Режисьорката Маргарита Младенова пред БТА: Театралният дух броди дори когато животът на театралната машина изглежда уседнал

Шейсет години след създаването си, театър „София“ се завръща на обновената си голяма сцена. Първото представление, което ще открие новия сезон и реконструираното пространство, е режисирано от Маргарита Младенова. Работното му заглавие е „Корени“. Това няма да бъде юбилейна ретроспекция или музей на спомените, а опит да бъде уловено онова, което не може да бъде архивирано – духът на театъра, казва Младенова пред БТА.
За нея „корените“ не са хронология, а памет за една енергия, която продължава да живее. 
ТЕАТЪР „СОФИЯ“ СЕ РАЖДА КАТО ДУХОВНА АЛТЕРНАТИВА
Когато говори за началото на театър „София“, Младенова не започва с дати. Спомня си филма „Сизифовци“, посветен на легендарната режисьорска четворка в Бургас – Юлия Огнянова, Методи Андонов, Леон Даниел и Вили Цанков. Припомня думи на Руси Чанев, които според нея обясняват много повече от историята на един театър: „Той каза, че тогава разбиха надеждата за друг театър, който вече беше започнал да работи еретично. И направиха така, че Методи Андонов дойде в Сатирата, Вили Цанков отиде в Младежкия театър, а останалите създадоха театър „София“.
За младата тогава режисьорка това не е просто исторически факт: „Ние знаехме къде идваме, когато идвахме на представления в театър „София“. Това беше едно друго пространство. Не просто свободолюбиво, а пространство, в което театърът беше духовна алтернатива, опозиция на идеологизмите и конюнктурите на социализма“. Именно този дух е истинският корен на театъра.
Когато директорът Ириней Константинов ѝ предлага да постави спектакъла за 60-годишнината, тя веднага разбира откъде трябва да започне: „Не от юбилея. От началото. От този духовен корен“.
НЕ СПЕКТАКЪЛ ЗА ПАМЕТТА, А ЗА ЖИВИЯ ТЕАТЪР
Затова и „Корени“ няма да бъде празничен албум. „Разбира се, че това е спектакъл за бъдещето повече, отколкото за миналото“, казва Младенова. Няма да има архивни кадри, възстановки на знаменити мизансцени, реконструкции на режисьорски почерци.
Вместо това Младенова се обръща към текстовете на Иван Радоев, Константин Илиев, Валери Петров, Йордан Радичков, Георги Марков, Стефан Цанев: „Това са текстове, които бяха живи тогава и са живи и днес. Може би днес говорят дори по-силно, отколкото когато са били написани“.
Фрагментите няма да следват сюжет. Те ще изграждат свят. До тях ще застане поезията: „Под поезия нямам предвид рецитация. Всяка истинска поема има собствена драматургия“.
Заедно със сценографа Ивайло Николов, композитора Христо Намлиев и драматурга Стефан Иванов, тя създава спектакъл, който не разказва историята на театър „София“, а се опитва да улови самото чудо на театъра: „Това е чудото да съществува един паралелен свят. Театърът стъпва върху истините на живота, но не остава в тях. Не се занимава само с това какво е, а с това какво би могло да бъде“.
СИЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НЕ ОСТАРЯВАТ
Младенова не се интересува от реставрация. „Няма да има никакви реконструкции“, казва тя. Текстовете остават същите, но техният контекст е различен: „Ще бъдат вписани в една нова верижна реакция“.
Именно силният драматургичен текст според нея надживява времето: „В силния текст има нещо, което надскача историческата ситуация. Освобождава театралното въображение от всички задължителни корсети“. 
Тя е убедена, че тези произведения ще звучат така, сякаш са написани днес: „Даже по-силно“.
НАЙ-ВАЖНОТО НЕ СЕ ВИЖДА, ПРОЦЕСЪТ НИКОГА НЕ ПРИКЛЮЧВА
В отговор на въпроса какво не бива да липсва в спектакъла, Маргарита Младенова не говори за сцени или образи: „Може би ще има излишни неща, но не вярвам да липсва най-важното. А най-важното не се вижда. То е енергията. Енергията на смисъла и на емпатията“.
Припомня думите на Питър Брук: „Без какво не може театърът? Не може без плам.“
Дори сега, броени седмици преди премиерата, Маргарита Младенова продължава да се рови в архивите: „И така ще бъде до самата премиера“. За нея репетиционният процес никога не е затворен: „Процесът е велико нещо. Колкото по си подготвен, толкова по-голям е шансът да откриеш момента“. Казва, че това го е научила от Методи Андонов.
СРЕЩА СЪС САМАТА СЕБЕ СИ
Работата по спектакъла се оказва и лична среща с миналото: „Аз много активно бях вписана в живота на театър „София“ през онези години“. 
Днес гледа към същите спектакли с други очи: „Давам си сметка колко съм различна“. Замълчава за миг, после допълва: „Не мога да кажа, че сравнението е в полза на сега“...
Разговорът постепенно излиза извън рамките на юбилейния спектакъл. Маргарита Младенова признава, че най-голямата ѝ тревога е бъдещето на живия театър: „Не говоря само за България. Технологиите са безспорно постижение. Но има опасност тежката машина, наречена жив театър, да започне да изглежда като анахронизъм. Все повече спектакли могат да бъдат записвани и гледани навсякъде“. Това според нея не е театърът: „Коренът на живия театър е хората да се съберат на едно място. Да станат свидетели. Да образуват един въздух заедно с представлението“. Добавя едно от най-поетичните определения в разговора: „Това не трябва да се брани с лозунги. Трябва да се брани, като произвеждаме въздух“.
СПЕКТАКЪЛЪТ СЕ ДОВЪРШВА В ЗРИТЕЛЯ
Маргарита Младенова никога не употребява думата „публика“. За нея има зрители и всеки един от тях довършва представлението по свой начин.: „Спектакълът не приключва на сцената. Той се довършва във възприятието на човека, който седи в залата. Това е свободата на театъра. Той не налага една истина за всички“.
Точно затова режисьорката вярва в зрителя. „Светът е шумен, но човекът, който влиза в театъра, е гладен за друго. Има дълбоки тишини. Аз не подценявам зрителя“, допълва тя. 
По думите ѝ най-силното е онова, което изчезва: „Театралният спектакъл съществува, само докато трае. В 19:00 ч. го има. В 21:00 ч. вече го няма. Декорите се разглобяват. Сцената остава празна. Колко трябва да е силен един миг, за да се пребори с краткостта на живота?“. Именно тази сила на мига Младенова иска да премине през целия спектакъл „Корени“.
Намира още една дума за корен: „Архетип. Защото архетипът е още по-дълбок от корените. Той е онова, което е заложено в човека. Онова, което осветява съзнанието му“.
Маргарита Младенова описва не само бъдещия спектакъл, но и цялата ѝ представа за театъра: „Театралният дух броди дори когато животът на театралната машина изглежда уседнал“. „Артистът е номад. Духът му е номадски“, добавя още тя.
Маргарита Младенова е родена е на 25 април 1947 г. в Свищов. Завършва средно образование в родния си град, а след това е приета в НАТФИЗ. Завършва магистратурата си по театрална режисура през 1971 г. Дебютът ѝ се състои на следващата година в Силистренския драматичен театър с „Малко е да си добър“ по „Масовик“. През 1980 г. получава степен доцент в НАТФИЗ, а през 1992 г. – професор. Заедно с Иван Добчев основава театралната работилница „Сфумато“ през 1989 г. През годините е режисьорка и гостуваща режисьорка за Народния театър „Иван Вазов“, Сатиричния театър, Сливенския драматичен театър, Варненския драматичен театър. Създателка е на над 150 театрални постановки за драматичен театър, телевизия и опера по текстове на български, руски и западноевропейски класици. Постановките ѝ участват редовно във всички български театрални форуми и са носители на множество национални и международни награди.