„Тръгна си от нас доайенът на педагогическата наука в България, университетският преподавател и единственият действащ член-кореспондент педагог на БАН“, казват от СУ.
Роден в с. Павел, Великотърновско, той свързва съдбата си с Университета през 1954 г. като новоприет студент в специалност „Педагогика“. По-късно е хоноруван преподавател (от 1973 г.; през същата година защитава малък докторат, а през 1978 г. голям докторат), щатен преподавател (от 1983 г.) и професор (от 1986 г.), до пенсионирането му през 2004 г. През същата година е избран за член-кореспондент на БАН. Оттогава до 2019/2020 г. е хоноруван преподавател във Факултета по педагогика. Бил е и ръководител на Катедра „Теория на възпитанието“ през 90-те години на ХХ в. Удостоен е с ордена „Св. св. Кирил и Методий“, доктор хонорис кауза на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Носител е на Почетния знак на Софийския университет със синя лента, на „Статуетката на Човещината“ и др. Член е на Съюза на учените в България (Секция „Педагогика и психология“), на Федерацията на независимите университетски синдикати и др.
„Изключителен учен-авторитет, с методологическа мисъл и проницателен концептуален подход, който съчетаваше успешно задълбочените теоретични с практико-приложните изследвания в областта на теорията на възпитанието, педагогиката, историята на педагогиката и др., които намират израз в 26 книги и над 300 други публикации“, казват колегите му. Сред тях монографиите „Образованието и другите сфери на духовната култура (теоретико-приложни аспекти)“, „Български възрожденски колоси на духа за просветата и възпитанието (Трилогия за Раковски, Левски и Ботев)“, „За детето, училището и възпитанието“, „За тринадесет педагози и психолози – мои учители и колеги (по различни поводи)“ и др. Особено ценен е приносът му и като съставител (вкл. автор на отделни теми) на монументалния и най-използван учебник по „Теория на възпитанието“, претърпял три издания от 1994 г. насам и множество допечатки. Вдъхновяващ, обаятелен и прецизен преподавател, той подготви и възпита хиляди студенти, редица докторанти и преподаватели-следовници.
„Успоредно с преподавателската дейност, но и като нейно естествено допълнение проф. Димитров развиваше с удивителна последователност, впечатляваща ангажираност и голяма смелост много активна гражданска дейност. Изключително човечен, честен, добронамерен, диалогичен, колегиален, разбиращ, тактичен и подкрепящ, той беше и невероятно борбен и достоен в отстояване на житейското си верую: Истината и справедливостта в името на човека и педагогическото му верую: Възпитанието“, разказват от академичната общност на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
По думите им знаково остава неговото „Обръщение за един по-хуманен свят: утопия и реалност“ в навечерието на ХХI век и на Третото хилядолетие, което намира отзвук сред редица световни и български обществени и политически лидери и учени. „Той е сред основателите, а в продължение на два мандата е и президент на Фондация „Човещина“ (2010-2019 г., а след това почетен такъв), влагайки усилия и много собствени средства за провеждане на над 10 престижни научни форума по изключително актуални хуманитарни теми, издаването на сборници, посветени на тях, участие в инициативи, проекти и др. Най-новият, юбилейният сборник, по повод 30 години на фондацията, беше в ръцете му на 4 февруари. Подпомагаше всеотдайно и безрезервно, без парадиране, хора в нужда и много каузи. Като истински безсребърник – всичко за другите, за себе си почти не мислеше“, казват колегите му.
/ВСР