Севар Иванов допълва, че предпочита персонажите, в които се превъплъщава, да са по-далеч от него като характери: „По възможност да ме вади от зоната на комфорт. Колкото се може по-далече, толкова по-предизвикателно. Смятам, че това е актьорската професия. И да ти даде възможността наистина да преживееш чужд живот, чужди емоции и да ги направиш свои. Защото това те обогатява като актьор и като човек. Любопитството да изследваш своите лимити, някакъв предел, който имаш, особено в дадена област или в начина на мислене, различни професии, различни занимания, различни черти от характера.“
За него театърът има и терапевтичен ефект, тъй като ситуации, които той е изживял в реалния живот, се случват и в пиесите, в които играе, и това му помага да осмисли по-добре живота.
КУЧЕНЦЕТО, КОЕТО ДАВА ПОСОКА НА АКТЬОРА
Съвсем наскоро моноспектакълът на Севар Иванов „Кученцето се засмя“ получи наградата „Преспански Дионис“ от фестивала „Актьорът на Европа“ в Ресен, Република Северна Македония. Международното жури отличи постановката за съвременния, смел и автентичен театрален израз, за фината режисьорска концепция на Ана Батева и силното актьорско присъствие на Севар Иванов, подчертавайки способността ѝ да поставя значими социални и човешки теми и да създава искрен диалог с публиката. Спектакълът гостува в Косово, Албания, Турция, Полша, Монголия, Румъния и редица други места и се върна с редица театрални награди.
Това е първият моноспектакъл на актьора и той споделя какво го вълнува всеки път в последните секунди преди началото: „Напоследък се уча да си казвам, че тук зрителите са дошли да ме видят и не мога да си позволя нещо друго, освен да им покажа най-доброто. Нямам право на притеснение, нямам право на стеснение, нямам право нещо да си спестя. Тук си, за да дадеш всичко. Защото това го заслужават зрителите.“
Севар Иванов казва, че героят му Артуро Бандини, който е разкъсван от самота, от комплекси и от отчаяно желание да бъде обичан и признат, сякаш е дошъл в живота му, за да го спаси.
„И дойде в живота ми, по покана на Ана Батева разбира се, в много правилен момент, в който се чувствах недооценен, неизявен, пак дали това, което правя е достатъчно, ама защо след всичките усилия, които полагам аз като човек, като артист, то това не достига по начина, по който ми се ще да достигне до хората. И точно тогава дойде един такъв персонаж в живота ми, който изпитва същите съмнения, който си задава същите въпроси и разбираш, че в търсенето на отговори на тези въпроси няма да стигнеш до хубаво място. Няма до никъде да достигнеш. Ако се занимаваш с това, защо хората не те харесват след като ти даваш най-доброто от себе си, то ти не даваш най-доброто от себе си. Ти се занимаваш със себе си. Така, че по-скоро на мен ми послужи като пример за пътя, който не бих искал да следвам.“
Освен театралното „Кученце“ в живота на Севар Иванов идва и истински домашен любимец, като актьорът и кучето се радват на взаимна обич. Преди година той осиновява куче от приюта за безстопанствени животни в Сеславци. Актьорът е доброволец там и през уикендите разхожда кучета, за да помогне „на едни беззащитни животни да излязат извън клетките и да се порадват малко на добро отношение.“ И така в дома на актьора се появява кучето Утро. „Невероятен е“, казва с усмивка Севар Иванов за домашния си любимец.
„В самия приют това беше едно от малкото кучета, които си нямаха някакво конкретно име. Някои му викаха Боб, някой му викаше Пит, някой му викаше Вълчо. И в размисли, още преди да бъде осиновен, реших да се казва Утро. Не знам. Просто ми хареса. Добро утро. Но е наистина прекрасно Утро, което осмисля нашите утрини.“
ВЕЧНАТА МЛАДОСТ НЕ ГО ПРИВЛИЧА
Тридесет и двегодишният Севар Иванов казва, че не съществува земна суета, заради която би се изкушил при възможност да сключи сделката на своя сценичен герой Дориан Грей - да запази вечната си младост, но да продаде душата си.
„Не смятам, че е полезно и здравословно ти да искаш да се вкамениш и да се съхраниш без да си дадеш шанс да имаш някаква метаморфоза. Защото всяка промяна, да разбира се, че води със себе си и своите негативни черти, особено когато говорим за остаряване. Но остаряването е някакъв вид порастване, натрупване, което имаш през годините - на знания, на умения, на нещо, което да предадеш. Ако ти се спреш в развитието си сега, то какво ще предадеш след това? На кого?“
„Не искам да се съхранявам и бетонирам, което може би е модерно, отчасти“.
КИНОТО ГО ИЗСТРЕЛВА ДА ЛЕТИ КАТО ПИЛОТ
Говорейки за актьорски предизвикателства, на Севар Иванов му предстои да се изяви в коренно различно амплоа – в ролята на смел български пилот, бранил небето над София през драматичните военни години 1943 – 1944 г. Филмът, в който той ще се снима през август, е „Пилоти“ на режисьора Анри Кулев.
„В момента изглеждам леко неугледен във връзка с творчески процеси, тъй като съм в етап, в който снимам филм, където външният вид не зависи от мене. Така че това е част от актьорската професия - да не можеш да си особено суетен, когато нещата не зависят от теб.“
Анри Кулев е един прекрасен професионалист, с когото за втори път имам честта да снимам, коментира актьорът и добавя: „В неговия филм „Имало една война“ ми беше първата по-главна роля в киното. Това режисьорът да ти даде спокойствие да се развихриш е много хубаво. Да говорим за спокойствие в българското кино е рядкост, защото там няма особено много време, няма кой знае каква подготовка. Отиваш на снимки и се пускаш. Така че е важно да го има това доверие и тази комуникация между режисьора и актьора, за да може актьорът да се чувства спокоен, да извади от себе си най-доброто. Особено когато няма кой знае какъв опит пред камера. Актьорство за кино в България се учи предимно на снимачната площадка, с практиката. А не много хора, особено когато няма време, имат търпението да те обучават, че разликата между камера и сцена е много голяма.“
По думите на Севар Иванов Анри Кулев е събрал невероятни актьори и за младия актьор е чест да снима с тях. „Ние сме един, както той каза, групов образ на пилотите“, допълва актьорът. Той добавя, че всеки герой има своя исторически достоверен прототип, но същевременно филмът е художествен разказ, далеч от търсенето на документалистика.
„Историческите филми винаги са интересни като достоверно пресъздаване на епохата, която е била тогава, защото хем 80 години не изглеждат като толкова далечно минало и вече има сведения и документални, и фотоархиви, но в същото време е много трудно пресъздаването, защото съвременният зрител е с много разглезено око. Вече сме видели като зрители всичко. Видели сме го в детайл и сме го видели на изключително високо качество и резолюция. Така че всеки фалш става виден. И е трудна задачата при снимане на съвременни филми наистина това разглезено око да го задоволиш“, казва Севар Иванов.
ВОДИ 8-МЕСЕЧНАТА СИ СЕСТРА НА ПИНОКИО, КОГОТО ИГРАЕ
Ролята на Пинокио в едноименния спектакъл в Младежкия театър „Николай Бинев“ е първата главна роля на Севар Иванов в театъра, макар и в детско представление. Той играе този персонаж вече 13 години.
„Смятам, че детското представление може би по-скоро е подценявано, но е изключително полезно за всеки актьор да премине през него. Защото детската публика не прощава. Тя се разсейва лесно. Ако я изпуснеш, трудно ще я върнеш. И там придобиваш едни умения, които няма къде другаде да ги натрупаш - било то в сериозна драматургия, било то в среща с най-поставяните режисьори. Детската публика е по-безжалостна и от режисьори, и от драматургия, и от всичко.“
По думите на Севар Иванов самото представление е на повече от 40 години и е поставено от Андрей Аврамов още през 1980-те години: „Аз съм Пинокио IV след Кольо Стефанов, Иван Бърнев и Дарин Ангелов.“ Според актьора това представление има историческо значение в биографията на Младежкия театър, защото там вече идват децата на зрители на „Пинокио“, внуците на зрители на „Пинокио“ и хора, които го помнят от своето детство и са израснали с този спектакъл.
Един от най-малките зрители на „Пинокио“ е била сестрата на Севар Иванов, която влиза в театралната зала още на 8-месечна възраст в бебешка количка. Но не толкова от любов към театъра, а просто защото в този момент няма кой да я гледа и като грижовен батко актьорът я взима със себе си на представление, а за нея се грижат хора от персонала на Младежкия театър.
„МАМА БЕШЕ НАЙ-НЕДОВОЛНА, ЧЕ КАНДИДАТСТВАХ В НАТФИЗ...“
Севар Иванов признава, че майка му – актрисата и преподавател по дублаж Светлана Смолева – останала най-недоволна от решението му да кандидатства актьорско майсторство в НАТФИЗ. „Това е човекът, който сигурно е най-недоволен от това, че аз станах актьор. Разбира се, в рамките на шегата го казвам.“
Когато ѝ казах, че ще кандидатствам в НАТФИЗ, след като пет години учих „Финанси“ в УНСС, тя не беше изключително удовлетворена, разкрива Севар Иванов. „Но въпреки това, единственият съвет, който ми даде беше: „Кандидатствай и кукли, не кандидатствай само актьорство за драматичен театър.“ Тя самата е куклена актриса по образование.“
„Добре, че го направих, защото мисля, че ако не бях кандидатствал актьорство за куклен театър, нямаше да бъда приет и за драматичен. Защото двата изпита, макар и провеждайки се успоредно, ти носят изключително различни неща. Ако при драмата буквално изпитът отговаря на думата драма, така както хората си я представят, когато я чуят, така в изпита за актьорство за куклен театър, са важни провокациите, събуждането на детското, събуждането на въображението. Самия трети кръг е една маса с предмети, от която ти трябва да си сглобиш кукла, която да оживиш пред комисията. Цялата комисия се забавлява заедно с теб. Те играят повече отколкото ти. И тази емоция с много по-голяма усмивка си я спомням от изпитите. Така че това е съветът, който тя ми даде, който последвах и който може би е причината все още да се занимавам с актьорската професия.“
Други важни хора в професионалния път на Севар Иванов са двама негови преподаватели в театралната академия – проф. Стефан Данаилов и доц. д-р Биляна Томова. Актьорът допълва, че когато се сеща за преподавателите си в НАТФИЗ, се надява, че ако те гледат там отнякъде, да си казват, че той е бил на прав път. „Че някак си с достойнство споменавам тяхното име и че по-скоро не се срамуват от нещата, които правя. Това е нещото, което по-скоро ме притеснява - някога да постъпя по такъв начин, че да посрамя името им.“
ТЕАТЪРЪТ КАТО ПРОВОКАЦИЯ
В анкетата на „Час ЛИК“ говорят зрителите, които в средата на юли в Театър 199 гледаха премиерния спектакъл „Както в най-добрите дни“, в който Севар Иванов си партнира с Теодор Кисьов.
„За първи път имам гола сцена. До такава степен гола сцена. Досега всеки път ме събличат я до кръста, я до бельо. Не всеки път. При Пинокио няма събличане. Но конкретно тук най-притесненият човек от голата сцена беше Марий (Росен, б.ред.)“ Режисьорът обяснил на актьорите смисъла на тази сцена. „И наистина абсолютно логично, чисто като емоция, като чувство, което да предадем на зрителите и което ние самите да изпитваме, че голотата става необходимост там. Не е просто прищявка на режисьора да е я по-ексцентрично, я по ей така, някаква намислица самоцелна. Напротив, оправдано е и всеки зрител досега е схванал контекста, в който ние сме голи.“
„Когато разбереш, че е любовна история и има гола сцена, сигурно хората си я представят по-скоро в интимен контекст. Мога да им кажа, че не е в интимен, във всичко друго, но не е и в интимен контекст тази сцена. И е точно на мястото си.“ Според него голотата в конкретния случай е средство, не цел.
„Не е било някой от нас да се почувства унизен и за момент или по някакъв начин употребен чрез тази голота. Аз като човек, който има комплекси за външния си вид, с които се бори достатъчно дълго време и продължавам да се боря на места къде успешно, къде не, нямам проблем с голотата си в този спектакъл.“
На Севар Иванов му харесва, че пиесата на италианския драматург Диего Плеутери „Както в най-добрите дни“ е романтична комедия. Допада му и режисьорският поглед на спектакъла като ситком, като комедия, в която публиката взема пряко участие. „Без реакциите на публиката този спектакъл няма да е същият“, коментира актьорът и допълва, че зрителите задават ритъма.
По думите му зрителите би трябвало да се досещат, че в тази любовна история, в която двама мъже са на сцената, става въпрос за гей отношения, което обаче не е фокусът на самото представление. Севар Иванов смята, че е важно спектакълът да говори за нещата от живота.
„Ако човек се ограничи до това да гледа на нас само като на двама мъже и затова, ако е любовна история между два мъже няма да я гледа, според мен той се лишава от възможността да види нещо наистина стойностно. Ние не се замисляме, когато говорим за артисти и за изкуство, каква е сексуалната ориентация на артиста. Сексуалната ориентация не е нещо, което се предава в изкуството. Така че не е срамно да ти хареса нещо, което е за или направено от хора, различаващи се от тебе.“
„Час пикс“ представя снимки от архива на БТА, а Севар Иванов разказва истории по две от тях.
„Час пик“ е рубриката, в която гостът отговаря на три „неудобни“ въпроси. Единият от тях е дали е реагирал по-остро заради неадекватно поведение на зрители или те разговарят по телефона в театралната залата по време на спектакъла.
„Час ЛИК“ на БТА завършва с „Портрет в 3 думи“.
Екип „Час ЛИК“:
Марина Чертова – автор и водещЕмил Граничаров, Валя Ковачева - монтажКрасимир Михайлов, Любен Младенов, Ангел Димитров – операториБогдана Димитрова – фотоархивКалина Попова – социални медииЕмил Граничаров – шапкаБоряна Тончева – ръководител „Студио БТА“Даниел Димитров – идея и концепция