Никола̀ Пусен - класикът, който преосмисли европейската живопис, е починал на тази дата преди 360 години

На 19 ноември светът на изкуството отбелязва годишнината от смъртта на Никола̀ Пусен, един от най-значимите художници на XVII век. Роден през 1594 г. във Франция и прекарал почти целия си творчески живот в Рим, Пусен и днес се смята за ключова фигура на класическата живопис. От Музея на изкуството „Метрополитън“ в Ню Йорк разказват в подробна статия за художника, който успява да постигне трудното равновесие между разума и чувството.
Никола̀ Пусен е роден през 1594 г. в Нормандия, в семейството на търговец. От ранна възраст проявява забележителен интерес към рисуването. Първоначалното му обучение преминава под ръководството на местни художници, където усвоява основите на рисунката и живописта, включително композицията и работата с перспектива. През 1612-1614 г. Пусен се премества в Париж, за да продължи обучението си. Там той се запознава с творчеството на италианските майстори, копира класически картини и се подготвя за живота на художник извън родния си регион.
Когато през 1624 г. Пусен пристига в Рим, градът е културната столица на Европа. Докато много негови сънародници следват пътя на пищните барокови църковни поръчки, Пусен открива най-важното за себе си: срещата с античността. Древните скулптури, руини, митове и литературни източници оставят дълбок отпечатък върху неговия стил.
Контактът с образовани меценати - най-вече с Касиано дал Поцо, един от големите интелектуалци на епохата - предоставя на Пусен среда, в която той може да развие своята премерена, философски ориентирана живопис. Тези покровители не търсят зрелищни ефекти, а задълбочена, интелектуална изразност - точно това, което привлича и Пусен. В художествен план, както отбелязват от „Метрополитън“, ранният период на френския творец в Италия е силно повлиян от ярката живопис на Тициан.
Макар да е част от епохата на барока, Пусен се разграничава ясно от бароковата театралност. Той действително изпълнява някои църковни поръчки - например „Мъченичеството на свети Ерм“ (1628 г.), но остава критично настроен към преувеличената драматичност, характерна за стила на времето. Вместо това Пусен избира път, по-близък до античната трагедия и философията, подчинен на ясната композиция, сдържаната емоция, прецизно изградените фигури и рационалния разказ. Темите му - често вдъхновени от „Метаморфозите“ на Овидий, библейските истории или древната римска традиция - са за него не просто илюстративни сюжети, а инструмент за изследване на морални идеали.
В писмо до неговия меценат Пол Фрера дьо Шантелу, както отбелязват от „Метрополитън“, Пусен представя теорията си за „ладовете“, според която всяка тема изисква специфично настроение, което определя цветовете, композицията и линията на дадена творба. В практиката това означава, че трагичните сюжети се нуждаят от строги линии и приглушени тонове, героичните - от ясни и силни композиции, а радостните - от отворено пространство и колоритно решение.
В историческите си картини Пусен избягва търсенето на ефекти. Той организира сцените като малки театрални пространства, в които фигурите са прецизно разположени и взаимно балансирани. Емоциите са контролирани, перспективата - точно премерена, а повествованието се развива чрез идеен ред, а не чрез външна драматичност.
Едно от най-известните произведения на Пусен е платното Et in Arcadia ego („Даже и в Aркадия, аз съществувам“), създадено през 1637-1638 г. На картината няколко фигури стоят около надгробен паметник сред идиличния пейзаж на древна Аркадия, излъчвайки спокойствие и хармония, но в същото време напомняйки за преходността на човешкия живот.
В по-късния си период художникът се насочва към пейзажа - но не към натуралистичния пейзаж, а към организираната, концептуална природа. Пусен изгражда пейзажите като сцени, които предават човешки идеи за съдбовност, крехкост и за устрема към знанието. Ключово произведение от късния период на художника е „Слепият Орион търси изгряващото слънце“ (1658 г.), посочват от „Метрополитън“. Тук Пусен работи с дребни, вибриращи мазки, природата носи почти мистична атмосфера, а взаимодействието между фигура и пространство напомня за поезия. Тази картина показва нова свобода в стила на автора -интуитивност, която не нарушава, а допълва строгите му принципи.
Когато Пусен умира на 19 ноември 1665 г. в Рим, той оставя след себе си творчество, което трудно може да бъде категоризирано. Неговите картини не са чисто барокови, но не са и строго класицистични - те са израз на мислене, което дефинира изкуството като средство за морален и интелектуален диалог.
След смъртта на Пусен влиянието му не намалява. Френската академична мисъл от XVIII век го превръща в идеал за „разумна“ живопис, а художниците от неокласицизма го определят като пример за композиционна яснота. Картините на Пусен ще окажат дълбоко влияние върху много по-късни художници, включително върху имена като Жак Луи Давид, Пол Сезан и Пабло Пикасо, допълват в заключение от „Метрополитън“.