Школата на Асен Диамандиев ще продължи да бъде много актуална, въпреки че времето вече все повече ни отдалечава от живота му, каза за БТА доц. Теодора Димитрова, ръководител на катедра „Теория на музиката“ към Теоретико-композиторския и диригентски факултет на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. На 16 ноември отбелязваме 110 години от рождението на големия български композитор, педагог и диригент.
Асен Димитров Диамандиев е роден на 16 ноември 1915 г. в Пловдив. През 1942 г. завършва Теоретичния отдел на Държавната музикална академия в София (днес Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“).
Проф. Диамандиев е съчетавал много различни дейности – композитор, диригент, преподавател и музиковед, казва проф. Юлиан Куюмджиев, който заедно със съпругата си пише неговата биография. Диамандиев създава първия български професионален народен ансамбъл и основава Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, която носи неговото име.
Като хоров диригент проф. Диамандиев е известен като майстор на интерпретацията на творби от различни стилове и епохи.
Творчеството на Асен Диамандиев включва над 250 песни и около 40 инструментални произведения. Той е автор на множество клавирни пиеси и хорови песни, на сборници с песни и оркестрови пиеси, редакторски трудове, статии, стихове и други произведения. Съставител е на редица учебници и методически пособия по солфеж, сред които „Ритмични упражнения за солфеж“, „Технически упражнения за овладяване на интервалите“, „Възпитание на музикалния слух на основата на български интонации и метроритми“ и „Начални солфежи“ (в съавторство с Иван Пеев и Здравко Манолов).
Връзката между неговото хорово дело и дейността му в областта на солфежа е органична, защото той е един космополитен музикант, казва доц. Теодора Димитрова, ръководител на катедра „Теория на музиката“ в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Диригентската дейност съпътства неговата работа през целия му живот. Тя неизменно рефлектира върху това как трябва да бъдат обучени и подготвени младите хора, продължава Димитрова.
„В неговото поколение се събират колоси – Камен Попдимитров, Иван Пеев, Здравко Манолов, самия проф. Диамандиев“, казва доц. Димитрова.
Според нея, Тази група изстрелва нашата солфежна школа на много високо ниво на международно равнище. Въпреки влиянието на Съветския съюз всичките тези автори въвеждат принципи и най-нови тенденции от модерната методическа практика в западните страни.
Тя дава за пример сборника „Технически упражнения за овладяване на интервалите“.
„Там има пряко влияние на Ларс Едлунд, който през 60-те години горе-долу по същото време издава емблематичния си сборник за слухово обучение Modus Novus“, обяснява Димитрова. Асен Диамандиев директно използва тези техники, което показва, че той е бил много добре информиран, продължава Димитрова. Той привнася новите техники без да ги копира пряко, адаптира ги към условията на българското музикално обучение, защото не оставя настрана поставянето на слуха на ладова основа и не изоставя идеята на първите учители като Добри Христов, че нашата школа трябва да се развива на основата на българските метро-ритмични интонации.
„Всичко това е съчетано едновременно, поради което школата му е уникална и изключителна и ще продължи да бъде много актуална, въпреки че времето вече все повече ни отдалечава от реалния му живот“, казва тя.
Асен Диамандиев извежда солфежа от сухата теория в практическа насока. Разработената от него теоретична подготовка е конструирана върху примери от живата музика в различни стилове – в неговите сборници има полифонични солфежи, солфежи от стари майстори в съавторство с Иван Пеев или със Здравко Манолов. Димитрова цитира спомените на Дора Славчева, която му е била асистент дълго време. Тя разказва, че в часовете по солфеж са се музицирали примерите под формата на хорови изпълнения, които на практика са жива музика, независимо, че не са концертно изнесени. Всичко се извежда от практиката към обучението.