Самотата не значи, че си сам – тя е едно огромно мироздание, каза в интервю за БТА поетът Тенко Тенев

Самотата не значи, че си сам – тя е едно огромно мироздание, каза за БТА поетът и председател на Дружеството на писателите в Ямбол Тенко Тенев. Повод за интервюто е новата му стихосбирка „Обич и незабрава“, която е 26-а поред в творческия му път. По думите му това е „една книга откровение, тъй като писателите пишат най-добрите доноси срещу себе си“.
Премиерата ѝ се състоя на 25 септември т.г. в литературния клуб на Съюза на българските писатели (СБП) в София. За книгата говориха председателят на СБП Боян Ангелов, академик Иван Гранитски, поетът Петър Андасаров, поетесата Анжела Димчева, както и литературният критик Димитър Бечев. Сред поздравителните адреси имаше и от президента Румен Радев. Предстои „Обич и незабрава“ да бъде представена и пред ямболска публика, каза авторът.
Следва пълният текст на интервюто:
Какво да очакват читателите и Вашите почитатели на страниците на „Обич и незабрава“?
- Самото заглавие подсказва за неща, които са ми скъпи през годините, през десетилетията. За първото стихотворение ползвам едно мото от св. Василий Велики, смисълът му е да залагаме на добротата на хората, които ни заобикалят. Последното стихотворение е с мото от Марк Аврелий – когато сутрин се събудим, да се радваме, че сме живи, да оценим тази красота около себе си. Трябва да залагаме на тази доброта, за която ни говореше и Александър Сергеевич Пушкин. Когато има доброта, обич и незабрава, се получава една красива симбиоза според мен. На нея се крепят обикновените, прости неща в живота – те са крайъгълният камък на всичко.
„Залагам на доброто у човека“ е заглавието на едно от стихотворенията в „Обич и незабрава“. Трудно ли е в наши дни да се залага на това, става ли все по-непосилна задача?
- Да, това е почти като О. Хенри и разкази с неочакван край. Неслучайно за мото на точно това стихотворение ползвам един невероятен мъдрец Оскар Уайлд, който казва: "Бъди себе си, всичко друго вече е заето". И наистина се убеждавам през годините, че това е позитивното, това е градивният камък. Достатъчно много злоба има край нас, но тя не ражда нищо добро. И съм се убедил през годините да залагам на доброто у човека, защото във всеки има черно и бяло. Аз много държа на една максимума на романтиците, че красотата е в нюансите, защото трудно можеш да преведеш една култура от един език на друг, но наистина нюансите правят нашия живот по-цветен, по-съдържателен и по-смислен в крайна сметка.
Схващането за поезията като цяло е, че е самотно занимание. След 26 стихосбирки бихте ли се определили като самотен човек или напротив?
- Аз бих казал, че съм един умерен оптимист. В едно стихотворение, посветено на един голям и безкрайно деликатен български поет – Петър Караангов, който беше и директор на Народната библиотека, ползвам една мисъл на Жан-Пол Сартр: "Бог е самотата на човека… Самотата не значи, че си сам". Според мен това е едно огромно мироздание, в което има сенки на скъпи приятели, които не са на този свят, има настоящите с горчилки и с радости. Разбира се, има и едно бъдеще, което примерно аз виждам в моите деца и в моите внуци.
В „Обич и незабрава“ оставате верен на стила си – всяко стихотворение е с посвещение или мото. Това търсено ли е или идва от само себе си?
- Част от отговора се крие в милите думи, които написаха за мен много хора – Христо Фотев, Павел Матев, Любомир Левчев, Евтим Евтимов, Александър Геров, Ванча Дойчева, Антон Дончев и много други мои приятели. За жалост, повечето от тях са във вечните ловни полета. Аз фактически мълчаливо разговарям с тях и те ме зареждат в моменти, когато ми е сиво и грозно, когато съм огорчен от нещо, без да има причина. Те са ми един светъл ориентир. Много често, след като съм написал стихотворението, търся адекватен автор от световната класика, от древността, който кореспондира с тези хора.
Моят приятел от Бургас Атанас Радойнов (б.а. – български журналист и писател) точно така беше написал за моите стихове, че те имат една Виа Понтика, един път към доброто и прелитат над бездните. За тези близо четири десетилетия и повече имах щастливата съдба да се докосна до най-видните творци на българската духовност. Благодарен съм им, че ме допуснаха до себе си и ме обогатиха със своята неповторимост. Те бяха велики и същевременно много земни и обикновени, което все по-малко се среща в нашия ден, за жалост.
Корицата на стихосбирката отново е дело на художника Цветан Казанджиев? Как започна съвместното ви творчество?
- Цецо до момента ми е нарисувал 17 от тези 26 стихосбирки. С него си допаднахме, когато открих първата му изложба през далечната 1986 година, в ямболската галерия „Жорж Папазов“, заедно с незабравимия Коста Стоянов и художника Николай Димитров.  Тримата имахме това удоволствие. И през тези години за мен е огромно удоволствие да работя с Цецо, както обичам да казвам този общителен самотник. Приятно ми е в ателието му да слушаме Фил Колинс, да се помълчим и да ни бъде хубаво. И се разбираме без думи.