Проф. Антоанета Алипиева разказва за новата си книга „ТКЗС в българската литература“

Темата за ТКЗС разкрива не само механизма на една принудителна трансформация на селото, но и сложната роля на литературата – първоначално като инструмент на пропагандата, а по-късно – като свидетел и критик на епохата. Това споделя пред „Аз-буки“ проф. Антоанета Алипиева, чиято книга  „ТКЗС в българската литература“ бе издадена от Национално издателство за образование и наука „Аз-буки“.
Книгата разглежда представянето на трудовите кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС) в българската литература от втората половина на ХХ век до днес. 
„Беше ми много интересно да проследя целия процес, включително и с приемането на закони и с постановления, с човешките драми и движението на българското село от средата на миналия век до ден-днешен“, споделя проф. Алипиева. 
Като отправна точка в изследването ѝ стои творчеството на Ивайло Петров, особено романите „Мъртво вълнение“ и „Хайка за вълци“: „Такава дълбочина на психологията, на отчаянието, на отмъщението, на изненадата от живота… Прекрасни неща в негово лице притежаваме“, казва проф. Алипиева. Важна роля за тематичната рамка играят и текстовете на Георги Мишев, който описва последствията от масовата миграция на селяни към града – друг централен ефект от въвеждането на ТКЗС.
Проф. Алипиева подчертава, че при писането ѝ се е наложило да прегледа и голямо количество литература със спорна художествена стойност: „Купища, купища книги трябваше да прехвърля, включително и тези, които бяха много бездарни, плакатни, агитационни“. Но зад тази фасада стои огромен архив на преживени човешки съдби и културни трансформации, който тя систематизира и анализира.
Авторката обаче подчертава, че след 60-те години на XX век в литературата ни се появяват прекрасни неща за този период от нашата история.
„Литературата реагира буквално на всичко – тя винаги намира начин да разкаже за времето, да го обхване и включи в себе си“, казва проф. Алипиева.
Относно днешната картина на българското село, според проф. Алипиева то вече е „труп“ – обезлюдено, с празни или рухващи къщи, с прекъсната връзка между поколенията. 
Литературата все още не е обърнала внимание на тази нова реалност, тъй като „писателите все още са заети с градските сюжети, с метаморфозите, които българското общество търпи след навлизането в демокрацията. И селото все още не e станало сюжет“.
Въпреки това селското пространство все пак търпи трансформации – започва да се развива селски туризъм, реставрират се стари къщи, хора напускат врявата на градовете в терсене на спокойствие на село. Това е потенциал за нови разкази: „Тепърва очакваме селското пространство да представи разкази за човешката душа, за новата социология и история“, заключава авторката.
(Информацията е публикувана без редакторска намеса и на основание договор за партньорство между Българската телеграфна агенция и Националното издателство "Аз-буки")