така и последвалия я упадък, е приет добре от критиката, пише "Лос Анджелис таймс".
"Интензивността на чувствата, искреността, която се усеща, ни завладяват", отбелязва на свой ред в. "Таймс". 
По времето, когато брат й създава документалния филм, Мария Шел живее уединено в Каринтия, в южната част на Австрия, фалирала, бореща се със здравословни проблеми и прекарваща голяма част от времето си в гледане на старите си филми.
"Всичко се завръща, веднага се потапям в сцената, тогава бях толкова щастлива", казва тя в документалния филм в отговор на въпроса на брат си: "По-интересно е от действителността, не мислиш ли?"
По повод премиерата на документалния филм актрисата за последен път се появява пред публика. 
Зад гърба си Шел има два брака, завършили с развод, от които има син и дъщеря.
Мария Шел умира на 79-годишна възраст на 26 април 2005 г. от усложнения от пневмония и е погребана в родината си Австрия. В направеното по повод кончината й изявление Максимилиан Шел нарича сестра си "велика актриса и изключителен човек". "Това може би са най-тежките и най-трудни часове в живота ми. Мария беше повече от сестра за мен. Тя винаги е била моят идол", казва той.