Обичам живота, когато се представя в цялата си красота, казва пред БТА актьорът Тони Сервило. На 24 октомври той бе удостоен от кино-литературния фестивал „Синелибри“ с награда за изключителен принос към изкуството на филмовото превъплъщение. Същата вечер в зала 1 на НДК бе прожекцията на „Помилване“, филм на Паоло Сорентино, в който изпълнява главната роля.
Персонажът, който представям там, не е нито уморен, нито отегчен, а гледа в бъдещето с много надежда, коментира Сервило. По думите му има много смели режисьори в италианското кино.
„Живеем в един от най-лошите моменти в историята, които познавам. Най-вече от объркването, от конфузията, която царува във всички държави по света в момента... Най-притеснителното е, че света, на който ние гледахме с надежда – Америка, в момента единственото, което го интересува, са комерсиалните отношения с останалия свят и не обръща внимание на нищо останало“, смята Тони Сервило.
Великите актьори се отличават от по-слабите актьори дотолкова, доколкото великите актьори имат интелектуално осъзнаване на функцията на своя занаят и са способни да трансформират това осъзнаване в стил, казва Сервило пред италианската преса. На въпроса дали простотата е синоним на щастие, отговаря: „Не знам, но знам, че ако можех да сбъдна едно желание, щях да се върна към онези дни, към котките, танцуващи около цветните лехи, към зеленчуковите градини, никнещи в дворовете, към спокойствието, което обгръща тези дни без ангажименти или крайни срокове“.
Тони Сервило пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за „братята“ в киното, за химията между творците, за новото поколение смели италиански режисьори, за живеенето в един от най-лошите моменти в историята, за театъра като място, в което човекът на театъра може да се окаже в илюзорната позиция да се приближава до истината...
Марио Мартоне, с когото имах възможността да говоря наскоро, Ви нарече свой брат. Имате ли много „братя“ в професията, в киното?
- Със сигурност, за мен той също е брат. И естествено, Сорентино е вторият ми голям брат, както и Роберто Андо. Това са все режисьори. С единия съм снимал шест филма, с другия – седем, с третия – четири. Режисьори, с които споделям хуманна гледна точка, хоризонтите си, както и човешките си идеали.
По-лесно ли се работи по-братски?
- Абсолютно.
За Сорентино казвате: „Има химия, която понякога поражда реакции – филмите, които правим. Красива хармония. Отиваме на снимачната площадка щастливи“.Често ли отивате щастлив на работа?
- Ние не отиваме на работа, със сигурност. Не искам да кажа, че това е привилегирована работа, но това е работа, която е свързана с избор, която е подкрепена от много страст. Естествено, отиваме доволни – както на снимачната площадка, така и на сцената. За жалост, когато човек се облегне много на работата си, прави истински катастрофи.
„Днес всички се чувстваме изгубени в хаоса. Вече няма нежност, само объркване“, са Ваши думи от 2013 г. Днес какво е положението – по-трагично или по-оптимистично?
- Ще кажа нещо много банално, което е пред погледите на всички – че живеем в един от най-лошите моменти в историята, които познавам. Най-вече от объркването, от конфузията, която царува във всички държави по света в момента – в комерсиално отношение, в търговските отношения между държавите. Най-притеснителното е, че света, на който ние гледахме с надежда – Америка, в момента единственото, което го интересува, са комерсиалните отношения с останалия свят и не обръща внимание на нищо останало.
Ако приемем, че киното е огледало на своето време, виждате ли днес ново поколение италиански режисьори, които имат моралната смелост на Фелини, Сорентино, Франческо Рози?
- Има много смели режисьори в италианското кино. Мартоне прави едно кино – много свободно, много точно кино, много вярно кино, извън пазарната логика, извън вулгарността на пазара, който командва, както и Матео Гароне. Джанлука Джодиче е един от младите и много талантливи режисьори. Имаме и Аличе Рорвахер, която е страхотна режисьорка. Имаме много големи режисьори, които са познати вече на международно ниво в модерното италианско кино. Джанфранко Рози също така е един от най-смелите хора...
Във филми като La grande bellezza (The Great Beauty/„Великата красота“) и Loro („Те“) играете мъже, уморени от света, но все още гледащи с любопитство. Има ли в това и Ваша лична носталгия?
- Не. Ако не се изисква от персонажа, никога не показвам себе си. Винаги гледам да интерпретирам ролите. Персонажът, който представям във La grazia („Помилване“) не е нито уморен, нито отегчен, а гледа в бъдещето с много надежда. (Тони Сервило е в ролята на овдовeлият италиански президент Мариано де Сантис, убеден католик и опитен юрист, който изживява морална криза през последните месеци от своя мандат. Държавният глава е пред дилема дали да приеме закон за легализиране на евтаназията и да помилва двама души, отнели живота на своите партньори. Същевременно, в личен план, Мариано е обзет от мисли около изплувало от миналото предателство на покойната му съпруга – бел. а.).
Говорите за театъра като за място, в което човекът на театъра понякога може да се окаже в илюзорната позиция да се приближава до истината. Къде в живота си усещате тази истина най-силно, коя всъщност е тя и колко близко сте до нея?. . .
- Истината е една много употребявана дума, много обща дума, която включва в себе си много неща. По-скоро, истината в театъра намирам за нещо, което ни отдалечава от съвременните технологии и все още ни кара да се чувстваме живи същества, хора. Хора, които имат душа и тяло, и които успяват да живеят, и да са в реалния живот, използвайки и тялото, и душата си, все още...
Театърът те окуражава и те стимулира да използваш тялото си и душата си. Ако това е истината, не знам какво друго може да е истината...
Виждам, че сте с пура. В едно интервю казвате, че сте отказал пурите заради сина си. Какво може да Ви накара да запалите пура сега – нещо хубаво или нещо лошо?
- Отказах цигарите за един кратък период, после започнах отново, но наскоро пак ще спра да пуша. По-скоро, това е един психологически момент. Аз съм с пура в ръката, която не пуша, но ми помага да откажа цигарите. Това е механизъм, който съм открил.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Никога не съм си задавал тази въпрос. Трудно ми е да отговоря. Предпочитам хората да ме определят, отколкото да давам определения за себе, особено кратки.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Живота в цялост. Когато се представя в цялата си красота.
Тони Сервило е у нас по покана на кино-литературния фестивал „Синелибри" (10 октомври – 3 ноември) в София и още шест български града – Пловдив, Бургас, Велико Търново, Габрово, Варна и Стара Загора. Мотото тази година е „Пяната на дните".