Според художника голямото предизвикателство, цел и смисъл на изкуството е да се говори за невидимите неща, а за това се иска да намериш език. „Това е изнасяне в друго място, което да компенсира от потресението на социалното и битово живеене. Мисля, че така се е създало изкуството - от невъзможността в живия живот да си дадем устойчиви, трайни и смислени отговори. То иска да ни даде един друг, разширен хоризонт. Рисуването е спасителното място, където си изграждаш илюзиите, надеждите, че има смисъл, заради който си струва всичко“, обясни той.
Попитан дали се интересува от тенденциите, Памукчиев отговори, че живо се вълнува къде стои и в каква позиция. Според него важното е да си автентично вдаден и да се докараш до продуктивно съдържание. „Вярвам си като художник, когато усетя, че съм в ритуала на правенето, а за да стигна до него трябва да мина през мъката на занаятчията. Постепенно се качваш, събираш всичко, което имаш, парчетата от твоята емоционално-психична плът, за да стигнеш до кулминация, когато заставаш на върха на четката си“, каза художникът.
Големият въпрос за него е как се постига автентичност в днешно време. Той смята, че е от последното поколение, което има памет за някакво изначално разтворено битие в естеството. „Когато говорим за дълбочинна същност, е много трудно да се освободиш от всичкото обкръжение, от часове екрани, заливащи те с информация, без да си сигурен каква точно е тя“, поясни творецът. Като преподавател той говори за това и със студентите си, които съветва да си дават от време на време пауза от екраните и да си говорят. Надява се, че пренасищането с този вторично създаден дигитален свят ще породи копнеж по завръщане към някакво първоначално състояние.
Цялата серия акварели, която представя във Варна, е направена през лятото на 2024 г. Много отдавна не бях работил акварел, а с годините човек се връща към кавалетна форма, обясни художникът, който е познат с големи формати и инсталационни проекти. Акварелът за него е поетично отклонение от програмата. „Там си в кратката форма, в хайкуто, в тристишието. Нещо, което по друг начин връзва феноменологичното на материала с абсолюта на съдържанието. Когато медитираш върху малка форма, върху водно петно, то е съвсем друг ритуал“, отбеляза Памукчиев.
Заглавието е препратка към морето. Водата според него е най-живият материал, а при акварела има манипулация на нещо много подвижно, при което от привидната безформеност и случайност извличаш картинна ситуация. В творбите му има и фигури, което според него е най-трудният момент, защото трябва да стегнеш водата до степен да изобрази нещо. „Акварелът е най-капризната техника, най-трудната за овладяване. Има интрига в тази променчивост, в следенето, контрола. Водата тръгва, трябва да я хванеш точно когато ти върши работа. Има един игрови момент и е много благодатен за импровизация, интерпретация, провокация на живия процес“, допълни Памукчиев.
За него обаче това не е от днес и сега. Смята, че цялата му живопис и нейната предистория е на водна основа. Прави картините си с водни каши, които се месят и разливат и казва, че е възпитал отношение в това вграждане, вплитане в органичността, в естеството на материала. „Художникът е обречен на материя, защото материализира. Работейки, седейки в материята, събужда дълбинни интуиции за първичното живеене в естество. Това ме изведе преди години в дългосрочен план да избера материали, които носят съдържание и символика - дървесна пепел, стрити въглени, пръст. С тях процесът ни изправя в ритуализирани действия на работа в свещена материя. Най-кратко - одухотворяване на материя“, сподели художникът.
Той смята, че в рисуването има много занаят, но се съпротивлява когато колеги разсъждават за него само като занаят. „Направията е задължителното нещо, но големият въпрос е какво е направено. В този смисъл не мога да остана единствено в разговора за сръчността. Голям майстор си, когато успееш да се докоснеш и да извлечеш съдържание“, каза той.
Проф. Станислав Памукчиев е роден в София през 1953 г. Завършил е „Стенопис“ в Националната художествена академия в София, където преподава. Негови творби са показвани в повече от 80 самостоятелни изложби в България и чужбина. Участва в множество групови изложби, селекции на съвременно българско изкуство. Носител е на Първа награда от Международния конкурс за млади живописци „София '85“; Голямата награда от Международното триенале на живописта „София '96“; годишна награда за култура „Златно перо“ през 2002 г.; национална награда за живопис „Захарий Зограф“ през 2003 г.; голямата награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора” на СБХ през 2015 г. През 2016 г. получава орден „Св.св. Кирил и Методий“ - първа степен.