Психотерапията в България: развитие през XX век и съвременни проблеми

На 4 август 2006 г. си отива видният психиатър Георги Каменов, чието име остава трайно свързано с първите опити за психотерапия в България по време на комунизма. Образът му става известен с филма „Адаптация“ от 1979 г., в който Каменов е прототип на главния герой д-р Банков. С филма за пръв път се поставя въпроса за психотерапията пред широка публика в българското обществено пространство. Днес, години по-късно, в България има формирана професионална терапевтична общност. 
В интервю за БТА д-р Давид Иерохам, психиатър и психотерапевт, университетски преподавател по психиатрия, психотерапия и артистични психо-социални практики, разказва как се развива психотерапията в България под различни политически режими и нейната роля в съвременното общество.
Корените на българската психотерапия
Професията има корени още в началото на ХХ век, но развитието ѝ е слабо, въпреки времето на процъфтяващата психоанализа на Фройд, Юнг и техните последователи.
„Психотерапията в България има стара история. Двайсетте години има група, която се е интересувала от психоанализа. Не е била много разпространена, защото българската психиатрия е била ориентирана към немската, която е доста консервативна, с много терминология, дисциплинирана, с по-малко място за човешкото слово и човешкия контакт“, казва д-р Иерохам.
В България се публикуват статии на психологически теми в издания като „Душевно здраве“, „Просвета“, „Философски преглед“, някои от тях критични към психоанализата. Според годишника на специалност „Психология“ 2023 на Софийския университет обаче почти няма данни българи да са получавали психоаналитично обучение и да са се свързвали с чуждестранните общности, които се развиват по това време. Въпреки това в този период се открояват двама психиатри - Никола Кръстников и Кирил Чолаков. Годишникът по психология на Югозападния университет „Неофит Рилски“ разказва, че двамата развиват свои терапевтични методи на хипнозата, които целят повторно преживяване на психотравми. С тях лекуват пациенти с определени видове неврози.
С настъпването на комунистическата власт интересът към професията намалява. Психотерапията е обявена за „буржоазно“ начинание и почти не се практикува в следващите две десетилетия.
70-те години – време на пробуждане
„В края на 60-те и началото на 70-те години светът претърпя много голяма промяна по отношение на човешките права, и човека като душевност и психика“, казва д-р Иерохам, припомняйки студентските протести за човешки права и равнопоставеност в Париж, Берлин, Лондон, Монреал от 1968 г. 
Със световната нравствена революция в психиатричните среди се появява фокус върху психотерапията като част от лечението на психично болните хора. В институционалните заведения започва да се обръща внимание на отношението към пациентите, а не само на тяхното лечение. 
„В Западна Европа имаше реформа, която целеше да се децентрализира психиатричната помощ, пациентите да не бъдат изолирани в големи болници, а да има малки заведения, които да са амбулаторни, поликлинични и където хората да могат да живеят вкъщи, да са близо до близките си и така да получават помощ. Естествено това не може да стане само с лекарства, те трябва да възстановят и своите отношения с околния свят, с близките си. И така започна да се поставя по-голям акцент върху психотерапията.“
Тези идеи стигат и до България, но в страната процесите са по-бавни и немащабни. На институционално ниво психотерапията не съществува. „В България беше една доста голяма тишина в това отношение, съществуваше голяма потиснатост. Не се гледаше с добро око, занимаващите се бяха подложени на обезценяване и подигравки“, разказва д-р Иерохам.
По това време той работи като психиатър в болницата в Карлуково, където забелязва нарастващия интерес на българските лекари към психотерапията.
„В такава болница като Карлуково обикновено работеха млади хора, завършили медицина. Там бяхме една компания, на една възраст, завършили по едно и също време и се интересувахме и от философия - от това какво е човекът, откъде идва, какво е обществото. Когато работиш в психиатрия, ти се вълнуваш от пациентите: какво мислят, как мислят, от начина, по който възприемат света, техните преживявания. Това неминуемо поставя въпроси пред теб и не е достатъчно само да го обясняваш с химични процеси в мозъка, каквато беше тогава тукашната марксистка вяра“, разказва д-р Иерохам.
През 70-те години стъпките на психотерапията са тихи и прикрити. Не е забранена практика, но не е и позволена. Правят се опити за терапия в някои психиатрични отделения, обикновено от отделни лекари, които проявяват чисто човешки интерес и загриженост към пациентите.
„В психиатриите имаше хора, които се интересуваха от психотерапия. Идеята беше свързана с това да се хуманизира отношението към психично болните, което тогава не отговаряше на никакви критерии за човешки отношения. В психиатричните болници условията за пациентите бяха същите, както сега - окаяни, мизерни. Там основното нещо не беше грижа, а това пациентите да бъдат спокойни, да не създават проблеми, и това се реализираше чрез лекарства.“
По това време Георги Каменов е лекар, който прилага този различен подход към пациентите си. Практикува психотерапия в Медицинска академия. По модела на Каменовите групи филмът „Адаптация“ показва пациенти в софийска психиатрична клиника и техните разговори с психиатъра д-р Банков, който често среща проблеми и неразбиране заради работата си. Филмът не само представя една непопулярна за времето практика, но и поставя въпроси за човешката душевност.
„Жоро Каменов беше консултант на филма „Адаптация“. После заличиха името му. Но важното е, че излезе такъв филм, който показа че има такова нещо - групова психотерапия“, добавя д-р Иерохам.
Каменов емигрира в САЩ още преди излизането на филма поради политически натиск и спирането на групите му. На режисьора Въло Радев не е възложен нито един проект до 1989 г., пише проф. Пламен Панайотов в своята статия „Психоаналитичната проблематика във филма "Адаптация".
Първи опити за психотерапевтична дейност
Въпреки че регламентирана практика няма, в отделни психиатрични заведения се прокрадва терапевтична дейност. Една по-известна група е тази на учениците на Каменов, която се сформира, след като той емигрира през 1982 г. Събират се всеки петък, откъдето произлиза и името - „Петъчен колегиум“. На срещите си те обсъждат случаи и пациенти.
„В тази група бяха Владимир Николов, Милчо Живков, Тома Томов, Румен Георгиев, Жени Георгиева. Хора, които тогава бяха млади, и една част работеха в психиатриите, а друга бяха студенти. Те разговаряха с пациентите на Каменов. И четяха. Бяха превели някакъв голям обем от групова психотерапия на Ървин Ялом. Според мен правеха и групи по психотерапия“, казва д-р Иерохам.
Според него обаче психотерапевтичната общност не тръгва от едно място.
„Искам да изляза от митологията. Ако се погледне обективно, аз не мисля, че на едно място един човек и една група са дали началото на едно движение. В Раднево например също имаше хора, които правеха с психично болните театър и фестивал. В Плевен имаше един друг човек, доктор Бахкашки, който се занимаваше с хипноза.“
Въпреки тези отделни опити, поради репресивния характер на системата, не се създава организирано психотерапевтично общество. „В тоталитаризма отношенията бяха прекъснати и не бяха естествени, а хората си се страхуваха. Нямаше споделеност“, казва психиатърът.
Проблем има и с достъпа до учебни материали, които се събират по малко от всякакви места.
„В Националната, Медицинската библиотека имаше психиатрични учебници и западни университетски ръководства. Тук-таме попадаше информация в някое голямо ръководство глава за психотерапия.“
„Някои хора успяваха и да прескочат до чужбина. В Будапеща по това време имаше голяма книжарница за американска литература, където можеше да се намери Фройд на английски. В Източна Германия, в Белград имаше американски книжарници. Всеки се опитваше да си вземе някоя книжка.“
Усилията на българските психиатри преди 1944 г. се оказват полезни на младите психотерапевти през 70-80-те години на ХХ век. 
„Имаше такива български приноси като Чолаков, като Кръстников. Техните методи, които бяха известни, бяха цитирани и на Запад се изучаваха, и тук.“
Обвързване с международна психотерапевтична общност 
В средата на 80-те години, когато режимът става малко „по-щадящ“, започват да се правят усилия за професионално обучение на български терапевти.
„По-сериозно стана, когато започнаха някои хора да търсят обучение. Идваха тук Джордж Василиоу и Васо Василиоу, които бяха от Атина и имаха институт. Те бяха свързани със системния и фамилния подход. Подходи, които да подобрят функционирането на обществото, на институции като училищата, на семейството. Джордж Василиоу четеше лекции.“
Д-р Иерохам разказва за първото посещение на гръцките терапевти:
„Домакини им бяха катедрата по психиатрия на Софийския университет с професор Темков и доц. Марина Бояджиева, която се интересуваше живо от психотерапия. Тогава Бояджиева беше шеф на университетската клиника в Суходол. Там работехме аз и няколко души от "Петъчната група". През 1984 г. Джордж Василиоу предложи на Бояджиева да демонстрира фамилна терапия, метод на груповата терапия.“
Поради работата си в Суходолската клиника д-р Иерохам има лични спомени от тези първи демонстрации в България.
„Една седмица преди Василиоу да дойде, Бояджиева ми казва: Трябва да се представи семейство на сесията. Ти се интересуваш от семейството на пациентите - викаш родителите, опитваш се да говориш. Ще доведеш семейство на твои пациенти и Джордж ще направи сесия по фамилна терапия. Аз си казах: Как ще представям пациент там пред всички, ще говоря за него, ще ме критикуват. И все пак помолих родителите на един мой пациент - журналист, който беше с алкохолна зависимост. Казахме им, че идва тук един американски професор да консултира, обаче ще има и публика, защото той има методи да използва и показва. И тези хора се съгласиха.“
Отворената сесия предизвиква голям интерес в българската психологическа общност.
„Имаше много интересен момент, когато се обяви, че ще се случва тази демонстрация. Същият този ден вървяха по тясното селско шосе между Суходол и клиниката десетки млади студенти, психолози, от всякакви посоки. Пристигнаха в Суходол и сядаха в една голяма зала, където Джордж Василиоу щеше да прави демонстрацията. Всички бяха насядали около него - това беше изключително впечатляващо за тоталитарната епоха. И Джордж направи семейна сесия. Всички бяха изключително впечатлени.“
Скоро след тази среща гръцкия терапевт кани д-р Иерохам на обучение в Атина. Той е един от малкото, които успяват да се докоснат до опит извън социалистическите страни.
„С гаранции, връзки и ходатайства можеше да те пуснат да отидеш някъде. Ако ме питате как са ме пуснали – Марина Бояджиева имаше връзки. Аз ѝ казах тогава, че мен няма да ме пуснат. Тя каза: Как пък няма да те пуснат? Излезе от кабинета, започна да върти телефона и след малко каза: Утре иди да си вземеш паспорта.“
След този обмен българските терапевти разбират, че се нуждаят от супервизия (наблюдение и обратна връзка) на работата си, и посещенията на гръцкия терапевт стават по-чести. 
„Василиоу започна периодично да идва тук. Хората, които ръководеха Медицинска академия, уреждаха неговите посещения. Те бяха ходили на Запад и знаеха психотерапия.“
В края на 80-те все повече български терапевти са канени в Гърция. В България започва да се заформя общност.
„Имаше вече общество около Румен и Жени Георгиеви. Събирахме се по къщите и говорехме. Правехме психотерапия по клиниките,“ казва д-р Иерохам.
Идването на демокрацията
Поради интереса към професията и започнатите практики в средата на 80-те, с падането на режима, психотерапията започва да се развива бурно по време на Прехода. 
„След 10 ноември 1989 г. тук започнаха да идват много хора от различни подходи и философии - психоаналитици от френската школа, психодраматисти. 90-те години възникна необходимост да се организира този процес, да се въведе някаква структура, и така се създаде Българска асоциация по психотерапия.“
Започват професионални обучения, отварят се частни практики и организации. Терапевти, избягали по време на комунистическия режим като Георги Каменов (САЩ) и Никола Колев (Швеция) се връщат в България няколкократно през 90-те години. 
Български терапевти се обучават в чужбина и се сертифицират по международни стандарти. 
Закон за психотерапията
Около 2000 година в различни държави - например Германия и Австрия, вече има закон, който регламентира психотерапевтичната професия. В България това е нерешен проблем и до днес. 
"Законът би помогнал за ориентирането на хората към ефективен за тях терапевтичен подход. Добре е всяка дейност да бъде регламентирана, за да се знае какво е психотерапия, какво не е. Да има представа какво е психоанализа, какво е групова анализа, психодрама. Хората да могат да избират и така да се пресеят такива методи, които не са достатъчно научно обосновани", споделя д-р Иерохам.
Регламентът на Българска асоциация по психотерапия (БАП) и Европейската такава изискват университетско образование и специализирано обучение в психотерапевтични институти. Целият процес продължава около 7 години. Това обаче не е задължително в България, защото няма закон, който да изисква от терапевтите да бъдат лицензирани, въпреки опити да бъде въведен още през 2012 г. 
„В България една част от психотерапевтите счита, че трябва да има такъв закон, за да се регулира [на държавно ниво] подготовка, образование и практика на терапевтите – колко години и при какви условия. Но не можа да се намери енергия да пробие в политическите среди идеята за такъв закон.“
Психотерапията и социалните проблеми на българско общество
Според д-р Иерохам днес психотерапевтична намеса липсва при сериозни психо-социални проблеми на българите, например справянето с честите смъртни случаи на пътя.
„Когато има катастрофа с жертви, починали хора, как се говори с близките? Те са обявени и са интервюирани. А всъщност става въпрос за тежки травми. Те се обявяват, но не се работи с тях по отношение на психическите последици.“
Насилието също е водещ проблем, при който има недостатъчна информираност за ролята на психологичната помощ.
„В случай например с ученици, които се бият в училище. Някой е бияч, някой е жертва, нали? После се казва: с жертвата работят психолози. Това е най-безличното представяне на психотерапевтичната професия. Ами нека да има персонализация. Нека се каже: ето този човек-специалист работи ето с това дете.“ 
Информационното затъмнение по темата пречи на процеса по хармонизиране на отношенията между хората и различните социални групи. Според д-р Иерохам има и голям проблем с расизма, сексизма, хомофобията. За ромската общност и за отношенията между мнозинството и малцинствата в България не се говори, а психотерапията и социалната работа биха могли да допринесат за това, споменава той.
Проблемът с достъпността
Усилия в посока разпространение на психологическата и психотерапевтичната помощ се виждат, но остават недостатъчни.
„Има прогрес. Има психологична помощ, която се предлага и в училищата, в университетите, в различни институции и фирми. Но това все още е един хаотичен и недостатъчно отработен процес“, пояснява д-р Иерохам.
Психотерапията остава финансово недостъпна за много хора. Според д-р Иерохам е недостатъчно професията да съществува в едно общество. Тя трябва да се покровителства от институциите, общностите, медиите, за да може да достигне до възможно най-много хора от различни социални прослойки. 
Той обобщава: „В едно демократично общество психотерапията трябва да бъде достъпна и за младото, и за старото поколение, и за мигранта, за полицая и за човека от малцинството, за целия този спектър от хора.“