Писането на къс разказ прилича на това да нарисуваш картина или да заснемеш една перфектна снимка. Това каза пред БТА писателка от Босна и Херцеговина Лана Басташич - авторка на романа „Хвани заека“. Тя бе сред гостите на Софийския международен литературен фестивал.
„Със сигурност се наслаждавам най-много, когато пиша къси разкази. Тогава човек е ограничен и наистина се съсредоточава върху занаята си, тъй като трябва да намери мястото на всяко изречение“, обясни тя.
Нейни са книгите с разкази „Устойчиви пигменти“, „Фойерверки“, „Млечни зъби“. „Хвани заекът“ е първият ѝ роман. Историята засяга темата за женското приятелство и всички начини, по които двама души могат да се наранят, обичат, разочароват и разбират погрешно. Две жени, свързани от детството си и от една загуба, тръгват на път към Виена, за да възкресят или разрушат приятелството си. За Сара и Лейла спомените са неуловими като див заек, който бяга измежду сенките на детството, войната и любовта. Структурата на книгата е вдъхновена от „Алиса в страната на чудесата“.
„Исках да напиша книга, която се доближава повече до измислицата, до приказката, отколкото просто да отразява реализма. В същото време ми харесва идеята за малко момиче, млада жена, протагонист, която е хвърлена в този напълно нов свят. Един свят, в който има много насилие и тя не може съвсем да разбере неговата логика. Това усещане е много сходно с моето, когато бях дете в Босна през 90-те години“, разказа Басташич.
Писателката използва пътуването на героините си като рамка на романа. Исках те да обиколят Босна, но не исках това да са типичните места, които се споменават по време на войната, посочи тя. Допълни, че градът Мостар е бил подходящ за начална точка, защото чрез него се показва състоянието на страната сега, „когато има необуздан капитализъм, всичко се екзотизира и продава“.
Лана Басташич пред БТА – за „Хвани заека“, за майчиния език, за изречението на Георги Господинов, което вдъхновява писателката за „Млечни зъби“. И още – какъв е цветът на Балканите, прекалено тихи ли са гласовете на писателките от региона и на какво ще бъде посветен следващият ѝ роман.
По какъв начин съдбите на героините Ви в „Хвани заека“ Сара и Лейла са свързани с „Алиса в Страната на чудесата“?
- Исках да напиша книга, която се доближава повече до измислицата, до приказката, отколкото просто да отразява реализма. В същото време ми харесва идеята за малко момиче, млада жена, протагонист, която е хвърлена в този напълно нов свят. Един свят, в който има много насилие и тя не може съвсем да разбере неговата логика. Това усещане е много сходно с моето, когато бях дете в Босна през 90-те години. Затова помислих, че тази връзка с „Алиса в Страната на чудесата“ ще даде още един метафоричен пласт на историята. Това, също така, ми помогна и да намеря цялостната тема на книгата, както и да използвам пътуванията като рамка на романа.
Самата аз изминах същия този път. Знаех, че искам той да разполови Босна. Исках героините да обиколят страната, но не исках това да са типичните места, които се споменават по време на войната. Мостар беше логично място, от което да започна, защото е на юг. В момента градът е туристически, но в същото време е и доста разделен.
Стари мост, който се намира в Мостар, е като символ. Той е унищожен по време на войната, а след това е реконструиран. Подходящ е за начална точка, защото чрез него показвам къде е Босна сега, когато има необуздан капитализъм и всичко се екзотизира и продава. Избирала съм още места, които са от значение в югославската история, като Яйце, където е основана Югославия. Баня Лука е градът, в който аз съм отраснала. Реших, че пътуването ще свърши във Виена, защото Босна е била дълго време под австрийска окупация и двете държави имаме сложни отношения по различни причини. Но чувствам, че все още съществува тази босненска мечта – да отидеш или в Австрия, или в Германия. Но после, когато отидем там, нещата не са толкова хубави.
„Балканите за мен бяха цвят, а не топоним“ са думи на една от героините в романа. Какъв е цветът на Балканите?
- Мисля, че този цвят е различен за всеки човек. Ако попитам хората тук за България, всеки вероятно би ми казал нещо различно. За мен Босна има по-скоро личен, емоционален пейзаж. Трудно е да се мисли фактически за една страна. Когато кажем Босна, България, Италия…, ние не мислим за всеки един инч от тези държави. Всеки има някаква история в съзнанието си и за всеки тази история е различна. За Сара (героиня в „Хвани заека“ – бел.а.) тази история е много трудна. За мен, например, Босна е много по-цветна, отколкото за нея. Тя вижда Босна в едно „уморено зелено“, вижда я като забравена земя. Но според мен страната има много повече цветове.
Могат ли откъсването от езика и физическото отдалечаване от дадена територия да бъдат вид терапия?
- Много е трудно да се осъществи какъвто и да е вид терапия, когато сме далеч от територията, на която звучи въпросният език. Според мен е важно, когато си в терапия, да говориш на майчиния си език. Това е езикът, който си говорил, когато са ти са се случили дадени неща. В същото време да живееш с различен език може да помогне да се отдалечиш от проблемите. Говоря от личен опит, защото в продължение на десетилетие живея в страна, в която се говори език, различен от моя роден. Това отдалечаване е необходимо и е хубаво. Но е също така важно човек да се върне обратно и да се изправи срещу проблемите си на майчиния си език.
Заедно с други автори подписвате през 2017 г. декларация за общия език на хърватите, сърбите, бошняците и черногорците. Защо е важен този документ?
- Смятам, че е много важен конкретно за нас, писателите, които имаме почти логистичен проблем. Моят роман, например, е публикуван от четири различни издателства в съответните страни, а текстът е един и същи. Няма нито една различна дума, защото не използваме превод между Хърватия, Сърбия, Босна и Херцеговина и Черна гора. Това означава, че аз имам проблем с разпространението. Тази декларация не е породена от носталгия по Югославия. С нея ние заявяваме, че говорим различни диалекти на един и същи език. Националните държави се променят, но езикът е нещо друго. Въпросът с езика не трябва да е политически. И е по-добре да не се разделяме, а да имаме едно по-голямо културно пространство, в което да творим на този език.
Ние като писатели не можем да направим много повече, защото всяка държава си има собствени министерства на културата, образованието и т.н. Има много различни мнения по този въпрос. Но на литературно ниво има връзка и има движение между различните фестивали и книжни панаири. Не виждам как писателите можем да сме различни, предвид, че имаме много сходен бекграунд. Може би след 50 години ситуацията ще е различна. Но сега имаме един и същи старт и пишем по доста подобни теми.
Създател сте и на проект, който подкрепя жените писателки от Балканите. По-тихо ли звучат техните гласове?
- Не знам дали гласовете им са твърде тихи или системата се преструва, че не ги чува. Или просто не ги слуша. Със сигурност нещата се променят и сега изглеждат по-добре за жените писателки от Балканите като цяло. Може би не за всички жени. Но със сигурност имаме страхотни жени писателки, които правят страхотни неща на международно ниво. За всичко това обаче трябва да се борим сами. Вместо да чакаме тази патриархална система да ни приеме и да ни каже, че сме достатъчно добри, трябва сами да се справиш и да намериш сам своите хора. Това правим ние и съм оптимист в това отношение.
Пишете в различни жанрове – къси разкази, истории за деца, поезия, драматургия… В кой от тях се чувствате най-комфортно? И има ли жанр, към който никога не бихте посегнала?
- Със сигурност се наслаждавам най-много, когато пиша къси разкази. Тогава човек е ограничен и наистина се съсредоточава върху занаята си, тъй като трябва да намери мястото на всяко изречение. Писането на къс разказ е като рисуване на картина или заснемане на една перфектна снимка. Докато когато пишеш роман, имаш пространство, което да изследваш. Прозата и фикцията са това, което обичам най-много.
Трябва да кажа, че не се смятам за много добър поет, защото винаги искам да разкажа историята и винаги отивам към разказа. Чета много поезия и обичам да чета поезия. Но няма да пиша поезия скоро.
Каква роля имаше българският писател Георги Господинов във формирането на идеята Ви за „Млечни зъби“?
- Прочетох „Физика на тъгата“ преди години, когато беше публикувана за първи път на сръбски език. Това, което много ми хареса в тази книга, беше идеята, че хората, които мислим за чудовища, някога са били деца. И тези деца са били травмирани. Има едно изречение от книгата: „В началото на всичко, казах, стои едно захвърлено в мазето дете“. От много време исках да напиша книга за деца на различни възрасти и моментите от живота им, в които те биха могли да се превърнат в чудовища. Това изречение наистина ми „проговори“ и реших да го използвам като начало на моя сборник с разкази. Имах щастието и да се запозная с Георги по-късно в Германия.
Казвате, че цял живот ще пишете за Балканите. На тях ли ще бъде посветен и следващият Ви роман?
- Винаги пиша за това какво е да си човек преди всичко останало. Преди името си, преди националността си, преди пола си, ти си човек. Трябва да кажа, че след като живях в Берлин за последната година и половина, реших, че ще пиша за имигрантите, включително имигрантите от Балканите, в Берлин. Темата е интересна за мен, защото повдига въпроса какво правиш, когато се озовеш на ново място, как изграждаш идентичността си.
Със сигурност има стереотипи за хората от Балканите в Берлин. Има много ксенофобия и арогантност. Има много деца, балкански деца, които са родени там, но нямат същите възможности. Те не са окуражавани да учат в университети. Окуражавани са да търсят нископлатени работни места. Това се случва много често. За артистите ситуацията е много различна, ние ходим навсякъде. Но за хората, които са от различна социална класа, е много трудно. Въпреки че има невероятни хора в Берлин, нещата трябва да се променят за хората от Балканите – не само от бивша Югославия, но от България, Румъния. На българите се гледа като нископлатена работна ръка и се надявам това да се промени.
Лана Басташич е родена на 27 август 1986 г. в Загреб. Израства в Баня Лука. Следва английска филология и журналистика във Филологическия факултет на университета в града. Получава магистърска степен по културология във Факултета по изящни изкуства на Белградския университет. След дипломирането си заминава за Прага, където получава международен сертификат за преподавателка по английски език. После отива в Барселона, където издава и редактира каталунското литературното списание Carn de cap. През 2016 г., отново в Барселона, става съосновател на школата за творческо писане Escola Bloom на испански, каталунски и английски език.
Първият ѝ сборник с разкази „Устойчиви пигменти“ е издаден през 2010 г. Следват още „Фойерверки“ (2011), „Млечни зъби“ (2020). Нейните разкази са включени в регионални антологии и списания в цяла бивша Югославия. През 2015 г. издава самостоятелно сборника за деца Nastja crta sunce („Настя рисува слънцето“). Година по-рано излиза поетичната ѝ книга Naivni triptih o Bosni i umiranju.
Дебютният ѝ роман е „Хвани заека“, който е публикуван през 2018 г. През 2020 г. книгата получава наградата за литература на Европейския съюз като представител на Босна и Херцеговина.