Преходът в България не може да завърши, защото не успя да стане морален, каза пред БТА писателят Владимир Зарев

Българският преход освен че е доста отвратителен, той сякаш е безкраен, каза в интервю за БТА писателят Владимир Зарев. По думите му управляващите стават все по-алчни и все по-некачествени. „Олигарсите и българските властващи са хора, които изпитват истеричен егоизъм, които мислят за себе си, а не за народа си. По тази причина преходът не може да завърши. Защото просто той не успя да стане морален”, е мнението на твореца.
Преди дни в Ловеч той представи последния си роман – „И аз слязох”, в който се опитва да отговори на отдавна вълнуващи го въпроси. „Винаги съм искал да напиша такава книга, но не ми е достигал куражът, нахалството не ми достигаше да се обърна към тази тема, защото Иисус Христос - наистина това е една свята тема”, посочи Владимир Зарев. 
Три са основните въпроси, на които се стреми да даде отговор в книгата си. Първият е откъде идва тази устойчивост на подвига на Иисус Христос повече от 2000 години. Според автора отговорът е, че Иисус Христос предпочита страданието пред чудото.
Вторият въпрос е защо Бог изпраща на Земята едновременно и човек, и Бог, като е могъл да изпрати ангел или само човек, или само Бог. „Отговорът тук според мен е, че Бог Йехова – еврейският Бог, е доста жесток с човека. Той предизвиква потопа и почти унищожава човечеството. Той сам чрез себе си унищожава Содом и Гомор. Той наказва Давид за неговия грях - че преброява народа си, като избива 70 000 евреи. Бог Йехова изисква от Авраам да принесе в жертва сина си, за да докаже своята обич към Него. Тоест в желанието си, в копнежа си да установи своята власт над човека Бог Йехова се отнася към човечеството чрез насилието. Но насилието е инструмент, груб и повърхностен. Насилието ни сродява с подчинение, но не ни дава любов”, обясни Владимир Зарев. Той допълни, че със сладостна възхита е предричал появата на Иисус Христос от Назарет - Този, Който на кръста чрез страданието, чрез болката, чрез нечовешката, раздираща, непоносима болка ще изкупи цялата възможна вина. Вината на човека към Бога, но и вината на Бога към човека. Затова на кръста ще страдат едновременно и човекът, но и Богът. 
Третият въпрос, на който се стреми да отговори чрез романа, е защо евреите, които очакват своя Месия от столетия, не разпознават Иисус Христос. „Според мен това отново е замисъл на Бог Йехова, Който чрез църквата, която постепенно се въздига в името на Иисус Христос, заменя своя малък народ с цялото човечество. От тук насетне Той няма да бъде Бог на еврейския народ само, а на цялото човечество. Това е изключително важно събитие, което променя цялото човешко съществувание”, поясни писателят. 
Той подчерта, че не е религиозен, но е вярващ. „Не съм религиозен, защото още от малък нямам тези разработени сетива. Но съм вярващ по простата причина, че винаги съм имал усещането, че над нас стои една духовна, изключително мощна сила, която осмисля човешкия живот. Струва ми се, че ако няма Бог, човешкият живот ще е безсмислен”, обясни Зарев. И допълни, че религията е изискване от църквата като институция. „А всяка институция има правила, закони, свои непроменливи неща, ограничава. Докато според мен вярата е свободна като човека”, посочи той.
Според него българската духовност е вкарана в задния двор на общественото внимание. А в центъра на вниманието са парите и властта.
„Обикновено ме питат кой роман най-много обичам от книгите си. Но за писателя романите са като децата за майката си. Може ли да кажеш кое дете обичаш повече? Много важно е да спомена, че обикновено се обича най-много последното дете, най-малкото. Та така и с този роман – той ми е любимият”, призна литераторът. Той допълни, че би се опитал да напише още един роман, или пък два – ако даде Господ.
Следва цялото интервю:
Акад. Зарев, казвате, че романът „И аз слязох” е Вашето най-важно произведение, в което се опитвате да отговорите на въпроси, вълнуващи Ви отдавна, и да предадете своя духовен опит, натрупван в продължение на 50 години. Лични преживявания или духовни търсения Ви вдъхновиха да напишете книгата?
- Аз наистина се занимавам с тези теми повече от 50 години – от младостта си. Винаги съм искал да напиша такава книга, но не ми е достигал куражът, нахалството не ми достигаше да се обърна към тази тема, защото Иисус Христос - наистина това е една свята тема. 
Бях обаче болен преди десетина месеца. Беше ми много лошо и в неприветна, влажна, мръсна вечер сънувах, че трябва да напиша този роман. И тъй като много рядко ми се случват такива езотерични преживявания, реших, че наистина е нужно да го направя. Прегледах всичко, което съм чел за Иисус Христос – и Казандзакис, и новите автори, и установих, че моята теза, която искам да споделя с читателите, няма нищо общо с всичко това. 
Аз в този роман се опитах да отговаря на три основни най-важни въпроса. Първият въпрос откъде е тази устойчивост на разказа за Иисус Христос, Повече от 2000 години този разказ за подвига на Иисус Христос на кръста вълнува хората, тяхното въображение, привлича ги и непоклатимо стои в съзнанието на човечеството. Отговорът на този въпрос според мен се състои в това, че Иисус Христос предпочита страданието пред чудото. Още по време на Тайната вечеря, той споменава на своите ученици, че един от тях ще го предаде. Значи той е осъзнавал участта си, но не е избягал от нея. Той е могъл да се скрие, да изчезне... По-късно в Гетсиманската градина негови са думите „Отче мой, ако е възможно, нека ме отмине тази чаша”, но след това допълва „Нека бъде Твоята воля”. Вече на кръста, когато мъченически отстоява смисъла на своя живот, когато войниците се гаврят с него, намазват устните му с оцет и му казват „Ако си Господ, спаси се, слез от кръста”, той мълчи и понася невероятното, страхотното страдание, за да завърши своя човешки и божествен подвиг.
Тук искам да кажа две думи за Юда. Ако Юда беше спасил Иисус Христос, ако не го беше предал за 30 сребърника, той щеше да го убие. Досега ние отдавна щяхме да сме забравили за този наистина невероятен подвиг на Исус Христос. Просто той щеше да го убие със забравата. 
Вторият въпрос, на който се опитах да отговоря в този роман и който е изключително важен, и който ме е мъчил с години, това е защо Бог изпраща на Земята и човек, и Бог. Той е могъл да изпрати ангел, да изпрати само човек или само Бог. Но Той предпочита това сложно, мъчително, странно двуединство. По каква причина? Отговорът тук според мен е, че Бог Йехова – еврейският Бог, е доста жесток с човек. Той предизвиква потопа и почти унищожава човечеството. Той сам чрез себе си унищожава Содом и Гомор. Той наказва Давид за неговия грях - че преброява народа си, като избива 70 000 евреи. Бог Йехова изисква от Авраам да принесе в жертва сина си, за да докаже своята обич към Него. Тоест в желанието си, в копнежа си да установи своята власт над човека Бог Йехова се отнася към човечеството чрез насилието. Но насилието е инструмент, груб и повърхностен. Насилието ни сродява с подчинение, но не ни дава любов.
И тук с някаква сладостна възхита аз предричах появата на Иисус Христос от Назарет - Този, Който на кръста чрез страданието, чрез болката, чрез нечовешката, раздираща, непоносима болка ще изкупи цялата възможна вина. Вината на човека към Бога, но и вината на Бога към човека. Затова на кръста ще страдат едновременно и човекът, но и Богът. Ще бъде разпнат човекът, но ще бъде разпнат и Богът. Кръстът е величавото място, където се извършва единният съд, единното осъждане, единната прошка. Там те ще осъдят себе си, но ще си простят. И от тук насетне Бог вече има една нова форма, в която иска да установи властта Си, и това е любовта. Любовта, която Той изисква към себе си, но и любовта, която Той ще даде на човека. И любовта, която още Христос изисква – всички ние да се обичаме. 
И третият въпрос, който според мен също е доста важен, това е по каква причина евреите, които очакват своя Месия от столетия, не познават Иисус Христос като своя Месия. Той прави чудеса, Той проповядва прекрасно, Той увлича хората след себе си. Но те не Го припознават като своя Месия. По каква причина? Според мен това отново е замисъл на Бог Йехова, Който чрез църквата, която постепенно се въздига в името на Иисус Христос, заменя своя малък народ с цялото човечество. От тук насетне Той няма да бъде Бог на еврейския народ само, а на цялото човечество. Това е изключително важно събитие, което променя цялото човешко съществувание. 
Какво е посланието на романа Ви към съвременния човек, заобиколен от предизвикателствата на модерния свят?
- Ние живеем в един ужасно груб – груб до жестокост, материален свят. Всички ценности, към които се стреми съвременният човек, са власт и пари. Власт, защото чрез властта хората забогатяват – получават пари, и пари, които са форма на власт и безгранична свобода. 
Как виждате ролята на духовността и религията в нашето съвременно общество?
- Аз не съм религиозен, но съм вярващ. Не съм религиозен, защото още от малък нямам тези разработени сетива. Но съм вярващ по простата причина, че винаги съм имал усещането, че над нас стои една духовна, изключително мощна сила, която осмисля човешкия живот. Струва ми се, че ако няма Бог, човешкият живот ще е безсмислен. 
Моите родители бяха атеисти, но имах една баба, която беше дълбоко вярваща. По някой път тя ме хващаше за ръка, тръгвахме по улица „Граф Игнатиев” и стигахме до църквата „Свети Седмочисленици”. Бил съм много малък, 5-6-годишен, но в полумрака, в тайнството на тази църква на мен ми се струваше, че чувам шепота на хората, изпълнен с молба към Бога да ги отминат страданията и нещастията, които ги сполитаха. От тогава у мен нарасна едно усещане, че вярата е нещо важно и необходимо. 
Пак ще повторя – аз съм вярващ, но не съм религиозен. Религията е изискване от църквата. Църквата е институция. А всяка институция има правила, закони, свои непроменливи неща, ограничава. Докато според мен вярата е свободна като човека.
Ако мога да Ви върна и към един от другите Ви романи - „Разруха”, за който немски авторитетни медии не пестят суперлативи. В него описвате тежкия преходен период в България след 1989-а. Сега, толкова години по-късно, отмина ли този тежък преходен период?
- За жалост, българският преход освен че е доста отвратителен, той сякаш е безкраен. Ние продължаваме да се намираме в прехода. Българските управляващи сякаш стават все по-алчни и все по-некачествени. Олигарсите и българските властващи са хора, които изпитват истеричен егоизъм, които мислят за себе си, а не за народа си. По тази причина преходът не може да завърши. Защото просто той не успя да стане морален. 
Творите повече от половин век. Ако днес можехте да дадете съвет на младия Владимир Зарев, какво бихте му казали?
- Бих му казал да си живее живота. И младият Владимир Зарев, и старият Владимир Зарев, общо взето, ние сме хедонисти. Аз съм човек на удоволствията – обичам ги, ценя ги, опитвам се да си ги доставя. Аз съм човек и на мъченичеството на писането. Защото писането освен най-значимото, най-прекрасното, най-щастливото удоволствие, което съм преживявал, си е голяма мъка. Например моята трилогия, семейната сага „Битието”, „Изходът”, „Законът”, се разпростира в 2900 страници и разказва историята на един род, но, надявам се, и на българския народ от 1890 г. до наши. Та тази трилогия – пак повтарям, 2900 страници, аз съм преписвал три пъти, а отделни страници – и по пет-шест пъти. Защото тогава печатниците не приемаха текст, ако на листа има повече от три поправки. Та това си е трудът на една машинописка за няколко години. Така че белетристиката е и чист физически труд. Разбира се, тя изисква и много въображение, много интуиция, много духовност.
Има ли място нашата литература на световната сцена? Какво ѝ пречи, какво ѝ помага?
- Пречи ѝ най-вече безразличието на българската държава. В България за всичко има пари, най-вече за крадене, но за култура, за духовност няма пари. Българската духовност е вкарана в задния двор на общественото внимание. В центъра на вниманието са парите, властта, но духовността – за нея няма абсолютно никаква грижа. А без грижа от държавата трудно се пробива. В самото начало след прехода имаше силен интерес към България. Но самата наша държава направи така, че този интерес спадна, и тя не помага с нищо да се възобнови.
Вас вдъхновението като че ли не Ви напуска – повече от 50 години творите и сте изключително продуктивен автор. Има ли рецепта?
- Рецептата - това е постоянството, търпението. Защото белетристиката изисква огромно търпение. Между впрочем, акад. Иван Гранитски поиска да издаде първата ми книга – стихосбирка, която аз съм я писал, преди повече от 50 години. Прегледах стихотворенията, избрах измежду тях 25 – стана една много прилична книга. Тогава аз си припомних – едно стихотворение се пише един ден, два, три; докато един роман се пише с години. Изисква се много, много, много постоянство. И, разбира се, човешка вяра.
„И аз слязох” е все още пресен роман, но мислите ли върху нови проекти вече?
- Обикновено ме питат кой роман най-много обичам от книгите си. Но за писателя романите са като децата за майката си. Може ли да кажеш кое дете обичаш повече? Много важно е да спомена, че обикновено се обича най-много последното дете, най-малкото. Та така и с този роман – той ми е любимият.
Имам вече огромна опитност. Навярно бих се опитал да напиша още един роман, дай Боже – два. Но у мен вече има напластена и много умора. Аз забравям. Удивително е това, обаче, забравям защо съм влязъл в стаята, какво трябва взема от там. Но когато пиша роман, не забравям героите си. Стоят в мен непоклатимо - живи, прекрасни и, надявам се, увлекателни.