Театърът не може да умре и не може да бъде заглушен, казва пред БТА актрисата Катарина Митич Павлович

Театърът не може да умре и неговият глас не може да бъде заглушен, казва пред БТА актрисата Катарина Митич Павлович. Тя е част от трупата на Народния театър в Ниш (Сърбия), представил в София спектакъла „Дот Жуан“ под режисурата Васил Василев, директор на Народния театър „Иван Вазов“. Събитието бе част от платформата „Световен театър в София“ (4-24 юни 2025).
В края на „Дон Жуан“ актьорите играха на български като жест към домакините. „Беше голямо предизвикателство, защото езиците си приличат, но в същото време мелодията им е съвсем различна. А когато си на сцената, мислиш на собствения си език и излизат други думи. Така че беше много, много, много трудно, но и много красиво. Наистина красиво. Радвам се, че го направихме“, казва Катарина Митич Павлович. Определя подхода на режисьора като смел, заради съвременния и нетрадиционен прочит на пиесата на Молиер. 
„Всички имаме различен подход към театъра, а когато тези различия се срещнат, резултатът обогатява сцената“, смята актрисата.
Катарина Митич Павлович пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за предизвикателството на играеш на български, за работата с режисьора Васил Василев и участието ѝ в международни проекти, и дали театърът днес има глас, който може да влияе на обществото.
Често ли играете на езика, на който гостувате?
- Не, не (Смее се – бел. а.). Това ни беше за пръв път. И беше предизвикателство, голямо предизвикателство! Защото езиците си приличат, но в същото време мелодията им е съвсем различна. А когато си на сцената, мислиш на собствения си език, и излизат други думи. Така че беше много, много, много трудно, но и много красиво. Наистина красиво. Радвам се, че го направихме.
Дон Жуан е класически образ, но Васил Василев има съвременен театрален език. Как този прочит промени отношението Ви към текста? Как бихте описали подхода на нашия режисьор към актьорите?
- Аз лично харесвам, когато режисьорът не се придържа сляпо към класиката, а когато в класическа пиеса се търси нещо, което е днешно, съвременно, нещо твое, нещо различно от това, което е било преди не знам си колко години. Много ми харесва този подход и го намирам за смел – да се посегне към такъв текст по този начин.
Радвам се, че направихме това представление именно в Ниш, защото мисля, че Ниш е място, където е нужно да се върви напред. Театърът трябва да върви напред, а не назад.
Като цяло, беше хубаво преживяване, започнахме репетициите на три езика – български, македонски и сръбски. В началото не разбирах нищо, а сега вече говоря български (Смее се – бел. а.). Така че беше много хубаво.
Смятате ли, че подобни международни проекти могат да бъдат мост между балканските театрални сцени?
- Мисля, че да. В София гледах три български представления – „Медея“, „Хага“ и „Неведение“. Мога да кажа, че театърът тук е на много високо ниво. Всъщност, всички ми харесаха. Не мога да кажа кое ми допадна най-много. Очарована съм и от трите. Красиво е, защото всички имаме различен подход към театъра, а когато тези различия се срещнат, резултатът обогатява сцената.
Какво е състоянието на съвременния театър в Сърбия според Вас? Има ли място за риск, за експерименти?
- Според мен – да, има. Но също така има много места, където публиката още не е свикнала със съвременния театър. Мисля, че това е нашата задача – да покажем на по-малките трупи, че театърът трябва да върви напред.
Чувствате ли, че театърът днес има глас, който може да влияе на обществото?
- Мисля, че да. В момента имаме протести в цялата страна, и театърът е много активен. Всички актьори са активни. Убедена съм, че театърът не може да умре и че неговият глас не може да бъде заглушен.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- (След кратък размисъл – бел. а.) Не знам... Никога не съм се замисляла върху това. (Следва пауза – бел. а.) Отговорност.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“? 
- Живота (Отговаря, без да се замисля – бел. а.).