Образованието и културата са първоначалните стълбове на обществото, всичко друго е следствие от тях, казва Михаил Заимов

„Преди паметта в моята ценностна система са образованието и културата. Според мен тези фигури, тези стълбове на обществото, са първоначални, всичко друго е следствие – и здравеопазването, и съдебната система, и отбраната”, каза в интервю пред БТА изкуствоведът и фотограф Михаил Заимов. Той е автор на фотографската книга „Созопол в образи и думи”, която вчера бе представена на Празниците на изкуствата „Аполония”. 
Изданието включва архивни кадри от морския град, като най-старата снимка в него е на почти век. Пред Заимов местни жители отварят дори личните си семейни албуми и му показват как се е променял животът им през годините, съхранен в избелелите образи. За да не стоят самоцелно, снимките в тома са придружени от кратки текстове, написани от автора, които им придават определен контекст. 
Пред БТА Заимов разказа на какво се дължи любовта му към Созопол и как решава да създаде книгата за морския град. „Созопол винаги ме е вдъхновявал да диря в старите образи и в града – такъв, какъвто хората си го представят вероятно, но какъвто той днес не съществува”, казва той. Авторът разказва любопитни моменти от хилядолетната история на района, коментира и начина, по който са се променили гражданите на Созопол през последния половин век. 
Г-н Заимов, откъде тръгват корените на любовта Ви към морския град Созопол? 
- Любовта ми тръгва може би по-скоро от морето. Не знам дали знаете, че Земята е по-млада от Слънцето, но водата на Земята е по-стара от Слънцето. Водата на Земята е дошла от междукосмическото пространство по един не особено ясен начин. И, съответно, когато ти обичаш океаните и моретата, се съединяваш с Космоса и по някакъв начин с вечността.
Созопол като едно от местата на Черно море, които можем да наречем вдъхновяващи, е част от моето битие вече половин век. Любовта ми към града е несекваща. Тази книга е плод на тази любов и на един дълг, който аз изпитвам към града заради многото неща, които той ми е дал през годините. 
Как се появи идеята за книгата „Созопол в образи и думи”? 
- Присъщо любопитство – винаги се старая да търся отговори за бъдещето, скрити някъде в миналото. Созопол винаги ме е вдъхновявал да диря в старите образи и в града – такъв, какъвто хората си го представят вероятно, но какъвто той днес не съществува. И питам хората, винаги ме е интересувал, защото един град сам по себе си е мъртъв, той е една черупка. Хората, тяхната еволюция, създават едно място. Созопол, в този ред на мисли, се намира измежду немногото градове в целия свят, които имат повече от 2500 години постоянно обитание, постоянно живеят хора тук. Един огромен период от време, като се замислите. Лондон е основан през I век от император Клавдий, Созопол е съществувал вече от седем века, а Москва, мисля, че е от седемстотната година. 
Как протече работният процес? Докъде Ви отведе Вашето проучване? 
- То е едно много дълго дирене, тъй като почнах с пощенски картички. Но пощенската картичка сама по себе си е нещо нагласено, както, между другото, и един античен гроб или една пирамида, които ние виждаме и съдим за бита на хората по нещо, което е нагласено с дарове за покойника и т.н. По този начин и картичката показва най-доброто за едно място, не показва неговите скрити страни, които впоследствие аз се постарах да открия в архивите. По-скоро в старите албуми на созополчани, които ги отвориха буквално пред мен, с твърдението, че там няма нищо. А там има истински бисери, много интересни неща, които ми позволиха да създам една картина, един образ на един град, който е имал своите предизвикателства – поради липсата основно на вода, например.
Вода, блага вода за пиене, не е имало в града. Ако искаш да пиеш хубава вода, е трябвало да отидеш или до Райския залив, или до Каваците. А едно отиване и връщане с бъчва и с волска кола до Каваците е отнемало над 4 часа. 
Тук, в непосредствена близост (до амфитеатъра в Созопол – бел.а) има един кладенец, който хората подминават, понеже не знаят колко е бил важен за града – от него са черпели вода за домакински нужди. В къщите в Стария град почти навсякъде има кладенци, но вода, която се сбира между скалите, не става за пиене. 
Водопровод се появява в началото на XX век и то само с една чешма там, където се намира Новия град днес. Големите водостроителни процеси, които са по пристанищната улица, която събира в своя колектор отходните води, и южната стена, която също е направена с тази цел, са осъществени чак през 70-те години. 
Както и големият четирилентов път, който води от Бургас до Созопол също е оттогава. Допреди това имаше едно малко пътче, което хората може би познават, когато пътуват между Созопол и Градина – този път, който криволичеше и не беше в добро състояние. От Созопол до Бургас се пътуваше над един час, да не говорим, че от София се пътуваше почти цял ден, тъй като се минаваше по подбалканския път, който беше павиран, нямаше асфалт… И като стигнехме навремето до петолъчката до Сливен, все едно бяхме стигнали почти до морето, а то беше много, много далече от нас…  
Знаете ли от коя година е най-старата снимка в книгата? 
- От 20-те години. Не успях да намеря по-стари снимки. 
Какво е Вашето впечатление – как се е променил гражданинът на Созопол през този един век, проследен в снимките във Вашата книга? 
- Аз мога да говоря за гражданина на Созопол от моето детство – от 70-те години. 
Това беше една общност, която си беше, първо, самодостатъчна, и второ – много взаимопомагаща си. 
Като деца ни молеха да вдигаме тухли по етажите, където някакъв майстор избягал и трябваше да им помогнем, както беше навремето, да бият своята плоча... После стопанката опъваше една огромна маса, пълна с кюфтета и салати, имаше песни и приятелство до сутринта. Това цялото, поне през моята призма, се разпадна в края на 70-те години, когато се появиха първите материални изражения на модерния свят. 
Тъй като созополчани винаги са пътували много с кораби, било то с презокеански, било то с българския морски флот, и се появиха някакви шарени изражения на Западния свят – като магнетофон или видео, някакъв цветен телевизор или кой знае какво… Тогава хората започнаха да говорят за имането на другите. Червеят на материалното превзе душите на созополчани и ги държи и до днес. 
Може да се каже, че Вашата книга е книга на паметта. Според Вас ние като народ правим ли достатъчно, за да съхраним паметта си? 
- Това е сложен въпрос. Аз бих казал, че по-скоро е книга на носталгията. За паметта в България се прави много, без всяко съмнение. Доколко това има своя ефект, е въпросът по-скоро. 
Преди паметта, в моята ценностна система идва образованието и културата. Според мен тези фигури, тези стълбове на обществото са първоначални, всичко друго е следствие – и здравеопазване, и съдебна система, и отбрана и т.н. са следствие на образованието и културата. Образованието и културата… сами виждаме в какво състояние са. Самият факт, че говорим за това, показва, че не сме особено доволни. 
Местните хора от Созопол разпознават ли в кадрите от Вашата книга свои близки, роднини или приятели? 
- Почти всички ги разпознаха, което е много интересно. Голямо оживление предизвика това в тях. Има една снимка на погребение от 1931 година и почти всичките, включително и покойника, ги разпознаха кои са. Представете си! 
Това наистина е последният момент, в който да се появи тази книга. Защото възрастните хора си отиват, а младите нямат нито пряка памет, нито много голям интерес. И понеже голяма част от тези разкази са през моята призма – 50-годишна, вече половин век в Созопол, не са толкова свързани с техните истории. Сега имам малка амбиция, тъй като те отвориха допълнително техни албуми и нови доста любопитни снимки се появиха, може би ще помисля да направя втора книга, вече с техните истории. Защото те, веднъж, са много интересни, и второ – вълнува ги наистина тях…