Повечето кучета имат ДНК от вълци, дори миниатюрните чихуахуа

Повечето кучета имат ДНК от вълци, дори миниатюрните чихуахуа, предаде АФП, позовавайки се на ново изследване, публикувано в сп. "Протоколи на Американската академия на науките".
"Пазете се от сладките малки кучета, които се разхождат по улиците: в тях има нещо от вълка!", предупреждават на шега неговите автори. Учените са открили, че близо две трети от кучешките породи имат доловимо количество ДНК от своите диви братовчеди. Изследователите обясняват, че не става въпрос само за генетични остатъци от времето, когато кучетата са започнали да еволюират отделно от вълците, преди 20 000 години.       Изследванията, проведени от екипа от американски учени, по-скоро сочат, че домашните кучета и вълците са се кръстосвали през последните хилядолетия. Според учените тези по-близки до наши дни кръстосвания са повлияли на размера, обонянието и дори на характера на съвременните породи кучета.
Кучетата и вълците могат да се размножават помежду си, но се смята, че случаите на хибридизация са редки.
"Преди настоящото изследване схващането беше, че за да бъде едно куче куче, то не може да има много, ако изобщо има вълча ДНК", посочва в прессъобщение водещата му авторка Одри Лин от Американския природонаучен музей.
Заедно с колегите си Лин е анализирала хиляди геноми на вълци и кучета, достъпни в публични бази данни. Изследователите са открили, че 64 процента от съвременните породи кучета имат вълци сред своите предци. Дори и миниатюрните чихуахуа, които са носители на около 0,2 процента вълча ДНК. "Което изглежда напълно логично за всеки собственик на чихуахуа", казва на шега Одри Лин.
Чехословашкият вълчак и сарлосовото вълче куче, произлезли от кръстосването между кучета и вълци, са двете породи с най-много вълча ДНК - до 40 процента. Сред породите, отглеждани като домашни любимци и които не са резултат от целенасочени кръстоски, най-"вълчи" са англо-френските трицветни гончета, с около 5 процента вълча ДНК. Хрътките, афганските или персийските (салуки), също са в челните места на класацията.
Макар кучетата с вълча ДНК да са по-едри, това невинаги е отличителен белег. Например внушителните санбернари нямат никакви следи от вълча ДНК. Изследването показва, че 100 процента от уличните кучета, които живеят в близост до човешки жилища, но нямат собственици, имат вълчи предци.       Според Логан Кистлър, куратор в Смитсоновия природонаучен музей и съавтор на изследването, именно чрез тях ДНК на вълците е могла да влезе в генетичния фонд на кучетата. Изследователите също така са сравнили личностите на кучетата, притежаващи ДНК от вълк, като са използвали терминологията, използвана от киноложките клубове за описание на различните породи. Тези, които имат малко или никаква вълча ДНК, е по-вероятно да бъдат описани като дружелюбни, ласкави или лесни за дресиране. Кучетата с повече вълча ДНК по-често са описвани като подозрителни към непознати или независими.
Описанията на личностните черти на породите обаче са несъвършени и не предсказват поведението на конкретно животно, отбелязва Кистлър.
Вълците са еволюирали, за да се приспособят към специфични местообитания и условия, докато кучетата са били отведени от хората във всички обитаеми кътчета на планетата, припомня изследователят. Кучетата се е наложило да се адаптират към местата, където хората са ги отвели, а гените на вълците са им осигурили предимства в определени ситуации, обяснява Кистлър. Много тибетски породи, като например дребната лхаса апсо, са носители на гена EPAS1, който произхожда от адаптацията към голяма надморска височина. Тибетските вълци имат същия ген.