Разказвам за чужденци, които са се посветили на България, каза пред БТА Милена Димитрова за книгата си „Десет велики българолюбци“

Разказвам за чужденци, които необяснимо са обикнали и са се посветили на България. Любовта и всеотдайността им повлияват и върху нашата история. Това каза пред БТА журналистката Милена Димитрова по повод новата си книга – „Десет велики българолюбци“ от издателство „Книгомания“. Премиерата на изданието е днес, 19 ноември, в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (НБКМ).
Авторката отбеляза, че е работила повече от три години върху „Десет велики българолюбци“. „Сигурно идеята е зреела още по-дълго, защото по принцип не ми харесва да вървя по улици, които не знам на кого са кръстени“, обясни тя. Изложба, посветена на Александър I Батенберг, и трилогия за швейцарския учителя по физкултура Луи Айер, също вдъхновили Милена Димитрова за новата й книга. Останалите личности, описани в тома, са генерал Иван Инзов, лейди Емили Ан Странгфорд, Джанюариъс Алойшиъс Макгахан, Едуард Кинг, Хосе Луис Пелисер, проф. Рикардо Пикио, Мерсия Макдермот и Мартин Кейниг.
„С журналистически хъс Милена Димитрова се впуска да разгадае трудно обяснимата любов към България и българите на десет фигури от различни епохи и националности. Подбрани са с единствената цел да се съживи и запази споменът за безкористната им обич към нашата родина. Всички те дълбоко са вникнали в народопсихологията ни, почувствали са музиката, книжовността и душите ни. Всеотдайната привързаност към България на тези личности бележи съдбовно техния живот, променя и историята на нашия народ“, гласи част от анотацията на „Книгомания“.
ИСТОРИЧЕСКИЯТ ОЧЕРК И МЕДИИТЕ
„Занимаваше ме, предизвикваше ме жанрът исторически очерк. Трябва да знаеш фактите в детайли, понякога един детайл разкрива идеята на живота на една личност“, посочи авторката. Разказа, че в конкретния случай се е интересувала от темата за това как чужденци до такава степен са обиквали България, че да я обичат повече от самите българи, дори някои от героите й са умрели за нея. 
„От тези хора ние има много какво да научим и най-малкото, – дължим им поне да знаем за тях. Паднало ни се е да живеем в период, в който обществото ни прави сериозен дигитален преход. В същото време има ценности, които не бива да изоставяме, да забравяме и да пренебрегваме“, смята Димитрова.
Според нея има риск в издаването на исторически очерци. „Жанрът е малко ретро и някак далеч от новините, които в момента ни интересуват. Живеем в толкова повратен и несигурен свят, чуваме сякаш как епохите прищракват и се пренареждат като кубче на Рубик“, сравнява авторката. Очеркът обаче допълва представата й как обществените медии е добре да приличат на голям оркестър не само с разнообразна информация, а и с форми, и с автентични гласове за поднасянето й. „Да има и първа, и втора цигулка, но и контрабас, и флейти, и брас секция, чинели и каквото още трябва,– за да звучи богато големият оркестър. От една медия - сайт, вестник или предаване – се очаква да задоволява различни вкусове и очаквания. А толкова рядко се случва! Малко доскучава ден след ден да чакаме само кой какво бил казал и новините на деня да се изчерпват с това кой как го коментира от комюникетата на пресцентровете“, посочи журналистката.
ИЗСЛЕДВА ДОКУМЕНТИ ОТ ЦЕНТРАЛНИЯ АРХИВ И КНИГИ
„Полезно ми беше четенето на книги по темата и ровенето в Централния държавен архив. Прегледах там, например, над 200 източника за Джанюариъс Алойшиъс Макгахан“, разказа Милена Димитрова. Тя обясни, че един от документите, на които е попаднала, не е бил отварян преди това. „Казваше се буюрултия. От чисто любопитство реших да видя какво значи това. Дойде папката с архивната единица, сложих белите ръкавици и се появи оригинален гланцов лист с арабско писмо, размер А3, сгъван многократно, с протрити от носенето ръбове. Буюрултия, турска дума, се оказа заповед, разрешително, нещо като акредитация или лично разписан поименен пропуск, за да може американският журналист да пътува безпрепятствено из Османската империя и да си пише репортажите“, обясни авторката. За превода на документа тя получила съдействие и от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. 
„Магкахан очевидно е носил този документ наред с паспорта си, предполагаемо в горния джоб на сюртука. До сърцето! Бюрултията дава на Макгахан същественото предимство пред останалите кореспонденти на Балканите свободно да се движи, да вижда и да предава от първа ръка свирепствата, кървавите злодеяния и пожарищата, причинени от башибозука след зверското потушаване на Априлското въстание през 1876 г.“, разкри Димитрова.
КНИГАТА ЗАПОЧВА С РАЗКАЗ ЗА БАТЕНБЕРГ
Книгата „Десет велики българолюбци“ започва с разказ за Александър I Батенберг. „Този млад човек, храбър войник, изважда княжеския жезъл едва на 22 години. Пръв се заема да гради институции, болници, кадастър и да превръща бившата османска територия в европейска държава. Пръв я слага на европейски релси, разширява я при Съединението от 1885 година, а такива успехи не се прощават от великите сили. След преживените превратности почти успява да намери земното си щастие. Едва на 36 години издъхва в страшни болки след несполучлива коремна операция“, коментира авторката на изданието. Добавя, че е искал „един ден да легне в българската земя, ако българите го приемат“. Какъв по-силен знак, че е българофил, отбеляза Милена Димитрова.
ЗА МЕРСИЯ МАКДЕРМОТ ГОВОРЯТ КНИГИТЕ Й
Мит е това, че архивът на Мерсия Макдермот е предаден в държавния архив в България, разказа Милена Димитрова. „Там няма и една страница от нейните неуморни записки. Снимките на англичанката за книгата са взети от фотоархива на БТА“, каза авторката на „Десет велики българолюбци“. 
Преди да напише текста си за англичанката, Димитрова препрочита книгите на Макдермот за Апостола на свободата, за Гоце Делчев, Яне Сандански и Димитър Благоев, както и последния й том „Имало едно време в България“. „Намерих там отговори на всичките въпроси, които ме занимаваха за нея. Например, как е решила какво да прави след шумния успех на биографията на Левски, за кого да пише. Също толкова подробно, както комитетските планове на Левски тя проучва и македоно-одринските борби до такава степен, че е поканена да ги преподава в Историческия факултет на Софийския университет. Англичанката е написала най-стойностните биографии на българските национални герои“, твърди авторката.
Швейцарецът Луи Айер, учител по физкултура, трилогия за когото е едно от вдъхновенията на авторката за книгата ѝ, пише и сам издава памфлета „Про България“, в който защитава България по време на „кървавото второ десетилетие на ХХ век“. „Той умира в третата война, в която участва като доброволец от България. Погребан е на следващия ден след битката при Дойран в съседното село Чаушли, Струмишка околия“, отбеляза журналистката.
В книгата си тя разказва още за трима кореспонденти от Руско-турската война – Макгахан, Едуард Кинг и Хосе Луис Пелисер. За проф. Рикардо Пикио обясни, че е малко познат. Димитрова цитира негови думи към Петър Динеков: „Аз съм по-голям българофил от вас и ние сме съграждани в книжовната република“. Италианецът разкрива как старобългарската литература дава ключове на целия славянски свят в ранното Средновековие, посочи още журналистката.
„Необикновена е и фигурата на руския генерал Иван Инзов, който помага много на българските общности в Бесарабия, на преселниците от Руско-турската война. Неговият портрет започва с невижданата сцена как година и половина след смъртта му в Одеса през май 1845 година, ковчегът му е изваден и пренесен от гробището в Одеса до мавзолея, който му е съграден в Болград. Цели 230 километра признателните българи носят пеша и на ръце, на плещите си тленните му останки, като в последните 500 метра бесарабските българи даже пълзят на колене от преклонение към Инзов, отбелязва журналистката.
„Благодарение на генерал Инзов българите не са били закрепостявани, не са пращани да отбиват военна служба, имали са право да си купят земята, която обработват. Генералът поощрявал българите да учат родния си език, да не забравят своя род и традиции“, разказа още авторката.
МАРТИН КЕЙНИГ E ЕДИНСТВЕНИЯТ СЪВРЕМЕННИК ОТ ДЕСЕТТЕ ГЕРОЯ В ИЗДАНИЕТО
Мартин Кейниг е единственият все още жив герой от десетте, избрани да бъдат в тази книга. За него Милена Димитрова разказва, че е етнограф, танцьор, фотограф и любител на автентичната музика, обикалял не само из България, но из балканските страни. 
„Мартин Кейниг долавя точно един такъв момент на преход, когато цялата естетика и красота на селото, с домотканите дрехи и бродирани ризи, с музиката и обичаите, с нравствените категории си отиват безвъзвратно, пометени от цивилизацията, от урбанизацията, от прехода към индустриализация. Тогава той снима, запечатва фотографии и фонозаписи и това е ценното на огромната му колекция от няколко десетки хиляди снимки и звукови файлове, включително и „българския химн“ „Излел е Дельо Хайдутин“ в изпълнение на Валя Балканска“, посочи авторката. В книгата „Десет велики българолюбци“ е цитиран докладът на Държавна сигурност за американския етнограф, за който пръв споменава Иво Хаджимишев, кураторът на двете изложби на Мартин Кейниг у нас. Милена Димитрова разказва, че два пъти е имала шанса да гостува в дома на Мартин Кейниг на остров Вашон в американския щат Вашингтон. В книгата й, освен за легендарната Златна плоча на Вояджър, е възкресена и историята как Мартин Кейниг насърчава българската общност в Сиатъл да се самоорганизира и да основе Център за българска култура и наследство.
Милена Димитрова е журналист и автор на петнадесет книги. Отличавана е със „Златно перо“ на СБЖ и със „Златен век“ за принос към българската култура. Носител е на международната медийна награда „За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа” на д-р Ерхард Бузек и SEEMO във Виена. След защитения докторат за журналистиката в прехода тя специализира в Университета в Колумбия, Мисури, в САЩ. Работи осем години в европейските институции, служи и в държавната администрация. Председател е на Обществения съвет на Българското национално радио.