Днес се навършват 100 години от рождението на американския писател Гор Видал.
„Аз съм точно такъв, какъвто изглеждам. Вътре в мен няма топъл, обичащ човек. Под студената ми външност, след като разбиете леда, ще откриете студена вода“, казва за себе си писателят, който в един период от живота си живее в Италия, а през 1977 г. посещава за кратко и България.
За 86 години на земята Видал постига много. Публикува над 20 романа, две мемоарни книги и няколко тома с есета. Пише също пиеси, телевизионни драми и сценарии за Холивуд. Често гостува в телевизията и водещите винаги могат да разчитат на него за спонтанен афоризъм, унизяваща забележка или остро формулирана критика към американската външна политика, коментира "Ню Йорк таймс".
Може би повече от всеки друг американски писател, с изключение на Норман Мейлър или Труман Капоти, Видал изпитва голямо удоволствие от това да бъде публична фигура, добавя ежедневникът. Два пъти се кандидатира за публична длъжност – през 1960 г. е кандидат на Демократическата партия за Конгреса от северната част на щата Ню Йорк, а през 1982 г. се кандидатира в Калифорния за място в Сената. И двата пъти губи, но според „Ню Йорк таймс“ често се държи като неизбран президент в сянка. Веднъж Видал казва: „Няма нито един човешки проблем, който да не може да бъде решен, ако хората просто правят това, което ги съветвам.“
Писателят обича всякакви конспиративни теории и е известен с враждите си. Той влиза в прочути за американския ефир екранни спорове с Мейлър, Капоти и Уилям Ф. Бъкли-младши. Видал не понася глупците – категория, която за него обхваща голяма част от човечеството, особено избраните длъжностни лица, и не е сантиментален или романтичен. „Любовта не е моята сила“, казва той.
До 25-годишна възраст писателят вече е имал над 1000 сексуални контакта както с мъже, така и с жени, както се хвали в мемоарите си Palimpsest: a memoir. Видал има склонност към това, което нарича „секс със същия пол“, но често заявява, че човешките същества са по природа бисексуални и че етикети като „гей“ (термин, който не харесва) или „хетеросексуален“ са произволни и безполезни. В продължение на 53 години той живее заедно с Хауърд Остин, бивш рекламен мениджър, но тайната на връзката им, както споделя, е, че не спят заедно.
Видал понякога твърди, че е популист – поне на теория, но не е убедителен в това. И по характер, и по произход той беше аристократ, коментира „Ню Йорк таймс“.
Юджийн Лутър Гор Видал-младши е роден на 3 октомври 1925 г. във Военната академия на САЩ в Уест Пойнт, където баща му Юджийн е футболист в националния отбор и лекоатлет, а след това инструктор по летене. Пионер в авиацията, Юджийн Видал-старши основава три авиокомпании, включително една, която по-късно става известната T.W.A. Той е директор на Бюрото за въздушен транспорт при президента Франклин Д. Рузвелт. Майката на Видал, Нина, е актриса и светска дама, дъщеря на Томас Прайър Гор, сенатор от Оклахома от Демократическата партия.
Видал мрази майка си и често я описва като „тиранична, самосъжаляваща се алкохоличка“. Родителите се развеждат, когато той е на 10 г. Майка му се омъжва за Хю Д. Очинклос, вторият баща на Жаклин Кенеди Онасис – връзка, която Видал не се уморява да споменава.
След развода Видал живее с майка си в Мериууд, имението на семейство Очинклос във Вирджиния, но най-милите му спомени са от годините, прекарани в просторния дом на дядо му по майчина линия, в Рок Крийк парк във Вашингтон. Той обича да чете на дядо си, който е сляп, и понякога го придружава в Сената. Тогава се заражда интересът на Видал към политиката, а от дядо си, привърженик на „Америка на първо място“, той вероятно наследява и непоколебимите си изолационистки убеждения.
Видал посещава училището „Сейнт Олбанс“ във Вашингтон, където се отказва от първите си имена и става просто Гор Видал, което смята за по-литературно звучащо. Въпреки че сам избягва спорта, той има романтична и сексуална дружба – най-важната в живота му, както по-късно признава – с Джими Тримбъл, един от най-добрите атлети в училището.
Тримбъл е бил неговият „идеален брат“, неговата „друга половина“, казва Видал, единственият човек, с когото някога се е чувствал цялостен. Преждевременната смърт на Джими в Иво Джима по време на Втората световна война запечатва тяхната връзка в блясъка на ранната съвършенност и вероятно затова Видал никога повече не изпитва същото към някой друг.
Видал завършва гимназия, като преписва на почти всеки изпит по математика, както по-късно признава – и се записва в армията, ставайки първи помощник-капитан на товарен кораб. Започва да работи върху Williwaw – роман, чието действие се развива на военен кораб, публикуван през 1946 г. Написан в стил, наподобяващ този на Хемингуей, Williwaw (заглавието е метеорологичен термин за внезапен вятър от планините - бел.ред.) получава няколко възхитителни рецензии, но не дава представа за големия писател, в който Видал ще се превърне. Същото важи и за втората му книга In a Yellow Wood (1947), разказваща за чиновник и неговата италианска любовница по време на войната. Видал по-късно казва, че книгата е толкова лоша, че не може да я прочете отново. Въпреки това той се превръща в бляскава млада литературна фигура, преследвана и ухажвана както от писателката Анаис Нин, така и от Тенеси Уилямс.
През 1948 г. Видал публикува „Градът и стълбът“, посветена на J. T. (Джими Тримбъл). История за красив, атлетичен млад мъж от Вирджиния, който постепенно открива, че е хомосексуален. По днешните стандарти тя е сдържана и дискретна, но по онова време предизвиква скандал и е заклеймена като развратна и порнографска. По-късно Видал твърди, че литературните и критически среди, и по-специално „Ню Йорк таймс“, са го включили в черния списък заради книгата, и вероятно е бил прав. Имал е толкова големи затруднения да получи рецензии за следващите си романи, че се насочва към писането на криминални романи под псевдонима Едгар Бокс, а след това за известно време напълно се отказва от писането на романи. За да си изкарва прехраната, се концентрира върху писането за телевизията, а след това за театъра и киното.
Видал става толкова опитен в писането на сценарии, че може да направи адаптация от литературно произведение за един уикенд и оригинална пиеса за седмица-две. Най-успешната му пиеса е The Best Man – за двама претенденти за президентската номинация. Тя се играе 520 пъти на Бродуей, преди да се превърне в добре приета филмова адаптация през 1964 г. с участието на Хенри Фонда.
Репутацията на Видал като сценарист е толкова добра, че през 1956 г. Metro-Goldwyn-Mayer го наема с постоянен договор. Сред всички проекти той помага и за пренаписването на сценария на „Бен-Хур“, въпреки че официално името му не фигурира сред авторите. Той написва и сценария за филмовата адаптация на пиесата на своя приятел Тенеси Уилямс „Изведнъж, миналото лято“.
В края на 50-те години обаче Видал, най-накрая финансово стабилен, се уморява от Холивуд и се обръща към политиката. Той купува имение в гръцки стил близо до Ню Йорк, което става негов щаб за кандидатурата му за Конгреса през 1960 г. Получава подкрепа от съседката Елинор Рузвелт, която става негова приятелка и съветничка.
Районът е крепост на републиканците и въпреки че Видал кандидатства с платформа, включваща облагане на богатите, той получава повече гласове, отколкото всеки друг демократ през последните 50 години. Губи изборите, но винаги посочва, че се е представил по-добре в района от кандидата на демократите за президент през същата година – Джон Ф. Кенеди.
Видал се завръща към писането на романи през 60-те години и публикува три книги в доста кратък период от време: „Юлиан“ (1964), „Вашингтон, окръг Колумбия“ (1967) и Myra Breckinridge (1968). „Юлиан“ е исторически роман, основан на задълбочени проучвания за римския император от четвърти век, който се опитал да върне християните към езичеството. Самият Видал никога не е имал особено отношение към религията, особено към християнството, което веднъж нарича „смешно в същината си“. „Вашингтон, окръг Колумбия“ е политически роман, чието действие се развива през 40-те години. Myra Breckinridge, любимата книга на Видал сред всичките му произведения, е черна комедия за хомосексуален мъж, който се подлага на операция за промяна на пола. Филмовата версия на романа от 1970 г. с Ракел Уелч се оказва катастрофа.
В следващите години Видал постига най-големите си успехи с историческите романи „Бър“ (1973), „1876“ (1976), „Линкълн“ (1984), „Империя“ (1987), „Холивуд“ (1990) и „Златният век“ (2000).
Тези романи според критици са ерудирани и строго основани на факти, но също така остроумни и съвременни, пълни с клюки и проницателни коментари. Критикът Харолд Блум пише, че въображението на Видал за американската политика „е толкова силно, че предизвиква благоговение“.
След това Видал написва Myron (1974) и „На живо от Голгота“ (1992), които явно са предназначени да провокират. „На живо от Голгота“ пренаписва евангелията, като представя Свети Павел като търговец и гей, а Исус – като шут. Ето защо „Лос Анджелис таймс бук ревю“ коментира „Ако Бог съществува и Исус е негов син, тогава Гор Видал отива директно в ада.“
Според мнозина критици обаче ореолът на Видал се основава по-малко на романите му и повече на есетата му, много от които са написани за „Ню Йорк ревю ъф букс“.
Есетата му дават възможност да покаже колко е образован, забавен, стилен, самонадеян и проницателен едновременно. Дори Джейсън Епщайн, дългогодишният редактор на писателя в издателство Random House, веднъж признава, че предпочита есетата пред романите, наричайки Видал „американската версия на Монтен“.
„Винаги съм мислил, че Гор не е истински романист“, пише Епщайн, „че има прекалено голямо его, за да бъде писател на художествена литература, защото не може да се подчинява на други хора, както трябва да прави един романист“.
Големият успех обаче не омекотява характера на Видал. През 1968 г. той нарича по телевизията Уилям Ф. Бъкли „крипто-нацист“. Бъкли напада сексуалността на Видал и двамата се съдят в продължение на години.
Някои от политическите позиции на Видал са спорни и провокативни. След терористичните атаки от 11 септември той пише есе за "Венити феър", в което твърди, че Америка е предизвикала атаките сама, като е поддържала империалистична външна политика. В друго есе, за британския "Индипендънт", той сравнява атаките с японското нападение над Пърл Харбър и твърди, че и двамата президенти, Франклин Д. Рузвелт и Джордж У. Буш, са знаели за тях предварително и са ги използвали, за да прокарат своите програми.
Америка „гние с погребално темпо“, казва той пред The Times of London през 2009 г. „Скоро ще имаме военна диктатура“.
През 2003 г. Видал и неговият партньор Остин, който е болен, напускат италианската си вила на брега на залива на Салерно и се преместват в Холивуд Хилс, за да бъдат по-близо до модерен медицински център. Остин умира същата година и в Point to Point Navigation, втория си том с мемоари, Видал си спомня, че Остин попитал на смъртния си одър: „Не мина ли ужасно бързо?“
„Разбира се, че мина“, пише Видал. „Бяхме прекалено щастливи, а боговете не могат да понасят щастието на смъртните.“ Остин е погребан във Вашингтон в парцел, който Видал е закупил в гробището Рок Крийк. На надгробната плоча още тогава са издълбани имената им едно до друго.
След смъртта на Остин, Видал живее сам, а здравето му се влошава. Все по-често го измъчва контузия на коляното, която е получил по време на войната, и се придвижва с инвалидна количка.
Гор Видал умира на 31 юли 2012 г. в дома си в квартал Холивуд Хилс, Лос Анджелис, след усложнения от пневмония.
„Елегантен, хаплив и всестранно развит литератор, който с известна наслада наблюдаваше това, което обяви за края на американската цивилизация“, пише „Ню Йорк таймс“ по повод смъртта му.
Писателят идва в България през юни 1977 година, когато в София се провежда първата Международна писателска среща на тема „Писателят и мирът: духът на Хелзинки и дългът на майсторите на културата“. Срещата се провежда в Парк-хотел „Москва“ от 7 до 10 юни 1977 г. под мотото: „Мирът – надежда на планетата“. В нея участват 128 писатели от 36 държави от Европа, Северна и Южна Америка, Африка и Азия. Сред тях са писателите Жан-Ерве Базен (Франция), Чарлз Пърси Сноу (Великобритания), Джани Родари (Италия), Джон Чийвър (САЩ), Андрей Вознесенски (СССР), Азис Несин (Турция), Джеймс Олдридж (Великобритания), Евгений Евтушенко (СССР), Марио Варгас Льоса (Перу), Гор Видал (САЩ), Константин Симонов (СССР), Пиер Гамара (Франция), Сергей Михалков (СССР), Уилям Сароян (САЩ), Филип Боноски (САЩ), Хулио Кортасар (Аржентина), Артур Лундквист (Швеция), Ян Добрачински (Полша) и др.