Църковното пеене не е просто изкуство, а молитва, изразена чрез звук. Това сподели в интервю за БТА Тодор Тодоров, който е певец към Варненската и Великопреславска митрополия и катедралния храм „Успение Богородично“ в областния град.
„Певецът не е просто изпълнител, а съслужител и неговото пеене е молитва, въздишане на сърцето и приношение към Бога“, добави още той. По думите му Светата Четиридесетница е нелек период за църковните певци, защото богослуженията се умножават, песнопенията стават по-дълбоки и покайни, а трудът - по-голям. Особено през Страстната седмица душата и гласът еднакво се напрягат, за да изразят тайната на Христовите страдания. „Но този труд не е напразен, не е и само външен. Подготовката за светлия празник на Възкресение Христово следва да бъде най-напред вътрешна. Чистота на сърцето, смирение, пост и покаяние, причастяване с тялото и кръвта Господни. Защото ако гласът звучи красиво, а душата е разсеяна или се намира под влияние на страсти, ползата е нищожна. Необходимо е да се изучат песнопенията не само по ноти, но и по дух. И когато настъпи нощта на Пасха и прозвучи „Христос воскресе“, тогава целият този труд се превръща в радост, защото Животът победи смъртта“, каза още псалтът.
Той припомни, че нощната служба на Възкресение Христово е венецът на всички богослужения, тържество на тържествата и празник на празниците. Всички са изпълнени с надежда. В полунощ свещеникът изнася запалена свещ от олтара – символ на Христовата светлина и всички вярващи запалват свещите си. Извършва се лития, която изобразява излизането от тъмнината към светлината, от смъртта към живота, от земното към небесното. Пред затворените врати се пее за първи път тропара на празника „Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот дарува“. Това песнопение звучи през цялата нощ. След това се разтварят дверите на храма - образ на отворения Рай, и започва Пасхалната утреня. Пее се боговдъхновеният Пасхалния канон, съставен от Св. Йоан Дамаскин. Този канон е преизпълнен с неизказана духовна радост, в който всяка песен възглася тържеството на Възкресението. Всичко в тази свята нощ е песен: няма печал, няма стенание, но само радост и славословие. Стихири, тропари и канони се възнасят като духовен тамян, а припевът „Христос воскресе!“ непрестанно оглася храма, като свидетелство за вечната истина. И накрая, това велико тържество се запечатва с Божествената литургия на Св. Йоан Златоуст, в която верните пристъпват към светите Тайни, вкусвайки от тази трапеза на безсмъртието. Пасхалната нощ не е просто служба, но преминаване - от тление към нетление, от земя към Небе. И затова тя е най-богато украсена с песнопения, защото самата радост не може да бъде изказана с думи, а само възпята, добави Тодоров.
Участниците в певческия хор към катедралния храм във Варна имат различни професии и повечето не са свързани с митрополията, но ги обединява любовта към църковното пеене, обясни Тодоров. Обучението, което получават, е безвъзмездно, както и участието им в службите. Провеждат репетиции при по-големи празници, когато се налага да вземат участие. Преглеждат реда на богослужбите и разучават невмените (нотни) текстове. Често се налага да разучават и нови песнопения. По думите му ролята на църковните певци в православното богослужение е много важна. Те не просто „съпровождат“, а изпълняват по-големия дял от словесната и музикалната част на службата.
„В традицията на Източната църква пеенето замества инструментите и изразява молитвата на вярващите, тъй като човешкият глас се приема за най-съвършения орган за славене на Бога. Църковните певци участват постоянно през цялото богослужение, като изпълняват и изчитат всички положени в службите песнопения и текстове, отговарят на свещеника в различните ектении и молитви. Чрез пеенето си те изразяват молитвата на народа и подпомагат вярващите да участват молитвено в богослужението. За да изпълним правилно задачата си и да успеем да предадем молитвеното настроение, вплетено от автора на дадена творба към народа в храма, ние самите трябва да сме проникнати от молитвено, покайно, смирено устроение. Това означава, че е необходима и друг вид подготовка - духовна, свързана с аскетични упражнения, размисли и молитви, с които да се подготвим за предстоящото богослужение“, обясни певецът.
Попитан кои са еталоните в православното пеене, Тодоров отбеляза, че еталон тук означава не просто красиво звучене, а вярност към богослужебния дух, модалната система с използване на съответните утвърдени ладове, характерни за църковното осмогласие при съблюдаване на преданието. Църковното пеене не е нещо „замръзнало“ в миналото - то има жива традиция, но и ясни върхове, които се приемат за еталон. Това са класическите майстори в областта на църковната музика.
Най-често като върхови образци се посочват Св. Роман Сладкопевец, живял през VI век и създател на кондака; Св. Йоан Дамаскин (VI-VIII век), въвел системата на осмогласието; Св. Йоан Кукузел (XII-XIV век), наричан „Ангелогласния“, изключителен майстор на мелодиката, смятан за реформатор, чиито произведения се отличават с изключителна мелодична красота. Неговите калофонични произведения са връх на изкуството, добави певецът. През XVIII век това са Петър Пелопонесийски, чиито мелодии често се приемат като модел за правилен стил, и Яков Протопсалт - представител на т.нар. „патриаршеска традиция“ в Константинопол. От тази школа са по-съвременните и ползващите се с голяма популярност творци и църковни певци Константинос Прингос и Траси́вулос Станицас.
За съвременни еталони според него също могат да се посочат Симон Карас (ХХ век), който възражда стари практики на пеене и нотиране; Ликургос Ангелопулос – негов ученик, който популяризира работата и стила на своя учител. В днешно време гръцки и български псалти продължават да композират в традиционен стил и активно се създават нови нотирани литургии и обработки.
В българската традиция Св. Йоан Кукузел е най-яркият пример. Неговите произведения са изцяло във византийски стил и се пеят и днес, добави Тодоров. След османския период българските певци започват да записват и адаптират към църковно-славянския език византийското пеене. По-известните са Йеромонах Неофит Рилски, който работи върху преводи и адаптации на богослужебни текстове, свързани с пеенето, но оставя и свои произведения; Николай Триандафилов, издал много трудове и нотни текстове; Жеко Павлов - певец във Варна, оставил псалтикийни книги след себе си; архимандрит Калистрат Зографски, който също е оставил свои творби; Ангел Иванов-Севлиевеца и много други. В България има и съвременни автори, които съставят мелодии към богослужебните текстове в духа на православните традиции, каза още той.
По думите му Източноправославното византийско църковно пеене е предание, утвърдено не от човешка воля, а от живота на Църквата. Неговата основа пребъдва неизменна, както е устроена чрез осмогласието и предадена чрез византийска нотация. Основата му се запазва и то е част от свещеното предание на Светата Църква. По-конкретно неизменна е системата на гласовете. Октоиха (осмогласието) определя ладовете, характерните интервали и мелодичните формули. Тя остава непроменена като принцип от Средновековието досега. За неизменността способства и формулния или моделен характер - мелодиите се изграждат от устойчиви модели, които се предават от учител на ученик. Литургична функция е също фактор спомагащ за съхраняването на преданието, тъй като пеенето е част от богослужението, а не концертно изкуство, което ограничава произволните нововъведения. Роля играе и византийската нотация, която фиксира не само точни височини, но и начини на изпълнение, което стабилизира традицията чрез устно предание. Традицията допуска вариации, но в рамки. Не се променя ладовата система (Октоих), не бива да се се нарушава литургичната функция, не се заменя монодията с хармония в класическата византийска практика. Когато тези граници се преминат, вече не говорим за византийско пеене в строгия смисъл, поясни Тодоров. Добави, че където се пази редът на гласовете, благоговението и духът на молитвата - пеенето е истинно, а където те се изгубят, макар и звукът да е приятен, духовна полза не остава.
Тодор Тодоров по образование е електроинженер, но след като намира Бога и вярата заема централно място в живота му, разбира, че истинският му път е свързан с църковното пеене, което за него не е просто изкуство, а молитва, изразена чрез звук. Учи в Духовната семинария в София - византийско църковно пеене, както и други предмети, които споделя, че са му били много интересни и полезни за духовното му развитие и съзряване. След завършването е назначен от митрополит Кирил за служител в канцеларията на митрополията и за певец при катедралния варненски храм „Успение Богородично“. Освен това му възлагат да започне курс по църковно пеене, тъй като в града има вопиюща липса на подготвени певци, разказа той като добави, че в рамките на почти десетилетие обучението си при него са завършили много певци, които веднага са намерили приложение на знанията и уменията си в много храмове в града. Някои също обучават свои ученици.
С времето Тодоров решава да задълбочи познанията си в областта на църковното пеене на професионално ниво, търсейки извор, който не само да му даде умения и ерудиция на високо ниво, но и да се базира на традициите в тази област. Известно е, че те най-добре се съхраняват в Гърция, затова той започва да търси учебно заведение там. Спира се на Консерваторията по византийска музика „Св. Йоан Дамаскин" в град Кардица, тъй като някои от преподавателите са възпитаници на светогорската певческа школа, където установеното не се променя и се предава от поколение на поколение.
Завършва през 2017 г. с диплом за учител по византийска църковна музика и веднага е назначен за певец към Варненската митрополия и катедралния храм в града. Отново преподава църковно пеене в школата при митрополията и за около 5 години първата група ученици постига ниво на подготовка, което им позволява да вземат участие в богослуженията. Сега има и млади надежди в другите две групи, които се обучават отскоро, посочи още Тодоров.