Не можете да объркате гласа ми с нечий друг – казва Лучано Павароти, от чието рождение се навършват 90 години

Днес се навършват 90 години от рождението на Лучано Павароти – италианският тенор, чийто звънлив и кристално чист глас оставя трайна следа в последните 35 години на ХХ век.
Подобно на Енрико Карузо преди него, Павароти разширява присъствието си далеч отвъд границите на италианската опера и се превръща в титан на поп културата. Милиони са го гледали по телевизията и асоциират едрата му фигура и чаровната усмивка с оперното изкуство, за което или нищо не са знаели преди това, или са имали само бегли познания.
В началото на кариерата си, в края на 60-те и началото на 70-те години, той бързо се утвърждава на световните оперни сцени и получава прозвището „Кралят на горните до-та“ заради лекотата, с която достига най-високия тон в регистъра на тенорите.
През 80-те години той добива още по-голяма популярност, а участието му в проекта „Тримата тенори“, заедно с Пласидо Доминго и Хосе Карерас, го изпраща в стратосферата не само на известността, но и на печалбите, за които нито един оперен певец не е мечтал до този момент. Според някои критици именно харизмата на Павароти е направила франчайза „Тримата тенори“ толкова успешен.
В началото на 90-те години певецът започва да организира благотворителни концерти „Павароти и приятели“, на които пее заедно с поп звезди като Елтън Джон, Стинг и Боно от U2. През всички тези години, въпреки натоварения си график и високите изисквания, той остава в необичайно добра форма за своята възраст.
УСПЕХИ И КОМПРОМИСИ
Заради големите печалби обаче в един момент Павароти става все по-склонен да приема посредствени в художествено отношение ангажименти, коментира "Ню Йорк таймс".
Всъщност още през 80-те години Павароти губи желание да учи нови роли и дори нови песни за рециталите си в големи спортни зали, където публиката е многократно повече и от най-големия оперен театър, споделя неговият импресарио за Северна Америка Хърбърт Бреслин в книгата си „Кралят и аз“, издадена на български през 2021 г. от „Жануа ‘98“.
„Директорите на оперните театри изпращаха най-добрите си корепетитори, които даваха всичко от себе си, за да научи Павароти нова роля. Джилдо ди Нунцио от „Метрополитън“, Ото Гут от Сан Фрациско и Леоне Магиера, бившият съпруг на Мирела Френи, пътуваха, ако трябва и до другия край на света, за да репетират с него. Но често се случваше да отидат при него в 10, а в 16 часа още да не са започнали работа, като междувременно Лучано им е сготвил паста, обилно полята с любимото му Ламбруско вино и весели спомени“, разказва Хърбърт Бреслин.
През 90-те години физическите неразположения принуждават Павароти да отменя все по-често представления. „През 1995 г., когато пееше в „Метрополитън“ една от любимите си роли, Тонио в „Дъщерята на полка” на Доницети, високите тонове понякога му се изплъзваха“, коментира "Ню Йорк таймс" първите по-сериозни признаци на остаряването.
Въпреки това, напълно естественото му сценично поведение и прекрасният му начин на изразяване на италиански език остават напълно непокътнати. Павароти продължава да бъде любимец на публиката на „Метрополитън“ опера (Мет) до оттеглянето си от нейната сцена през 2004 г. – събитие, отбелязано с поредица от представления на „Тоска”. При последното, на 13 март 2004 г., той получава 15-минутни овации на крака и излиза 10 пъти за поклон. В Мет той участва в общо 379 представления, припомня "Ню Йорк таймс".
В края на 60-те и 70-те години, когато Павароти е в най-добрата си вокална форма, той притежава звук, който се отличава със способността си лесно да прониква в големи пространства. Неговите записи от репертоара на Доницети все още са образец за естествена грациозност и кристално чист звук. Ясната италианска дикция и разбирането му за емоционалната сила на думите в музиката са еталон и до днес.
СЪПЕРНИЧЕСТВО С ПЛАСИДО ДОМИНГО
Кариерата на Павароти е белязана и от голямото съперничество с Пласидо Доминго. Пет години по-голям от Доминго, италианецът има естествен диапазон на тенор, докато Доминго започва музикалния си път като баритон и по-късно навлиза в теноровия диапазон чрез упорита работа.
„Павароти не беше интелектуална личност. Способността му да чете музика в истинския смисъл на думата беше под въпрос. Доминго, напротив, е отличен пианист и диригент с аналитичен ум и способност да учи и запаметява партитури“, коментира "Ню Йорк таймс". Въпреки това Павароти е човекът, който печели с лекота сърцата на зрителите.
През годините той получава всякакви подаръци от феновете, включително живо прасе в Хюстън на име Риголето, както и пирон от масивно злато, тъй като Лучано е суеверен и на сцената излиза с огънат пирон в джоба за късмет, свидетелства Хърбърт Бреслин.
„Лучано винаги беше пръв. Пръв направи голям рецитал, когато този жанр бе в упадък и някои певци гледаха с леко презрение на концертите. Пръв пя на живо от Мет по телевизията през 1977 г. и пръв изнесе соло рецитал с пиано на сцената в Мет, също предаван на живо по телевизията. Доминго за всичко беше втори“, спомня си Хърбърт Бреслин в своята книга.
През 80-те години, когато е на гребена на вълната, Павароти участва в токшоута, язди коне на многохилядни паради и дори играе главна роля във филма „Да, Джорджо“ (Yes, Giorgio). Холивудският проект е толкова мащабен, че за него са заделени 18 милиона долара, като за сравнение през същата година Спилбърг снима „Извънземното“ с 10 милиона долара.
Филмът обаче се проваля тотално, а тенорът получава две номинации за антинаградите „Златна малинка“ – за най-слаб актьор и за най-слаба новоизгряваща звезда. „Ню Йорк таймс“ дори нарича творението „безсрамна, тромава приказка“.
БОЛЕСТИ И ОБВИНЕНИЯ
През 90-те години Павароти има проблеми не само с наднорменото си тегло, което е вечна тема за светските рубрики в пресата. Веднъж е хванат да пее на плейбек ария на концерт в Модена, родния му град. През 1992 г. е освиркан в „Ла Скала“ заради слабо представяне, което според наблюдатели се дължи на прекалената му небрежност.
Честите му откази от участие в престижни театри като Мет и „Ковънт Гардън“ в Лондон, понякога в постановки, създадени специално за него, предизвикват големи главоболия за организаторите. Серия от откази в „Лирик опера“ в Чикаго – 26 от общо 41 насрочени дати, принуждават генералния директор на театъра да обяви Павароти за persona non grata в компанията си.
Подобно изгонване почти се случва и в Мет през 2002 г. Той трябва да пее в две представления на „Тоска“ – едното е гала концерт с цени до 1875 долара за билет, което довежда до спекулации, че представленията може да са прощални. Павароти пристига в Ню Йорк, но в деня на първото представление, сряда, се разболява.
Оттогава до второто планирано представление в събота всички в музикалните среди обсъждат вероятността той да се появи. Вестник „Ню Йорк пост“ дори излиза със заглавие „Дебелият човек няма да пее“. Търсенето на билети за представлението обаче е толкова голямо, че Мет подготвя голям екран и 3000 места за зрители на площада пред „Линкълн сентър“. Въпреки това, в последния момент Павароти решава да остане в леглото.
СЕМЕЙСТВО И ПЪРВИ РОЛИ
Лучано Павароти е роден в Модена, Италия, на 12 октомври 1935 г. Баща му е бил пекар и тенор любител, а майка му е работила във фабрика за пури. Като дете слушал записи на опери и пеел заедно с тенори като Бениамино Джили и Тито Скипа. От рано изразявал слабост към филмите на Марио Ланца, чийто образ имитирал пред огледалото.
Лучано мечтае да бъде футболен вратар, но майка му го убеждава да стане начален учител. Именно по време на студентските си години той среща бъдещата си съпруга. Лучано преподава две години, преди да реши да стане певец – стъпка, която баща му не одобрява, защото знае колко несигурна е кариерата на един музикант. Първият успех на Павароти е през 1961 г., когато печели международен конкурс в Реджо Емилия. По-късно същата година дебютира като Рудолф в „Бохеми“ на Пучини.
През 1963 г. започва международната кариера на Павароти: първо като Едгардо в „Лучия ди Ламермур“ на Доницети в Амстердам и други холандски градове, а след това във Виена и Цюрих. Дебютът му в „Ковънт Гардън“ също е през 1963 г., когато замества Джузепе ди Стефано в „Бохеми“. Репутацията му във Великобритания нараства още повече през следващата година, когато пее на фестивала в Глайндборн, в „Идоменей“ на Моцарт.
Повратна точка в кариерата на Павароти е запознанството му със сопраното Джоан Съдърланд, която по това време вече е утвърдена певица и заради едрия си ръст отчаяно търси добър тенор, който да е висок поне колкото нея. Лучано пее добре и дори е малко по-висок от нея, което се оказва силен коз. Така през 1965 г. той се присъединява към трупата на Съдърланд за турне в Австралия, по време на което пее ролята на Едгардо, а Съдърланд – на Лучия. Той признава, че съветите, насърченията и примерът на Съдърланд са основен фактор за развитието на неговата техника.
Друг важен момент в кариерата му е през 1967 г., когато Павароти се появява за първи път в „Ла Скала“ в Милано и участва в изпълнение на „Реквием“ на Верди под диригентството на Херберт фон Караян. Година по-късно той дебютира в „Метрополитън" опера, където пее в „Бохеми“ с Мирела Френи, негова приятелка от детството.
Започва и серия от записи с London Records, много от които са световен връх в интерпретацията: „Любовен еликсир“, „Фаворитката“, „Лучия ди Ламермур“ и „Дъщерята на полка“ от Доницети; „Мадам Бътерфлай“, „Бохеми“, „Тоска“ и „Турандот“ от Пучини; „Риголето“, „Трубадур“, „Травиата“ и Реквием от Верди; както и отделни опери от Белини, Росини и Маскани.
ГРАЖДАНСКА АКТИВНОСТ И РЕКОРДИ НА ГИНЕС
В последните години от живота си Павароти се превръща в атракция отвъд границите на музиката. Може да бъде видян например да представя пощенски марки с изображения на стари оперни звезди или да пее на Червения площад в Москва. 
През 1997 г. се присъединява към Стинг за откриването на Музикалния център „Павароти“ в разкъсания от война Мостар, Босна, и към Майкъл Джексън и Пол Маккартни за албум в памет на принцеса Даяна. През 2005 г. той получава званието „Почетен гражданин на Лондон“ за благотворителните си концерти за Червения кръст. Получава и две признания от Книгата на рекордите на Гинес: за най-голям брой излизания за поклон (165) и за най-продавания класически албум на всички времена – първия албум на „Тримата тенори“ („Carreras, Domingo, Pavarotti: The Three Tenors in Concert“). 
„Аз не съм политик, аз съм музикант“, казва той пред BBC Music Magazine през 1998 г. за усилията си в Босна. „За мен е важно да дам на хората място, където да могат да се забавляват и да започнат да живеят отново. На човека трябва да дадеш дух. Когато му дадеш дух, си направил всичко.“
ОТКАЗИ ОТ СПЕКТАКЛИ И РАЗВОД
Здравето на Павароти започва да се разклаща в края на 90-те години. Подвижността му на сцената понякога е сериозно ограничена заради проблеми с краката. По време на представление на „Турандот“ в Мет през 1997 г., статисти на сцената го обграждат и му помагат да се качи и слезе по стъпалата. През януари 1998 г. на гала концерт в Мет с други двама певци, Павароти се "загубва" в трио от „Луиза Милер“ (Верди), въпреки че има нотите пред себе си, припомня "Ню Йорк таймс".
Тогава тенорът се оплаква от замайване и се оттегля. Появяват се слухове, че от една страна има сериозен здравословен проблем, а от друга – че това е оправдание за неговата неподготвеност. Запомнянето на текста винаги е било проблем за неговата памет и Павароти с усмивка признава, че използва картончета с бележки като подсказки.
През 1997 г. тенорът дори обявява, че не може да научи ролята си за новата постановка на „Силата на съдбата” в Мет и театърът замества спектаклите с „Бал с маски” само и само той да пее.
По това време Павароти напуска съпругата си Адуа, с която са били заедно почти четири десетилетия и имат три дъщери (Лоренца, Кристина и Джулиана), за да заживее с 26-годишната си асистентка Николета Мантовани. Той подава молба за развод, който е финализиран през октомври 2002 г. През 2003 г. Лучано и Николета сключват брак. Николета ражда дъщеря - Аличе, чийто брат близнак умира по време на раждането заради усложнения. 
„Спомням си, когато започнах да пея през 1961 г.“, разказва той пред списание Opera News през 1998 г., „един човек ми каза: „Действай бързо, защото операта ще просъществува най-много още 10 години. По това време тя наистина беше в упадък. Но през 1977 г. имах късмета да участвам в първото телевизионно предаване „На живо от Мет“. И на следващия ден хората в Ню Йорк ме спираха по улицата. Тогава осъзнах колко е важно да се доближи операта до масите. Мисля, че имаше хора, които преди това не знаеха какво е опера. Не бяха чували за „Бохеми“, но се убедиха колко хубава е тази музика.”
Тенорът добре знае и кои са най-силните му страни. „Мисля, че едно от важните ми качества е, че ако включите радиото и чуете някой да пее, ще познаете дали това съм аз. Не можете да объркате гласа ми с нечий друг“, казва той в друго интервю.
Лучано Павароти умира на 6 септември 2007 г. в дома си близо до Модена. Причината е рак на панкреаса, заради който през юли 2006 г. той претърпява операция в Ню Йорк и оттогава не се появява публично. 
Приживе тенорът публикува две автобиографии, и двете написани с помощта на Уилям Райт: „Павароти: Моята собствена история” през 1981 г. и „Павароти: Моят свят” през 1995 г. (издадена и на български през 1997 година).
Както писа БТА, на 21 ноември 2025 г. немската звукозаписна компания Decca Records ще издаде The Lost Concert: Live from Llangollen, 1995 („Изгубеният концерт: На живо от Ланголен“, 1995) – непубликуван запис от емоционалното завръщане на Павароти на Международния музикален фестивал, 40 години след като уелският фестивал променя хода на живота му. 
През юли 1955-а, едва на 19 години, Лучано Павароти за първи път излиза извън Италия, за да се присъедини към баща си в мъжкия хор „Росини“ от Модена и да участва в Международния музикален фестивал в Ланголен, Северен Уелс. Участват 22 хора от цял свят, като „Росини“ с участието на баща и син Павароти печели убедително конкурса.